Православието не е привилегия, нито повод за осъждане на другите

Погрешно е да смятаме, че православните са далеч от всичко сектантско, а сектантите нямат нищо общо с православните. Не всеки по име православен е такъв и по дух, и не всеки по име сектант е такъв и по дух.

В наши дни не е никак трудно да попаднеш на онзи тип „православни“, които са същински сектанти по своя дух: фанатизирани, коравосърдечни, тесногръди, педантично залагащи на буквата в човешкия закон, лишени от ревностен стремеж към истината в Бога, предоволни от собствената си правда, строги съдници на човеците от висотата на своята измислена справедливост, която външно е догматически издържана, само че не е от Духа родена. И обратното, не е изключено да срещнете сектанти, които очевидно не разбират смисъла на православното богослужение в Дух и Истина, нито признават едно или друго проявление на църковната истина, но пък за сметка на това носят у себе си дълбоко благоговение, неподправена любов към Христа, искрено братолюбие.

Наличието на такива смесени образи в християнското общество не ни позволява да подхождаме повърхностно към проблема за отношенията между вероизповеданията. Сектантите съгрешават с нежеланието си да вникнат в Православието, но пък и ние, православните, не следваме истински своето Православие, не проявяваме никакво разбиране към тях, сектантите, сред които има и такива, които са изпълнени с изключетелно ревностен, всеотдаен стремеж към Господа, съсредоточавайки целия си живот в Него.

Когато не е получил обновление в Божия Дух, ограниченият, горделив и немощен човешки ум по същия начин се стреми към разделение и търси поводи да го предизвиква, независимо какъв в случая е носителят на този ум – православен или сектант.

Ние, православните, вярваме, духовно съзнаваме, че притежаваме пълнотата на истината в нейното човешко изражение. Което съвсем не означава, че сме станали абсолютни следовници на тази истина и че в цялост живеем с нея. Понякога тя е само на езика ни или пък само от време на време я внасяме в душите си, сякаш за да се отърсим за кратко от своята духовна леност. Не това обаче е верният път. Истината я имаме, и то в цялата й пълнота, но се случва така, че не желаем или не умеем да живеем в нея, нито пък полагаме усилия да го постигнем, защото тя изисква да наложим твърде много ограничения на нашето предишно „аз“. При все това не се отказваме да се гордеем и да величаем себе си за своята православност.

Сред инославните християни има немалко такива, които по своята духовна нагласа живеят в истината на Православието. Има сектанти, които горят от любов към Бога и към ближния, и то много повече, отколкото някои православни, а именно тази пламенна любов е белегът на живото, истинно Православие. Когато тя липсва у някой православен, той не е истински православен, а когато на някой инославен тя изпълва живота му, това го прави истински православен. По плът той страда от заблуди, по плът не схваща едно или друго, не разпознава цветовете в природата на духовния свят (проявява вид духовен далтонизъм, който му пречи да съзре, примерно, смисъла на иконите, общението със светиите, напуснали този свят), но по своята духовна, дълбока вътрешна нагласа той е верен и истински християнин, отдаден до смърт на Живия Въплътен Бог, Господ Иисус Христос, чрез силата на своята безмерна, неподправена любов. Такъв тип православни по дух християни можем да открием не само сред хората със заявена православна принадлежност, но и сред римокатолиците, и сред членовете на многобройните протестантски кръгове, в числото на които влизат и руските сектанти – отделени по ум и опит от догматическата Църква, отчасти поради неразбиране на църковното изповедание в Духа, отчасти поради лошите примери на практическо реализиране на това изповедание. Всички православни са наясно, че заявените членове на тяхното вероизповедание не само че не са образец за подражание в обществото, но понякога са преки фактори за неговото опорочаване. Тук няма да обсъждаме примери на политици и обществени деятели, а такива, засягащи нас, духовниците, или по-точно онези от нас, които не живеят в съответствие с духовната висота на Православието, независимо от ясното си съзнание за истинността на своята Църква. Ами манастирите… колко несъвместими с Православието, светски дух и поквара са били откривани понякога под смирената външност на монаха. И цялото това лекомислие, тази гнилост са се носили по повърхността на църковния живот и са изпъквали много повече за погледите, отколкото истинния, смирения, саможертвен труд на многобройните безкористни пастири и отшелници на Православието, които са се отричали от себе си, принасяли са целия си живот на Христа. Революцията (1917 г.) изкарала наяве и разобличила немощния слой от руското православно свещенство, но заедно с това тя разкрила как болшинството духовници проявили готовност за мъченическа смърт в името на своята православна вяра.

Твърди се, че наличието на сектантство е показател за религиозността на народа. Може да се каже и другояче: наличието на сектантство свидетелства, че народът държи да има истинско Православие, проявява ревностен дух и възвишени стремления, жадува за религия с дълбок вътрешен заряд и не приема повърхностни религиозни послания, показва искрен копнеж за доближаване до Бога. Всичко това по своята същина е заложено в Православието. Православните миряни, още повече православните свещеници, винаги носят по-голяма вина за сектанството, отколкото самите сектанти. Не трябва ли да мислим така – да мислим по православному – и да поемем върху себе си вината и отговорността за отделилите се братя. Няма да е Христова правдата, ако не вземем вината върху себе си. Можем да подходим според човешката правда и да заявим, че сектантите сами са си виновни, но Христовата правда е друга – тя е „безумство“ за света и мъдрост за Бога.

Положителната сила на Духа Божи, Който живее в Православието и Който представлява самото Православие, не се доказва чрез спорове, диспути, препирни или груби пререкания – този Дух може да бъде разкрит единствено чрез „безумното“ според света отказване от силата на разума и предоставяне на всичко да бъде решено от Духа.

В православната апологетика трябва винаги ясно да подчертаваме в какво се изразява смисълът на познаване на вярата и нейното прилагане в реалния живот. Трябва да осъзнаем, че Православието, също както светите Тайнства, е страшен огън. Който приеме в пълнота Православието, този огън или ще го преобрази, или ще го унищожи. Православието е не само духовна основа на руския народ, то е хвърляло руския народ и в огън. Православните са били изпепелявани от Православието, защото са ставали недостойни прачастници на свещената тайна на вярата в нейната пълнота. Тази тайна не само оживотворява, но и изпепелява.

Сектантството – това е вид неправославно търсене на Православието и неговия път. Само че поради човешка немощ това търсене се извършва не „в дълбочина“, а някак „отстрани“, т.е. не според догматите, а заобикаляйки догматите. Но макар и встрани от тях, догматическият по характер (чистият) начин на живот е в по-голяма степен православен, отколкото недогматическият (неморален) в рамките на догматите. Това трябва да бъде осъзнато в цялата яснота и недвусмисленост, защото ни е директно указано от Словото Божие в притчата за двамата сина, единият от които заявил, че няма да изпълнява волята на своя отец, но я изпълнил, а другият казал, че ще я изпълни, но не го направил. С изповядването на православния Символ на вярата (Веруюто) полагаме печата на Евангелието. Това Верую трябва да бъде изпълнявано в живота, трябва да го превръщаме в реалност. Има хора, които го произнасят всеки ден в молитвите си като свидетелство за своята вяра, но не му дават никаква реализация в живота си. Има и такива, които свидетелстват за вярата си просто като се отдават изцяло на любовта към Господа Иисуса Христа, Небесния Отец и Дух Свети, и тази любов грее върху лицата им, в словата им, във всяко тяхно дело. Кои в случая са по-близо до Царството Небесно? Отговорът е очевиден. Ясно е, че това са вторият тип християни, неправославни по име, но православни по духовна нагласа хора, научени от самия Дух.

Тези, които са православни по изповедание и самоутвърждаване, трябва добре да осъзнаят, че Православието по никакъв начин не е привилегия, нито причина за осъждане на другите, нито пък повод за гордост. Напротив, то е смирение, изповядване пълнотата на Истината, на правдата и любовта. Православето трябва да побеждава единствено чрез своето благодатно сияние (защото Сам Господ е Светлина), а не чрез стрелба – било то оръжейна, или словесна (разлика няма). Православието не може да разкрие своето сияние в общество, в което е повод за гордост. То сияе в смиреномъдрието на онези представители на Православието, които са познали чистотата на вярата не чрез немощния човешки ум, а чрез своя дух, принасяйки целия си живот на Христа.

Красотата на Православието е дарена за спасение на човеците, но има православни, които са започнали да я използват за осъждане, за погубване на хора. Може даже да се каже, че никъде на земята не се виждат съвършено православни – частично православни са както тези, които се определят като такива, така и онези, които нямат православна принадлежност, но се имат за членове на Христовата Църква и посвещават живота си на Христа. Православието е слънчева светлина, обливаща цялата земя. Тя грее за всички, но не всички озарява, защото някои предпочитат сенчести пътища, други затварят прозорците си, трети просто закриват очи…

И тук неизбежено идва въпросът: подобен род разсъждения, дори и в най-незначителна степен изразени, не са ли вид отказ от чистотата на Православната вяра, от същата онази чистота, за която е пролята толкова много кръв и в която е вложена безмерната ревност на светите отци?

О, не, това не само че не е отричане на чистотата на Православието, но е дори защита на тази чистота, нейна форма на изповедание.

Да вземем за пример почитта към светците, молитвите към тях. Сектантът отрича – по силата на разума, не по силата на духовно желание – тази страна от живота на духа. Ние утвърждаваме нейната духовна реалност в Христа. Може ли да се спаси човек, непризнаващ тази реалност? Труден въпрос. Може ли това, което служи в помощ на спасението и е средство за неговото постигане, да се използва като предлог за осъждане на онези, които се отказват от помощта му, избирайки друго средство? Към какво се стремят светиите – към прослава за себе си или прослава за Бога? Естествено, че за Бога. И всяко истинно прославяне на светиите е първо и преди всичко прослава на Бога. „Дивен е Бог в Своите светии.“ Това ще рече, че дори да издигаме прослава „директно“ към Бога, стига да го правим истинно и нелицемерно, тогава, естествено, ангели и светци ликуват и обсипват с духовни ласки подателя на молитвите. И обратно, ако човек пее величания и акатисти на светци, но духом не се чувства близо до тях – не изпълва себе си с духа на Христовата чистота, истина и любов, тогава не извършва ли такъв човек по-скоро акт на безчестие спрямо светците, отколкото дело за тяхна прослава? Може би тъкмо поради такива християни немалко хора са престанали да въздават слава на светците, защото подобни примери са им послужили за съблазън… О, колко жестоко и безпощадно е високоумието на плътта човешка и как разпъва у хората пречистия дух Господен!

Тайнствата на Православната църква са същинска духовна школа, и то най-прекрасната по отношение на духа. Всичко в Православната църква е насочено към оживяване и одухотворяване. Вина си носи единствено човекът, ако остане прилепен към земното. Ние, православните пастири, сме учители в Христа. Сам Учителят е Един – Господ Иисус Христос, и никой извън Него не може да бъде учител. Ние наставляваме единствено на послушание към Единия Учител, ние сме наставници не в свое име, а в името на Христа. Но ето, виждаме, че някои са се приучили да бъдат ученици Христови без нас? Какво правим тогава? Ще се възпротивим ли срещу тях, както са искали да постъпят и апостолите срещу онези, които „не ходят с нас“ (срв. Лука 9:49). Само че те са получили достоен отговор от Учителя и този отговор е в сила и за нас, православните пастири. Би трябвало да се радваме, че чрез силата на Всемогъщия Дух, който „духа, накъдето поиска“, някои хора по чуден начин са преобразили живота си и принасят плодове на Бога. Не ни е ясен пътят на Духа у такива хора? Но нима ни е дадено да съдим за пътя на Духа, щом виждаме плодовете Му пред себе си? Казано ни е по плодовете да съдим. А плодовете са ясно описани от апостола (срв.1 Кор. 13:4-8).

Непростим е само един грях – грехът против Светия Дух, против любовта към Него. Виновни в такъв грях са всички, които обичат неправдата, възхваляват греха, наслаждават се на злото, но не и онези, които „признават“ или „не признават“, т.е. виждат или не виждат с душата си една или друга истина. Ако аз съм духовен далтонист, т.е. не виждам един или друг цвят в естеството на духовния свят, но останалите цветове ги различавам нормално, трябва ли да бъда отхвърлен? По-скоро трябва да бъда обект на специални грижи, на особено състрадание. Ако даден сектант вярва в Пресветата Троица, в потребността от духовно обновление, в необходимостта вярващите да имат съзнателно отношение към Кръщението, а в обкръжение на безразличие да не се срамуват от своята вяра, но да я изповядват открито, и ако такъв човек вярва на всяко слово от Свещеното Писание, а в ревността си за тази вяра намира за излишни всякакви други свидетелства за откровенията на Светия Дух в Църквата от последните 1900 години (откровения, които не са в противоречие, а в пояснение на скрити послания от Евангелието), такъв сектант трябва ли да бъде обект на злостно преследване от страна на нас, православните? Върху какво тогава ще положим своето Православие? Ние не трябва да преследваме и осъждаме ожесточено, грубо, непримиримо не само сектантите, тези наши братя във вярата в Единия Спасител и Избавител. Ние нямаме право да преследваме и осъждаме грубо и невъздържано абсолютно никого. Можем да посочим грешка или слабост, ако самите ние се чувстваме чисти, но трябва да го направим със състрадание. Безпощадни можем да бъдем единствено при прогонване на нечистия светски дух от собствената си душа. Едва тогава нашето Православие ще засияе. Защото целта в никакъв случай не оправдава средствата. Не бива да защитаваме Православието по езически или юдейски начин. Чистотата на Евангелския Дух, Светото Православие трябва да бъдат защитавани по евангелски, безстрастно, мъдро, с огромна любов към човешката душа, за която е пролята Богочовешка кръв.

Лесно е да мятаме камъни. И ветхият човек в нас всячески търси поводи да прибягва до това. Ревност за вярата – такъв е най-удобният претекст. Защитаваме велика светиня: чистотата на вярата и духа! Само че именно тук, при защитаване на свещените неща, трябва да облечем одежди на святост, да се препашем с пост и милосърдие. Така ще се открие Православието в живота ни.

Безспорен е фактът, че е голям броят на духовно обновените хора сред изповядващите вярата в истинното Боговъплъщение, извършено на земята от Господа Иисуса Христа, Алфата и Омегата на Спасението, и сред призоваващите Неговото Свято име. Било то православни, римокатолици или пък протестанти в цялото тяхно многообразие. От друга страна, сред всички тях има и такива, които не са постигнали духовно обновяване в Христа, не са възненавидели злото, не са възлюбили Бога с цялото си сърце и с целия си разум. Всички онези, които Православната църква е приела без Кръщение, всички те са все пак християни – братя по вяра в Христа, ето защо нашето отношение към тях трябва да бъде изключително братолюбиво. Казвам „изключително“, защото нашето отношение трябва да бъде братолюбиво към абсолютно всички. Как православният ще обърне някого към вярата, ако няма у себе си любов към него? Как някой ще приеме, че това е вярата на любовта, ако не вижда любов у тези, които я проповядват?

Гордостта е мерзост пред Бога и ние, православните, сега изкупуваме не само греховете на плътта, но и греховете на духа си. „Защото казваш: богат съм (чети: православен – б.а.), разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…“ (срв.Откр.3:17), казва Господ на горделивия, хладен по душа православен християнин.

Ще дойде ли някога благодатното време, когато да просияе истинното Православие във всички, които носят неговото име? За да се яви пълното сияние на кротостта, милосърдието, чистотата, нелицемерната любов в Христа към всеки човек, към всяко създание. В наши дни православната вяра сияе в мъченичеството на руския народ. Но и в съдбата на някои сектанти – мъченици и изповедници, като онези католици, преследвани и изтезавани заради вярата в Христа – е намирало прослава Православието, истинно и нелицемерно, далеч по-чисто и свято, отколкото в хилядите равнодушни и боязливи, които само „носят името, че са живи“ (срв. Откр.3:1), а на практика са мъртви последователи на нашето чисто, догматическо учение.

Нашето Православие на земята е само отражение, отзвук на небесното Православие, на неговата вечна истина и нетленно съвършенство. Догматически то е най-чисто отразено в учението на Православната Църква, но то е също така дух и живот, и неговият плод е плодът на живота. Православието, това е добрият плод, а за всяко дърво трябва да съдим само по плода, по онова, което се ражда след цъфтежа му. Може да не са красиви наглед цветовете му, може да са суховати и бодливи листата му, може да е недорасло и неугледно дървото, може да е даже скършено… Но ако плодът е сладък, чист, питателен, значи това дърво е православно по своята плододайност. И обратно, може да са чудно красиви цветовете му и буйни листата му, може да е огромно и прекрасно дървото, но ако плодовете му са горчиви, отровни, гнили, тогава истината на Православието по никакъв начин не може да бъде разкрита в това наглед необикновено дърво. И ще бъде жалко, ако то тръгне самò да величае себе си и да се превъзнася над останалите дървета.

Но в какво точно се състои онзи дух на сектантство, против който трябва да се въоръжим с молитва и бдителност? Този дух е дух на душевна (не на духовна) ревност. Той е рационално възприемане на вярата, точно придържане към чистотата на нейния формат, но за сметка на голямата й дълбочина. За сметка на любовта. Някои православни защитават по сектантски своята православност, размахвайки като сопи евангелски текстове и канони, с които нападат сектанти и дори свои православни събратя (примери за това са църковните разколи и в миналото, и днес), защитавайки своята вяра без упование в Бога, без любов към човека. И обратно, случва се някои сектанти да проявяват доста православен дух в подхода си към един или друг проблем. Например, по отношение неразбирането на общението с Небесната църква (светиите) сектантите ще заявят, че „не приемат“ това общение и ще се отвърнат от него в горделиво нежелание да се приобщят към този духовен опит, но едни ще нападнат православните с обвинения в „идолопоклонство“, а други ще оставят всичко „в Божиите ръце“ и просто ще се помолят смирено Бог да просветлява техните православни братя със светлината на Истината. И едните, и другите ще останат извън опита на православното общение с Небесната църква, но първите ще подходят по неправославен начин, а другите – по православен, независимо от своята неправославна принадлежност към вярата, и нищо чудно пред Бога те да се явят в по-православен образ, отколкото някои членове на Църквата, общуващи със светиите съвсем повърхностно – като част от църковното служение, но без да следват в живота си евангелските заповеди, без да жадуват вътре в себе си за духовно сближаване със светиите.

Вина носят всички. „Няма нито един праведен“ (срв. Рим. 3:10). Трябва добре да съзнаваме това. И вместо да се осъждаме един друг, по-добре да си помагаме взаимно, да се учим на истината помежду си. Колко много прегради ще паднат тогава!

Щеше да бъде пагубно за всички нас, ако Господ беше ограничил законите на спасението само до такива, които са понятни за човешкия ум. Но за наше голямо щастие това не е така. Законите на Божието спасение превъзхождат нашия ум, или по-точно – те го надминават по своята изключителна дълбочина. Защото Спасителят е Господ, а ние сме хора, твари нищожни и жалки пред Бога. „Всяка наша правда е като зацапана дреха“ (срв. Ис. 64:6). Всяка наша православност действително е „като зацапана дреха“, а съзнанието за това само разкрива и подчертава безмерната истинност, несравнимата дълбочина и величие на Православието. I www.pravmir.ru.

Превод: Анжела Петрова