Парадоксът на болката

Различните позиции. Хората приемат болката на психологическо и социално равнище по различни начини. Едни я разглеждат като непредотвратима участ (песимисти), други – като сенчестата страна на приятния все пак живот (оптимисти) и, накрая, трети – като необяснима тайна. Песимистите не намират смисъл в болката, но с това губят и смисъла на живота. Оптимистите оставят проблема за болката встрани и развиват лъжеусещането за щастие сред многото неприятни и отрицателни ситуации, които заобикалят човека. В крайна сметка обаче тази позиция е нереалистична.

Парадоксалният характер на болката. Болката е жестоко изпитание за човека. Тя почти винаги съпътства биологичното и душевното му разрушаване. Въпреки това остава необяснима и парадоксална не само като психологическо, но и като биологично явление. Нейното присъствие обикновено не съответства на някаква природна целесъобразност, а интензитетът ѝ не е аналогичен с предизвиканите или застрашаващи катастрофи. Тя обаче предвъзвестява страданието на смъртта, което има трансцендентни проекции. Болката допринася за вътрешното очистване на човека и затова е най-подходящото средство за духовното му обновяване.

Духовното оползотворяване. Този възглед, който изглежда толкова естествен в православното Предание и богословие, става загадъчен и дори парадоксален в съвременното секуларизирано общество. Когато всичко се ограничава до равнището на сетивата и като единствен позитивен подход към болката се приема премахването ѝ, всяка мисъл за нейното духовно използване губи смисъла си. Въпреки това богословието продължава да бъде в съприкосновение с човека от съвременното общество и посланията му не престават да оказват известно влияние върху осмислянето на неговия живот. Затова излагането на позицията на Православната църква не е излишно.

Болка и свобода. Болката е последица от злото. Тя е свързана със злоупотребата със свободата. По-конкретно тя е последица от търсенето на сетивната наслада, което като противоестествено движение води до болката и завършва със смъртта [1]. Доброто обаче също не може да се постигне без болка. За да се излекува от противоестественото състояние на греха и да напредва в духовния живот, човекът трябва да понесе болки. В този случай обаче страданието води до духовна наслада. Опитът за избягване или премахване на страданието чрез сетивна наслада завършва с трагична безизходица [2]. Църквата приема болката в цялата ѝ дълбочина и продължителност, защото зачита човешката свобода. Едновременно с това обаче тя дава на човека силата да се изправи пред нея и да я използва за усъвършенстването си, като тръгне по пътя на Христос.

Наслада и страдание. Пътят на Христос е противоположен на пътя на първия Адам [3]. Докато Адам започва с неоправданата наслада и завършва в справедливото страдание, то пътят на Христос започва с несправедливото страдание и стига до справедлива духовна наслада. В своя живот християнинът следва стъпките на Христос (вж. 1 Петр. 2:21). Той винаги се радва, защото вижда, че чрез многообразната болка се разрушава законът на греха в неговата плът и се активира духовният живот [4]. Християнското кръщение вече предполага доброволното съучастие в смъртта на Христос, което има за цел преодоляването на наследствената смърт. Пазенето на заповедта за любовта, която конституира същността на християнския живот, е преплетено със страданието.

Личното отношение към болката. Положителната или отрицателната функция на болката зависи от личното отношение на човека към нея. Когато човекът не е способен да види в болката някакъв смисъл или цел, е естествено да се огъва и да се разочарова. Той я разглежда като мъчително пътуване към небитието. Когато обаче човекът разглежда болката като педагогическо средство на Божия промисъл, може да я използва по положителен начин и да я включи в перспективата на духовното си усъвършенстване. Като свързва болката с покаянието и съкрушението за греховете си, той още повече улеснява и ускорява умирането на стария човек, което е предпоставка за духовното му обновяване. Разглежда болката като откуп, който се плаща за обръщането на пътуването от небитието към битието.

„Възпитание от Господа”. Свещеното Писание учи, че Бог наказва този, когото обича, и „бичува всеки син, когото приема” (Притч. Сол. 3:12; Евр. 12:6). В отрицателната си форма това положение може да се представи по следния начин: Бог не наказва този, когото не обича, нито бичува този, когото не познава.

По парадоксален начин човеколюбивият Бог се представя като жесток и равнодушен към човешката болка. Това може да предизвика в човека негодувание и бунт срещу Бога. Жената на Йов му предложила нещо подобно след дългогодишното му страдание [5], но той го отхвърлил като проява на безумие (вж. Иов 2:10). И Христос, Който в най-висша степен изпитал болка, в крайна сметка не отхвърля горчивата чаша, а я изпива докрай [6] (вж. Мат. 26:39 сл.). Примерът на Христос се откроява като образец и опора за вярващия и като проява на безусловно доверие към Отца. Това е примерът на послушанието, което не се увлича от вкусването на дървото на познанието, а очаква вкусването на дървото на живота [7] (вж. Бит. 2:9).

Посещението на болката е посещение на възпитанието на Бога. Всички светци минават през болката, която често пъти е мъченическа. Това е техният кръст; това е предизвикателство, което те приемат от Бога, за да покажат любочестието и доверието си към Него. Освен това добродетелта също е кръст, защото и тя се постига чрез трудове и изпитания [8]. Разбира се, по своята природа болката не е изкупителна сила. Християнинът не я преследва, нито я приема с мазохистична нагласа. Той обаче я понася, като признава значението ѝ за духовния живот. Според св. Йоан Златоуст болката, както и смъртта, е Божие благодеяние към падналия човек [9].

Предизвикателство към бодърстване. Болката възпитава човека и го подтиква към бодърстване. Без нейното ужилване той лесно се отпуска и изпада в духовно безразличие. Чрез болката се разрушава черупката на егоизма и се показва истината за личността; ограничава се егоцентричната самодостатъчност и се улеснява общението с Бога. Затова и вярващият вижда в болката Божий дар и благодари на Бога за него. Той я разглежда като средство за подвизаване в смирението и любовта. По този начин в човека действа „преобразяващ фактор”, който превръща предизвикателствата на болката във възможност за подготовка за вечността [10].

Въодушевено посрещане. Въодушевено посрещане на болката е възможно, когато човек се намира в благодатно състояние с изобилна любов. Характерен представител в този случай е св. Игнатий Богоносец, който се радвал за предстоящото си мъченичество от копнеж да срещне Христос [11]. В синаксарите също се отбелязва паметта на мъченици, които искали от мъчителите да усилят мъченията, за да изразят по този начин по-дълбоко любовта си към Христос.

Отчаяние. Когато има тази любов, християнинът гледа на болката като на предизвикателство, чрез което може да почувства по-силно съкрушението от покаянието и да изпита радостта от божествената милост. Тъй като предизвикателството на смъртта е последното болезнено предизвикателство за човека, който наистина обича Бога, той може да се радва дори в своята предсмъртна агония. Когато обаче тази любов не съществува или когато съществува, но е слаба, тогава болката може да доведе до отчаяние. Тя дори може да се превърне в омраза и да обърне човека срещу Бога, срещу ближния или срещу самия него.

Избягването на лекарствени средства. В Преданието на Църквата се споменават много примери на светци, които не са искали да прибягват до лекари или лекарства, за да се изцелят, а са се предавали изцяло на Божия промисъл относно по-нататъшното развитие на здравето и живота им. Те виждали в болката средство за духовно очистване и усъвършенстване. Тяхното отношение не само не било отхвърлено, но е било и похвалено от Църквата. Има дори случаи на подвижници, които прибягват до употребата на лекарства или други лечителни средства и смятат тази си постъпка за отклоняване от пътя на съвършенството, по който трябва да вървят. От друга страна, Църквата никога не осъжда прибягването до тези средства. Бог дава на човеците лекарите и медицинското знание (вж. Прем. Сир. 38:1–2). Лекарствата, които съществуват в природата, са създадени от Бога за полза на хората [12] (вж. Прем. Сир. 38:4).

Зачитането на свободата. Това многоаспектно отношение към болката и смъртта се дължи не на някаква загадъчна или двузначна позиция на Църквата, а на безусловното зачитане на свободата на човека и пълното приемане на уникалността на духовното му състояние.

Здравето на душата. Свети Исаак Сириец казва, че болестите „Бог изпраща за здравето на душата” [13]. Християнинът трябва да съсредоточи вниманието си към духовното си здраве и към усъвършенстване. Това не означава, че той трябва да бъде безразличен към телесното си здраве и развитие или да избягва помощта, която може да получи от медицинската наука и лекарствените средства. Освен тези неща обаче съществува перспективата на подвига и на духовното усъвършенстване на човека, което се постига чрез търпение в изпитанията.

Доброволни и недоброволни болки. Християнинът се подвизава чрез доброволни лишения и несгоди, за да може да понесе и недоброволните. Както растенията, отбелязва св. Григорий Палама, трябва да понесат всички изпитания на времето, за да се развият и да дадат плод, така и вярващият трябва да понася доброволни и недоброволни несгоди, за да стигне до съвършенство. Той дори посочва, че без претърпяването на недоброволните болки доброволните не дават плод. Доброволните болки са школа, която подготвя човека, за да посрещне правилно недоброволните болки и накрая самата смърт. От друга страна, това е целта на подвижническия живот. Постът, бдението, различните скърби и несгоди не са самоцел, а средства за приспособяването на човека към тесния и труден път на Христос, който води до Възкресението и до истинския живот (вж. Мат. 7:14).

Търпение и отстъпление. Само човекът може да понася болката доброволно, но и само той може да я избира доброволно. Положителното посрещане на болката е акт на свободата. Търпението в болката е напредване в истинската свобода. Християнинът гледа на болката по положителен начин, защото се стреми към живота, който побеждава смъртта. Той може да върви към доброволното страдание, както Христос, когато познае истинския живот и свободата. Отстъпването пред болката е подчинение на биологичната необходимост и утвърждаване на властта на смъртта. Този, който не може да се открие за перспективата на вечността, без която са непонятни както истинският живот, така и истинската свобода, лесно може да се огъне пред болките в настоящето и да отстъпи от живота. Разбираемо е, че това откриване не е нито просто, нито лесно, а става възможно чрез вярата, търпението и молитвата.

Упование в Бога. Нищо не се случва на човека, без Бог да го иска или допуска. И всичко това, което Бог иска или допуска, укрепва доброто, а не злото [14]. Затова човекът може да използва всичко онова, което му се случва, за своето духовно напредване. За да постигне това обаче, той трябва да се уповава на Бога и на Неговия промисъл. Чрез това упование перспективата на бъдещето остава винаги открита и става възможно преобразяването на болката в духовна енергия. Без упованието човекът не може да устои в жестоката действителност, която животът често крие. Той бива съкрушен от болката, губи смелостта си и вижда изхода в своето унищожаване.

Отрицателната позиция. Съвременното общество налага комфорта и се опитва по всякакъв начин да премахне болката, в която и да е нейна форма. То я разглежда като смъртен враг с изцяло отрицателно съдържание и се заема да я неутрализира и да бронира човека спрямо нея. Тъй като това не дава резултат, болката се потиска за известно време, за да се върне на по-дълбоки равнища с неблагоприятни душевни и духовни последици. Тази позиция към болката отнема от човека скъпоценни възможности за духовно израстване и за цялостното разглеждане на живота. В същото време това създава лъжливо усещане за сигурност и бронира индивидуалността на човека по отношение на Бога и неговия ближен. По този начин се ограничава и любовта във всекидневния живот.

Болка и любов. Болката извежда човека от неговата относителна сигурност и от увереността му. Тя го смирява, вразумява го, кара го да осъзнае безсилието си и го доближава до неговия ближен и до Бога. По-специално душевната болка идва като цена за любовта. Това е естествено, защото като превъзмогване на индивидуализма и като жертва любовта не може да бъде безболезнена. Между болката и любовта дори съществува неизменна аналогия. Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голяма става и душевната болка [15]. Любовта обаче е по-силна от болката. Любовта може да понесе болката и да я преобрази чрез упованието в Бога.

Болка и подвиг. Това е и целта на подвига. Чрез избягването на насладата и на славата, но и чрез доброволното приемане и претърпяване на болката – независимо дали като телесен труд или заболяване, или като душевна мъка или изпитание – подвигът подготвя човека за победата над болката и нейното преобразяване [16]. Без болката на кръста не може да дойде радостта на Възкресението. Подвигът има за основа надеждата за Възкресение, която пренася вярващия от психологическото преживяване на болката към нейното онтологично утвърждаване. От подражаване на Христовото страдание болката води човека към Възкресението и живота в Христос.

Бележки

1. „Понеже всяко страдание има като причина за своето възникване вече осъществено на дело удоволствие, то очевидно е дълг, който, естествено, е дължим по тази причина от всички причастни на [човешката] природа. Нали след противоестественото удоволствие непременно и по естествен начин следва страдание за всички онези, при които законът на удоволствието безпричинно е предшествал раждането” (Св. Максим Изповедник. Към Таласий, 61. – PG 90, 628BC).
2. Пак там, 629D–632B.
3. „Ако трябва да страдаме от всичко, поради примесеното в нашата природа заради праотеца удоволствие, нека мъжествено да понесем кратковременните страдания, притъпявайки в себе си центъра на удоволствието и освобождавайки се от причиняваните от него вечни наказания” (Св. Максим Изповедник. Различни глави, 1, 25 – PG 90, 1189A).
4. Пак там, 4, 9 – PG 90, 1308A.
5. „Похули Бога и умри!” (Иов 2:9).
6. Срв. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, с. 267.
7. Срв. Beaufils, D. „Ta foi t ̉а sauvé”. Approche orthodoxe de la maladie et de la mort. Paris, 1996, р. 187.
8. Вж. Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 19. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 73.
9. „И ако Той изгони [човека] от рая и го осъди на страдания, за това също трябва да Му се покланяме и дивим. Понеже насладата е довела до безгрижие, Той прекъснал веселието и като стена пред безгрижието поставил скръбта, за да се възвърнем към Неговата любов” (Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Послание до римляни, 23, 4. – PG 60, 620).
10. Срв. Zacharias (Zacharou), Archim. Report on the Theology of the Elder Sophrony, p. 253.
11. Вж. Св. Игнатий Антиохийски. Послание към римляни, 5.
12. По-нататък в текста има увещание към прибягване до Божията помощ, както и до помощта на лекарите, които също помагат на бол-ния. Срв. Св. Василий Велики. Пространни правила, 55, 2. – PG 31, 1045A.
13. Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 5. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 24.
14. „Правещият всичко, за да угаси злото, не би го усилил” (Св. Йоан Златоуст. Върху Послание до римляни, 9, 4. – PG 60, 472).
15. Вж. Софроний, архим. Свети Силуан Атонски, с. 448.
16. „Трябва обаче да преуспеем в доброволните усилия на душата, и привикнали с тяхна помощ да пренебрегваме удоволствието и славата, лесно ще понасяме и мъките, които ни сполитат противно на нашата воля” (Γρηγορίου Παλαµᾶ. Πρὸς Ξένην, 46. // Συγγράµµατα. Τόµ. 5, σ. 218).

Превод от гръцки: Константин Константинов

 Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис “Християнска етика”, том II, ИК “Омофор”, 2013