От красотата се ражда кръст

Защо дълбоко в душите си хората не приемат с любов самите себе си? Как да победим този комплекс за малоценност, белязан от тежката измама на манията за величие? Какво се разкрива пред човека, когато се научи да обича истински – и себе си, и ближните, и Бога? Отговори на тези въпроси предлага прот. Владимир Архипов в беседа, изнесена на Шестата международна конференция, посветена на наследството на митрополит Антоний Сурожки.

 За Евхаристията

Вън от съмнение е, че в Евхаристията, в благословените дарове присъства Христос, Самият Той, Възкръсналият. И макар че в чинопоследованието на Литургията е набелязан конкретен момент, в който протича преосъществяването на даровете, на практика няма как да говорим за точно разписание, защото това винаги е едно неуловимо и неописуемо чудо. Никога не бива да твърдиш, че имаш пълната готовност да го приемеш, независимо колко усилия си вложил в тази своя подготовка. Идва миг – непредсказуем и незаслужен, в който светът около нас се променя (а за да съм още по-ясен, ние – и свещеници, и молещи се – получаваме всеки миг от живота си незаслужено), и става така, че вечността се вмества в едно мигновение. Ето защо, ако човек опорочи приемането на причастието, както нерядко се случва, когато хората пристъпват към него по навик или по силата на утвърдената практика, той ограбва себе си. Не, тук не става дума, че самата Евхаристия може да загуби от своята сила – Бог поругаван не бива, – но да пристъпваш към светото Причастие просто за да добиеш една душевна утеха или на принципа „така е прието“, това крие рискове.

Въпросът за привикването към светото Причастие е крайно болезнен за мен. Често виждам как хора пристъпват към причастие, без да съблюдават дори „общоприетото“, но се въздържам от ненужни емоции. Когато обаче се случи да видя човек, който с цялото си изражение и гордо изпъчени гърди ясно показва своята самоувереност, че се чувства напълно подготвен за Причастието и че Бог със сигурност ще го дари с това, тогава се изпълвам с вътрешно негодувание. Защото с подобна самоувереност и с убеждението, че си е „спечелил“ заслужено Евхаристията, човек показва единствено своята абсолютна неподготвеност. Според мен е изключително важно да не забравяш, че независимо от подготовката си ти предстоиш пред Вечността, предстоиш пред Любовта, която не си заслужил с нищо, и че Причастието винаги е Радост нечакана. Тази радост се явява една от характеристиките на Тайната вечеря. Невъзможно е уникалността на такава среща да бъде описана в цялата й пълнота. В тази среща всичко е в ръцете на Господа. Всичко се извършва не според нашата воля, а според Неговата. Той има всяко право да бъде „непредсказуем“, непонятен за нашия ум, защото е нашият върховен Повелител, Той владее нашата съдба и живот според силата на упованието ни в Него. Поради тази причина, когато пристъпваш към Причастието, трябва да имаш пълното съзнание, че пристъпваш към Любов, която не си заслужил. И при все че ти е дарена такава възможност, не е изключено да не бъдеш допуснат и даже да ти бъде дадено запрещение, ако Господ прецени това за потребно. Дори и тогава обаче ти пак получаваш любов.

По-конкретно казано, аз съм категорично против хората да се причастяват „наедно“ с останалите, като част от общата практика, да се причастяват „заради празника“ или защото „така е прието“. При причастяване ние трябва с цялата си душа и съвест да не допускаме нито частица формализъм или повърхностно благочестие. Защото заставаш пред лицето и съда на Любовта и никога не знаеш какво ще произлезе от това: дали сърцето ти ще се изпълни с живот, или ще остане заключено за Нея.

Или поне свещеникът не бива да си представя как, ето, сега настъпва сладкият момент на благодатта, Господ идва, ти се причастяваш, получаваш благодат и си тръгваш удовлетворен. На практика всичко е и далеч по-сложно, и далеч по-просто. Никога не мога да имам представа какво ще произлезе в такъв момент – както със сърцето ми, така и с ума ми. Дългогодишният опит показва, че гарантирани резултати няма. Всичко е обновено – и ти, и Господ. Както Той прецени, така ще бъде. Защото Евхаристията е живот и когато съзнаваш, че друг живот няма, ти пристъпваш към Причастието не защото така е „наложено“ от традицията, а защото искаш да се докоснеш до истинния живот. Светият апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“ (Йоан 6:68). Но редом с това ясно си даваш сметка, че в такъв момент нищо не зависи нито от волята ти, нито от подготовката ти. Всичко е в ръцете на Неговата любов.

Идват понякога хора да ме питат: „Отче, да се причастя ли? Не съм нещо много подготвен, та затова не знам нужно ли, или не.“. Ако човек не знае дали се нуждае от любов и от живот, тогава ще бъде по-добре, струва ми се, да не пристъпва към Причастието.

Нужно е да се предпазваме от рутината и шаблона не само в ежедневието, но и в отношенията ни с Христа. Невъзможно е да привикнеш към любовта. Защото щом двама съпрузи привикнат към любовта, там вече няма любов. Когато хората привикнат към красотата на света, тя повече не привлича вниманието им, не носи радост в душите им. Никога не бива да забравяме, че Евхаристията – това е тайна на реално осъщественото присъствие на живия Бог.

Най-добре е да се причастяваш тогава, когато си изпълнен с неутолима жажда да се причастиш. Важно е да откриеш чувството за живот в сърцето си. Ако ли това не се получи, трябва да пристъпиш към Бога на доверие. Господ е казал: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот“ (Йоан 6:53). А моето желание е да го имам, защото настоящото битие – това са само намеци за живота. Всеки от нас трябва да вникне в Неговото слово. То винаги е живо и затова, имаш ли желание да навлезеш в смисъла му, то непременно ще ти каже нещо и сърцето ти ще придобие известна готовност.

Нерядко отговорът на въпроса дали да се причастим или не, може да бъде поверен на свещеника. Макар че в подобни случаи отецът се чувства раздвоен. От една страна, да не допуснеш някого до причастие, това е крайно мъчително. Но когато човекът пристига с нескрита самонадеяност и самоувереност в собствената си праведност, тук вече отецът се изпълва със силата да заяви: „Изчакайте до следващия път.“

Що се отнася до причастяването на самия свещеник, това за него е неотменен акт при всяка Литургия. В такъв момент той се старае да бъде изпълнен със съзнанието за крайната си неподготвеност и недостойнство да предстои пред Престола. И идва миг, когато, според степента на неподправеност на това състояние, в който усещаш, че Господ те приема.

Себепознанието

Нашият „Аз“ съществува под тежестта на огромно количество външни влияния, които внасят в самопознанието чувство за дискомфорт, дисхармония, възбуждат страхове. Страхове от живота, смъртта, болката, самотата. Страхове от оценките на обществото: „Какво ли ще си кажат за мен, какво ли ще си помислят, как ли ще изглеждам в очите им?“. Хиперотговорността, проявявана под формата на страхове или липса на увереност, оказва постоянно въздействие върху нас, разкрива нашето светоусещане и самочувствие. Греховете и страстите, на които сме подчинени, са крайно вредни за целостта и хармонията на човешката личност. Нерядко се случва да бъдем дори в неспирен вътрешен диалог със себе си: „Така ли трябваше да го кажа, или не?“, „Това ли трябваше да направя?“, „За това ли трябваше да се притеснявам?“.

И си помислих, Боже мой, под каква страшна тежест е притисната човешката личност! Ние непрекъснато се намираме или в позиция на настъпление, или в състояние на отбрана, и като последица от това не живеем с реално чувство за себе си, не успяваме да добием представа и да осъзнаем какво всъщност представляваме. По такъв начин нашата личност прилича на нещо като автомобилно стъкло, поразено от камък. То не се натрошава на парчета, но по цялата повърхност се появяват ситни пукнатини – както помислите, недоволството, копнежите по миналото, мечтите за бъдещето. В цялата тази картина ние почти отсъстваме – отсъстваме такива, каквито в действителност сме.

Длъжни сме да вникнем дълбоко в себе си, защото иначе не живеем своя живот. Да вземем например някого, който не е успял да познае красотата на любовта. Но желае това и е съвсем естествено, още повече, ако е християнска душа. Понякога обаче човешкото сърце, потънало в тежката си егоцентричност, е неспособно да обича, и то започва да си създава собствени образи на любовта. И тази любов винаги се оказва осакатена и претруфена. Ту изсъхва преждевременно при появата на необичайни обстоятелства, ту се превръща в голи изблици на състрадание и съжаление към някого, който се чувства тежко наранен и опечален – и отново несполучлив подход.

Често срещан случай: човек се сблъсква с нещастие, научава за загубата на свой близък. Иска му се да изкаже думи на утешение, на съболезнование, но чувства, че му е трудно. И ако не се опита да вникне защо се получава така, да вникне и в самия себе си, изразяването на съчувствие и любов от негова страна се получава някак чуждо, безлично, неубедително. И тук причината отново е в това, че човек не познава истински нито себе си, нито чувствата си, нито собствените си разбирания, няма увереност и се страхува от това, което е. В нежеланието да приеме себе си човек живее не своя живот, стреми се да се вписва в общите стереотипи за съчувствие, милосърдие, радост, любов. Той не умее „да бъде“ и затова се стреми „да изглежда“, което може да го отведе както към себеподценяване, така и към себевъзвеличаване. Изключително важен момент в познанието на себе си – това е способността и мъжеството да се приемеш такъв, какъвто си, без това да те препъва по пътя към Истината.

Като свещеник често общувам с хора, които имат деца с неизлечими увреждания или умствена изостаналост. Подобни семейства дълги години живеят под стрес. Майките, бащите се чувстват като изгнаници и дори като хора в немилост в обществото. Те се намират в постоянния дискомфорт на чувство за несъществуваща вина и виждат себе си едва ли не като разголени пред хорските погледи. И сякаш изпитват срам, че детето им не умее да говори и мисли, или пък говори и мисли по крайно неприемлив начин. Те не могат да се примирят с това състояние на нещата, нямат сили да приемат себе си. Да, безспорно, тук става дума за едно изключително тежко състояние. Години наред тяхната душа носи бремето на вътрешна травма. На практика обаче, ако те погледнат на себе си смело, биха могли да видят цялата си истинна красота, достойнството си, и това ще внесе повече светлина в живота им.

Да приемем себе си е важно с цел животът ни да придобие в максимална възможна степен желаната хармония. Ние сме създадени не за мъки и страдания, а за живот в хармония и пълнота. Но ако не се докоснеш до естеството на тази пълнота, ако не почувстваш кой всъщност си ти, твоето житейско щастие ще бъде една пародия, а ти – имитация на щастлив човек.

Мъдрият Сократ и неговите последователи са изследвали процеса на себепознание с цел да открият оптималното построение на човешкия живот, което ще рече – един чисто прагматически подход. Да вземем например един млад човек, който е завършил средното си образование. Той започва да търси своето място в живота. И разполага, да речем, с множество начини да провери какъв е характерът му, да разбере какво го влече и кои са най-изразените му способности; пресява през филтър на своите наклонности: дали предпочита да отиде в институт за чужди езици, или да стане чистач. Така човек полага усилие да провери какъв е. Само че за да открие своето истинско място в живота, понякога се случва и петдесет години да не са му достатъчни! Искам обаче да поговорим не за прагматичната страна на въпроса. Кои сме ние сами по себе си? В какво се състои проявлението на човешката природа? Какво е вложено у човека при неговото създаване – нямам предвид интелектуални и емоционални способности, а що за създание си ти? Какъв е твоят произход? Кой е същинският ти Творец? Какъв е замисълът на Твореца за теб? Не по отношение на това дали да бъдеш лекар или учител, ами що за сила е вложена в сърцето ти, що за любов? Доколко Господ очаква от теб да станеш Негов съратник, сподвижник, съработник?

Струва ми се, че ако приемеш въпроса за вникването в себе си от гледна точка на факта, че у теб, като човек, е вложена висше начало, движеща сила, насочена по вертикалата нагоре, тогава ще можеш да се освободиш от веригите на собствените си комплекси, от всичките си окови, ще излезеш от тъмницата на самомнението и самовлюбеността, самоунищожението и самодостатъчността. Непосредствено след това идва и моментът, когато можем да се почувстваме щастливи хора, освободени от душевните си недъзи, а в немалка степен, струва ми се, и от физическите. Така човек достига до нивото да приеме и обикне себе си. И тук идва, както често подчертавам, изключителната важност на втората заповед: „Възлюби ближния като себе си“. Тя ти дава да разбереш, че ти всъщност не принадлежиш на себе си, че не всичко се върти около теб, и ако ти се удаде, макар и временно, макар и само за миг, да се освободиш от себе си – тогава им енно започваш да живееш. Красотата на този свят също можем да я почувстваме само по пътя на преодоляването на себе си, или силата да се освободиш от себе си, защото докато си в обектива на своето самолюбие, ти просто не съществуваш. Когато се изживяваш като център на вселената, няма да те напуска склонността към всевъзможни форми на самоунижение и самопревъзнасяне, ще живееш в безкраен океан от фантазии, желания, разочарования. Такъв човек не се чувства уютно със себе си, в очите на хората не е способен да види друго, освен студенина, неразбиране, пренебрежение, изобщо – той постоянно изпитва един или друг вътрешен дискомфорт.

Зает ли е единствено със себе си, човек е неспособен да се заслушва в другите. Даже когато води диалог с някого, той мисли не за това, което ще му каже събеседникът, а какво ще говори самият той. Нещо подобно се получава и в общуването му с Бога: „Господи, защо губя желание да се боря? Господи, как да постъпя утре? Защо днес преживях толкова унижения?“. И в крайна сметка на Господ няма да му остане друго, освен да иска да ти каже: „Добре, спри сега малко, за да взема думата и Аз.“. Когато обаче човек осъзнае, че е сътворен не за да се любува на собствената си самодостатъчност, а за да изпълни поверената му от Твореца мисия, тогава за него изведнъж настъпва мигът на пълното освобождение, дава се решаващ тласък за максимално осъществяване на човешките му дарби и способности.

Припомнете си как във филма „Начало“ Инна Чурикова, в ролята си на Жана д’Арк, все не успяваше да се развихри истински на снимачната площадка – дубъл след дубъл режисьорът постоянно я критикуваше, че твърде много размахва ръце. А тя просто не можеше да се освободи от тежестта, заседнала в душата й под напора на неговите неспирни забележки. Но когато той я заплаши, че ще вземе накрая да й отреже непослушните ръце, тя сякаш нещо се сепна и изведнъж забрави всичко останало – ето това е повратен момент. Да се откъснеш напълно от себе си е наистина щастливо мигновение. Но за да го постигнем, трябва никога да не забравяме какво всъщност сме всички ние: чеда на Твореца, истински Негови рожби, а главната ни задача – това е да изпълняваме не нашата, а Неговата воля.

Впоследствие това чувство за свобода може и да се губи. Ако обаче помниш мига на освобождаването, ти мислено ще се връщаш към него и отново ще полагаш усилия да забравиш себе си. А това също ще бъде част от стремежа ти да познаеш и приемеш истинската си същност. Когато човек е постигнал себепознание или се стреми към придобиването му, той умее да се справя успешно във всякакви ситуации, с които животът го сблъсква, включително и в църковните среди, защото започва да цени, уважава и приема себе си. Не позволявайте това чувство да изтлява в душата ви. Щом съм чедо Божие, значи ще казвам на себе си: „Ти си моят Създател и аз ще се уча да познавам себе си в Теб и да не отстъпвам никога от вярата си в Теб“. Един от недъзите на съвременното общество и време, това е неумението да ценим себе си, да съхраняваме независимостта на своята мисъл, да отстояваме позициите си. Вътрешната свобода е изтласкана на доста заден план както от страна на отделния човек, така и – дори в много по-голяма степен – от обществото.

Относно днешната свобода ще си позволя да използвам една истина, изречена в безсмъртните слова на св. пророк Исая: „И съдът отстъпи назад, и правдата застана надалеч, защото истината се спъна на стъгдата, и честността не можа да влезе“ (Ис.59:14), и на основата на тези думи ще кажа, че „свободата се спъна вътре в самите нас и не можа да влезе в сърцето на човека“.

Себепознанието, дори когато включва осъзнаване на собствения ми грях, не води нито към униние, нито към самопогубване, нито към самоунижение. Но пък то не бива да води и до себевъзнасяне, ако се случи да забележа, че с нещо превъзхождам ближния. Себепознанието те води към истината за това кой всъщност си ти, както и към способността да не отдаваш значение на външни фактори и влияния. Но дори да не постигнем себепознание, стига само отчасти да прозрем красотата на този процес, за да станем вътрешно свободни и самостоятелно мислещи хора. От християнска гледна точка себепознанието – това е познание на личното достойнство и красотата на Божия образ в нас, познание на нашето висше призвание. Не забравяйте как стимулиращо действа, когато подхождат към вас с голямо доверие и очакване. Имам предвид такова доверие, при което към вас се обръщат поради забележителните ви умения и проявяват уважение към вашето мнение, вашата уникалност. Това няма да те издигне до небесата, но у теб винаги се ражда (сам съм изживявал това) една огромна благодарност към възложителя и ти започваш да гледаш на себе си не като на някакво жалко нищожество, а като на човек – ето това означава „да познаеш себе си“. Ако обаче някой ви предложи – вместо да познаете себе си, да „прекършите“ себе си, това означава, че той нито себе си познава, нито разбира и желае другите да го постигнат.

Съществува една такава закономерност: ако съм груб и безцеремонен към някого, негодувам срещу него, не го обичам – това означава, че сам себе си не обичам. Ако, от друга страна, уважавам неговото достойнство, приемам недостатъците му със снизхождение и великодушие, така възвръщам и любовта към самия себе си. Аз съм творение Божие, значи нямам право да унижавам и оскърбявам другите.Що се отнася до заповедта „Възлюби ближния като себе си“, аз я възприемам като призив, като отбелязване на един специфичен потенциал, заложен у всеки човек.

Неслучайно е казано: „Познай себе си и ще познаеш Бога“. Всъщност прекомерното цитиране на подобни слова е в известен смисъл рисковано, защото човешкият ум привиква към тях и те придобиват за него известна сухота. Факт е обаче, че когато познаеш своята същност и своето призвание, за теб става по-лесно да познаеш и Бога. Осъзнаеш ли истински, че си призван да бъдеш мислещо същество, да живееш в свобода – тогава пред теб се открива Бог. Ако себепознанието ти е изкривено и ако по същия изкривен начин осмисляш своя живот, това изопачаване ще го пренесеш и върху образа на Бога. Защо според вас съществуват толкова много и различни представи за Бога? Ами защото сме насложили върху образа на Бога собствените си маски, образци, модели за това какъв ни се иска да бъде Той. А когато не се освободим от тези модели, насложени в условията на един крайно отдалечен от Бога свят, тогава става така, че губим сили да познаем Бога такъв, какъвто Той в действителност е.

Себепознанието – това е нещо наистина вълнуващо. То има необозрими предели, но също и конкретно приложение в живота. Чрез него човек намира душевен мир, освобождава се от многобройни комплекси, открива верен подход към ближния, към брачния си партньор, към детето си.

Познати средства за постигане на това познание са вътрешната тишина и спокойствие, но за нас те са привилегия, която изисква усилия. Живеем в поток от неудържима информационна мътилка и безконечни страхове, под непрестанни удари от хаотични новини. Произшествия, катастрофи, престъпления, извращения – раздират ни всевъзможни съобщения… Ето защо трябва да се потрудиш да постигнеш вътрешна тишина и покой. И тогава ще видиш своето предназначение, ще разбереш, че красотата е в това, да бъдеш самият себе си. А Господ ще ти каже тъкмо каквото е искал да ти каже. И ти ще Го чуеш, приемеш и разбереш.
Божия план за човека

Умението да приемаш и отстояваш себе си е от изключително значение. В книгата на западния психолог Джон Пауъл са препоръчани няколко много полезни и ефективни упражнения. Например във връзка с факта, че повечето хора не харесват тялото си. Може да се каже, че това са преди всичко жените, защото пред огледалото все им се случва да открият, че биха искали да имат „по-други уши“, „по-различни очи“. Налага им се ту нещо да оцветяват допълнително, ту да коригират друго или да го оформят по новому. У мъжете, естествено, също го има този елемент на самолюбието. Оттук се ражда и липсата на увереност, постоянното съсредоточаване върху себе си. Пауъл предлага следното: заставаш пред огледалото гол, абсолютно неподправен, неукрасен и просто приемаш себе си в този си вид. Казваш си, че ушите, краката, ръцете, шията, очите ти са такива, каквито са, и ти ги приемаш точно такива. Това упражнение е много ефективно, но си има, естествено, и своите недостатъци. Защото не е никак лесно да приемеш себе си, когато вече са налице утвърдени модели, които са с няколко сантиметра по-високи на ръст или с по-добре оформена талия. Не постигнеш ли своята истинска свобода, ще се превърнеш в идол за самия себе си. Най-характерно за езичеството е именно това, че човек в една или друга степен превръща себе си в идол. Или изнася на преден план образа на физическото естество, или се отдава на безкрайни славословия, или стига до степени на самобичуване – във всички случаи той поставя акцент върху себе си: той – център на вселената, а Бог – просто една второстепенна величина. И тогава всичко е сведено до следното: „Аз (!), към Тебе пристъпвам Аз!“.

Опитвам се да обясня какво всъщност ни пречи да открием своята красота. И да посоча колко важно е да постигнеш едно: да откриеш у самия себе си онази красота, която няма да те смазва с тежестта си. Да осъзнаеш собствената си нищожност, без обаче това да те съкрушава и унищожава. Това е тя – златната среда. В последните си години владика Антоний (Сурожки) удивлявал всички с думите си: „Помоли се за мен, за да стана човек.“. Те не били някакъв вид поза, преструвка. Но редом с това той съвсем не считал себе си и за жалък червей. Ето такова е онова удивително състояние, което ни води към смирение. Защото на практика да живееш в смирение не означава да се подлагаш на самоунижение и самобичуване. Смирението – това е трезво осъзнаване на собствената ти нищожност пред величието на Бога.

Ако имаш желанието да намериш отговор на въпроса, каква е отредената ти мисия (разсъждавайки, естествено, в посока на координатите „човек – Бог“, а не заобикаляйки Бога), ти ще постигнеш успех само ако постоянно помниш, че в цялото си творение Бог влага любов. А щом считаш себе си за Божие творение, значи не може да си сътворен без любов.

Имам практика да давам някои предварителни наставления на хората, които се записват при мен за свето Кръщение, и винаги отделям изключително голямо внимание на темата за човешкото достойнство. Задавам им въпроса: „Склонен ли е някой от вас да приеме, че е сътворен не от Бога, а от друга, противоположна сила?“ И това ги сепва, напряга ума им: едва ли е особено приятна идеята, че твой създател би могъл да е сатаната. Щом обаче си създаден от Бога – върховната Правда, върховната Истина, следователно ти си създаден не за мъки и страдания. Това ще рече, че според Божия план ти имаш някакво призвание. Какво е то? Да бъдеш свидетелство на своя Творец. Което ще рече, че ти – с конкретно дадения ти физически образ и със специфичната ти телесна структура – си създаден по абсолютно уникален начин. Тази очевидна истина не остава скрита дори при погребение. Примерът може да ви се стори неподходящ, но именно в подобен момент можеш осезателно да почувстваш, че човекът пред теб, който напуска този свят, е неповторим! Такъв е дошъл – такъв си отива, и втори като него повече няма да има.

Как да разберем какво е отреденото ни призвание? Като размишляваме за Първоизточника на нашия живот и като се вслушваме внимателно какво ни говори Той… А Господ ни е казал, че: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33), и още: нека човек Ме последва (Мат. 16:24); „…защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан 13:15). След което у теб постепенно настъпва приливът на озарението и ти започваш да осъзнаваш за какво всъщност си създаден. Да, много трудно е да възприемеш и реализираш подобно нещо, защото човешката душа, както знаем, е поставена в мощния водовъртеж на многобройни външни фактори на въздействие: общество, семейство, потомство, страхове, физически немощи. И именно в такъв климат и среда от теб се иска да откриеш и съхраниш автентичния си образ, да бъдеш предначертаната от Господа светлина и сол на земята – да бъдеш свидетел на своя Творец. Скъперникът, алчният, завистливият, те не могат да бъдат свидетели на светлината и щедростта – ето защо от мен се иска усилено да се стремя да прогонвам всяка тъмнина, скрита в душата ми.

Смятам, че идеята за личното призвание трябва да я разглеждаме именно в такъв план. Като някакъв вид аксиома: щом приемам, че Бог ме е създал, за да може в света да блесне светлината Христова, това означава, че за мен това е неотменна даденост. То е нещо като почитта, която ти се полага да отдадеш на родителите си: да оправдаеш техните надежди, да се отблагодариш за полаганите грижи, като придобиеш добро образование, създадеш семейство, възпиташ потомство, постигнеш успешна професионална реализация, въобще – да съхраняваш честта на своята фамилия.

Личният нрав и натрупаният преди това опит ще ми поставят спънки, но ако съм един истински християнин и искрено се стремя към пряката връзка и към богообщение, друга посока и друг път към Истината няма. Това не е вид задължение, а свободен избор на светлина. Да предпочетеш тъмнината означава просто да се лишиш от свобода.

Не винаги е лесно да ръководиш чувствата си според тази аксиома, защото вече сме изградили свои представи за света и ги следваме, поставяме ги на преден план. Рядко се случва да ми задават въпроса: „В какво се състои волята Божия?“ А това е нещо, към което трябва да проявяваме постоянен интерес дори само заради факта, че всеки ден четем: „Да бъде Твоята воля“.

Ако съм живял единствено за себе си и със себе си, ако съм следвал само собствената си воля и дори не съм отчитал, че съществува нечия друга, то как ще мога да позная волята Божия? Просто немислимо. Казвам го така не защото става дума за някаква фатална необратимост. Имам предвид, че е продължителен процесът, потребен на човека, за да се освободи от себе си и да се научи да се вслушва в ближния, да проявява разбиране към него – към неговите представи, настроения, качества или недостатъци, към неговата воля. Това е един вид продължителен път на изграждане на умението да даряваш разбиране, по който ти поемаш чрез постепенното си освобождаване от тъмницата на своето „Аз“.

И тогава въпросът към Бога за отредената ти съдба преминава в друго питане: „А защо ми е дадено да бъда тъкмо в такъв свят?“ След това мога да се запитам в какво се състои моят кръст и да се замисля над още ред други неща.

Ако в отношенията си с Бога човек се стреми не просто към спокойно съществувание или към осигуряване на уютно прибежище за собственото си светско благополучие, изобщо ако целта на вярата ни не е в това, да получаваме облаги, а да следваме Него, тогава любовта се превръща в естествена потребност да даваш, да служиш, да се жертваш. И ти разбираш от опит, че да служиш Богу, това е да „умиваш нозе“ така, както Христос е умивал нозете на Своите ученици – и че това именно е волята Божия. „Гледам към Теб, следвам Твоите заръки и ги превръщам в свой живот. И го правя не по принуда, нито по наложено ми от Теб задължение, а защото това е тя – моята песен.“ И тогава те изпълва радостта, че просто можеш да бъдеш с Него.

Случва се обаче да Го търсим само за да си осигуряваме повече лично спокойствие. Тогава ние на практика прибягваме до Неговата помощ за свое удобство. Вярно, че използваме традиционно утвърдени средства – добротворство, благотворителност… само че когато правим това формално, а не го чувстваме като нещо, което е било или е станало за нас дълбока вътрешна потребност, тогава ролята им в нашата вяра и християнска последователност се обезсмисля. Живее ли в Божията любов, човек никога не обяснява: „Тази жертва аз я правя за теб (приятел, брат, съпруга или някой друг)“. Любещият човек обикновено дори не съзнава жертвите, които прави за ближните. Ако нещата са поставени другояче, всичко добива обратен смисъл.

Знаете как в живота си човек непрестанно среща хора – десетки, стотици. Изведнъж обаче измежду десетките и стотиците хора откриваш, че пред себе си имаш поглед, в който съзираш позната топлина – поглед на човек, с когото имате най-важното: взаимната близост на единомислието и ти разпознаваш у него свой верен другар. И за теб е леко да живеете заедно, да го даряваш с разбиране, да му служиш, да му отдаваш себе си, но без това да отнема истинския ти образ. Именно тогава проличава как добре умееш да се вслушваш в неговата воля, в неговите желания и, следователно, във волята Божия. Ако искаш да разбереш волята Божия за себе си и това не ти е дадено по благодат свише, можеш да го постигнеш чрез конкретна практика: да се вслушваш в другия, да се стремиш към себеотрицание и така да осмисляш живота си.

Според казаното ни от Господа: „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а повреди на душата си?“ (Мат.16:26), Той разбира живота по-различно от нас – че животът е онова състояние, в което се намираме, когато отдаваме себе си. На какво? На Неговото дело. И именно тук откриваме своето призвание. Ето защо по своята същност човешкият кръст се състои в това да запазиш човешкия си образ независимо от всички мъчителни обстоятелства и угнетяващи състояния. Христос слезе на земята в свят, в който, от една страна, съществуваше Римската империя с цар Ирод, фарисеите, книжниците и храмовете, откъдето Той изгони търговците. От друга страна обаче, имаше Го и Него Самия, и Неговия Отец Небесен, и хората, които Той дойде да спаси чрез Любовта.

Кръстът Христов – това са не просто физически страдания и житейски болки, а тежкото несъответствие между смисъла на свободата и любовта, който си открил в Христос, и света, който полага всевъзможни препятствия по пътя ти: психически комплекси, личен темперамент, просветеност, незнание. И все пак ти веднъж вече си стигнал до убеждението, че смисълът на твоя живот, това е постоянното възхождане към Бога по неотклонни стъпала: свобода, любов, вярност, всеотдайност – в това всъщност се състои и нашият кръст. Независимо от всички обстоятелства, ние винаги трябва да оставаме верни на своя избор – така, както Той остана верен дори на кръста и нито смъртта, нито грехът имаха силите да го победят.

Често пъти обаче хората се огъват под тежестта на външните обстоятелства или на объркани вътрешни настроения и не си правят труда да осмислят своето състояние в светлината на Христовата Истина. Тогава за тях идва не възвисяващият кръст Христов, а смазващият кръст на житейски мъки и страхове.

Волята Божия е ясно изразена и разкрита от Самия Него. Тя се състои в това – да обичаш ближния, да не осъждаш, да прощаваш. Навярно ще възразите, че тези елементи са част от всяка система на морални ценности. Дори така да е, какво ме е грижа дали го има в друга система, щом го е казал „моят“ Христос? Казал го е и Сам го е изпълнявал, и то с много любов. А аз го приемам и така до мен започва да достига Неговият глас.

Друг е въпросът, че е доста трудно да го разбирам ясно в нашия свят на страхове, страдания, суета. Но започнем ли да се отказваме от себе си, ние веднага ще почувстваме волята Божия и тогава най-надеждният механизъм за нейното разпознаване ще е нашата душа – според това дали тя се изпълва с мир, или не.

Как да разберем каква е Божията воля за нас?

Ние сме ученици на Господа, а на учениците си Той казва така: „Следвайте Ме.“ Това е основното в Неговата воля. Господ ни казва още: „Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината“(Срв. Йоан 12:46); „…Аз съм светлината на света…“ (Срв. Йоан 8:12); „Вие сте светлината на света…“ (Срв. Мат.5:14);. „…ходете, докле имате светлината…“ (Срв. Йоан 12:35) – това също е воля Божия.

Защо ни е трудно да я изпълняваме? Защото отдавна се намираме извън светлината, приспособили сме се да съществуваме без нея и го считаме за нещо нормално. Така приемането на светлината става дълъг и постепенен процес, още повече ако преди това човек нито се е стремил към нея, нито е знаел за нея. Трудна задача, но ние имаме главната посока за нейното постигане: „Следвайте ме“ и „Бъдете Мои ученици“.

Понякога животът ни поставя в трудни обстоятелства. Но ако човек се е заредил твърдо с желанието да бъде с Бога, да следва волята Му, и ако това желание изпълва цялата му същност – ако е нещо, което обагря душата му не просто като външна декорация, ами е вложено в дълбоката й вътрешна тъкан, тогава независимо от обстоятелствата, пред които ще се изправя, този човек винаги ще има шанс да не забравя своето призвание, да помни замисъла свише. Виждам примери за това, когато ми се случва да посещавам хора в изключително напреднала възраст. Естествено, това тяхно състояние ги кара да се чувстват безпомощни, немощни, ненужни, отхвърлени и пренебрегнати. Нерядко те казват: „За какво ми е само да лежа тук, на кого съм потребен? Децата ме забравиха, никой не идва при мен. Не искам болногледачки. Искам Той по-скоро да ме прибере от този свят.“. Но даже и в подобни случаи аз започвам да говоря на хората за това, което чувствам като нещо толкова важно – говоря им за тяхното велико призвание. Неотдавна посетих една жена, която след тежък инсулт беше лежала прикована на легло в продължение на четири месеца – възприятията й работеха, но не можеше да се движи и да говори, имаше крайно измъчен вид. Беше лишена дори от възможността да каже: „Убийте ме, за да се свърши по-бързо с мен.“. Но аз не се съмнявах, че тя – безпомощната и страдащата – е потребна в този свят. А това, че беше прикована на легло, е било нещо необходимо за нея, още повече – за онези, които бяха редом с нея. Страданието – това е една изключително важна страна от нашия живот. Аз не съм почитател на страданията – нито за себе си, нито за когото и да било, и не ги пожелавам никому, но те съществуват. Дърветата са създадени, за да произвеждат кислород в природата, вълкът – за да отстранява и унищожава слабите животни. А човекът е създаден за едно: за да каже на света, че истината – тя е в любовта; че истината – тя е в умението да побеждаваш злото чрез силата да прощаваш; че в Бога и от Бога води началото си Вечността и намира своето осъществяване истинният живот. Ето за това е създаден човекът. А професията, семейството, радостите, скърбите, всичко, което изпълва земното ни съществуване – това е пространство за съграждане на живот вечен.

Ако помним това, за нас ще има надежда да се справяме с безкрайните житейски несгоди. Аз лично, като все още неукрепнал във вярата, няма да се справя, ако се окажа в крайно тежко положение, но има хора, които го постигат. Редом с това винаги трябва да помним, че и в себеотдаването можем да се сдобиваме със сила. Защо хората враждуват помежду си, отчуждават се, не намират взаимно разбирателство? Защото всеки иска непременно да се сдобие за себе си с късче любов, което да притежава като своя собственост. По повод такава любов владика Антоний (Сурожки) казва: „Не, благодаря, по-добре не ме дарявайте с такава любов.“.

За много хора Божията представа за любовта може би изглежда обезсърчителна, защото сме настроени да разсъждаваме другояче: ние очакваме да получаваме. А Господ във всички Свои проповеди и с целия Свой живот сякаш не престава да ни говори: „Да, но Аз съм те изпратил в света, за да даваш, защото давайки, ти ще получаваш.“.

Какво означава да познаеш благодатта? Това е не просто да се отделяш в килията си и със собствени сили да се бориш с греховете си, нито с постоянни молитви да се сдобиваш със светлина – нищо чудно да получиш светлината на прелестта. Господ ни e казал: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго“ (Йоан 13:34), което ще рече, че друг път няма.

В действителност благодатта не се явява плод на молитви. Благодатта идва, когато човек се приучи (или му бъде дарено) да вижда света с очите на Христос – с очите на човеколюбието, състраданието, жертвеността. (Съществуват и такива странни хора.) Или да има очи за красивото в света – такова е Неговото естество. Проявленията на Неговия дух, това са: свобода, любов, красота, чистота, вярност към Този, от Когото се ражда кръстът. I www.pravmir.ru.

Превод: Анжела Петрова