От нас ли започва църковно-певческият свят?

Ивайло Борисов

Наскоро се случи така, че човек, започнал да се занимава с църковно пеене, ми сподели как чул от един от нашите иначе добри и отдадени на музиката църковни певци, да казва, че преди него в България от много години нямало правилно разбиране за църковната музика (в едногласната му форма – т.нар. източно, или псалтикийно пеене[1]), за нейното осмисляне, изпълнение и преподаване!?

Вярвам, че това (макар не всички да сте запознати кой знае колко с църковната музика), ви звучи, меко казано, стряскащо. Така ми прозвуча и на мен – не че се имам за специалист от кой знае какъв ранг.

Съгласен съм, хубаво е човек да има самочувствие – то помага в качественото изпълнение на работата му – но твърдението, че на певческия Олимп е сам, ми се струва надценяване.

Църковното пеене у нас има дълга традиция. Доста дълга – само бих споменал, че най-ранният известен музикален паметник е Преславската керамична плочка, датирана в X-XI в. И честно да ви кажа – силно се съмнявам някой от нас да знае как се е изпълнявало по това време църковното пеене. И не само по това време – пет, че и повече века след това в църковната музика има своего рода бяло петно – подчертавам, че говорим за това как е звучала тя. Няма да се впускаме в подробни исторически сведения за пеенето у нас, една справка може да го удостовери[2].

Но нека не говорим за векове, а за десетилетия. Да твърдиш, че преди теб не е съществувало правилно разбиране за православното пеене в едногласната му форма, е смело – особено като се има предвид, че написани и оценени книжни трудове (някои от които дори зад граница) по теория и практика на това пеене от миналото столетие има поне няколко. И по тях певците преди нас са учели, пеели и т.н. Пеели са преди ние да бъдем. Струва ми се, че не е удачно бялото петно от преди столетия (както казахме, след X в. имаме записана музика, чието автентично възпроизвеждане обаче е невъзможно по обективни причини) да се разпростира и върху двадесети век. Когато, пак казвам, имаме немалко изписани и нотирани страници (ще спомена имената на наши музикоучители като Петър Сарафов, Мирчо Богоев, Петър Динев[3]).

По този начин се получава нещо странно – все едно през последните повече от 100 години Църквата у нас е приемала за истинско пеене това, което не е било съвсем такова. А какво тогава е било то? Нека някой да ми отговори. Но нека отговорът да бъде в светлината на днешния църковно-певчески кадрови дефицит (преди десетилетия е имало доста повече певци).

Тези, от които ние сме учили пеенето, какви са?

Лоши, втора ръка църковни певци и педагози? Ами нали, както казва пианистът Людмил Ангелов: „В музиката приемствеността е много важна”. Така че, крайностите не са хубаво нещо. И никога няма да бъдат.

Тези, които не са пеели и не пеят точно като нас (или като някои гърци), какви са – самозванци (когато са учели в съответните духовни учебни заведения и школи), дилетанти, тор, върху която сме се появили ние, правилно разбиращите музицирането и нечуваните по красота и сила на гласа? Не, не мога да се съглася с едно такова твърдение.

Мой преподавател казваше, че у нас считаме псалтикийното пеене за едно, докато в света днес има много православни псалтикийни традиции, които чувствително се отличават една от друга – например едно е пеенето в Сърбия, друго в Грузия, трето в Палестина и т.н. Преподавателят ми продължи – „Точно това е богатството на православието – огромното разнообразие в традициите.“

Какво да кажем за днешната ситуация с църковното пеене у нас? Въпреки липсата на достатъчен брой подготвени певци за нуждите на Църквата, в страната ни има талантливи и трудолюбиви църковни певци, които са не по-малко добри от въпросния певец. Но както е казал Спасителят по друг повод: „който има уши да слуша, нека слуша!” (Лука 8:15).

Поетът Бродски има една интересна и поучителна мисъл: „Не забравяйте, че понятието за изключителност също подрива вашата уникалност, да не говорим, че принизява чувството ви за реалност към вече постигнатото.” Смятам, че всеки има право (а и задължение) да използва талантите и придобитите си способности в това да изгражда бъдещи кадри (в случая – певчески), но нека това да не става с цената на отхвърляне труда на другите.

И не дай боже тези след теб, последователите ти, да започнат да размахват и те „правилността си” пред другите, тогава положението ще стане съвсем объркано. Дано в бъдеще не ставаме свидетели на такива картини. Всеки учител трябва да научи учениците си, освен на теория и практика, и на това – че светът (в случая певческият) не започва от тях, че ние не сме единствените му обитатели. Прав е Радичков, като казва, че за разлика от нас, хората, птиците не се бутат една в друга и не си пречат.

Хубавото и стойностното не могат да се скрият – от когото и да си ги научил, по каквито и да било учебници. То, стойностното, говори само за себе си. И как само говори – като ти нашепва близостта и хармонията си. Сещам се за онези думи на японския писател Акутагава: „Нямам никаква съвест, дори съвестта на творец. Имам само нерви…“. Смятам, че те казват много – правдивото и красивото те грабват и пленяват, дори на биологично, анатомично ниво.

Другото е пропаганда…

Бележки:

[1] В България над столетие и половина мирно съжителстват двете традиции на църковната музика – старото едногласно и по-новото многогласно (от около Освобождението) пеене.

[2] Вж. например статията на Любомир Игнатов, Църковната музика по българските земи, https://bg-patriarshia.bg/church-music-in-bulgarian

[3] Вж. Борисов, И. Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене. София: Изд. „Изкуство“, 2014