Прародителският грях

Първосъздадените човеци –Адам и Ева, не само че не изпълнили очакванията за преобразяване и освещаване на творението, но и придали друг ход и насока на историята на човечеството, на целия сътворен свят, на целия космически порядък.

Създаденият от Бога човек бил надарен и с дара на свободата. Той имал възможност да се самоопредели по кой път да върви и каква цел да си постави. Дали да избере да осъществява безсмъртието – дарът, който получил заложен в него като възможност за развитие, или да избере смъртта и тлението. В този смисъл се разбират предупредителните думи, които Бог отправя към Адам относно вкусването на плодовете на дървото за познаване на добро и зло: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” [1], т. е. ще се отдалечиш духовно от Мен, ще се разделим. Да не забравяме, че дотогава смърт в сегашния смисъл на думата не е съществувала. Свещеният автор ни предава смисъла на Божията забрана – това е раздяла с Бога и Неговото царство. Въпреки Божието предупреждение да не вкусва от плода за познаване на добро и зло, човекът не послушал Бога и избрал погрешна цел. Това е грехът на прародителите, с който те се отдалечават от общуването с Бога. Св. Йоан Дамаскин (ок. 750), коментирайки греха на прародителите в рая, казва, че дървото за познаване на добро и зло било поставено като някакво изпитание в рая. Като проверка, упражнение по непослушание или послушание за човека. Затова е наречено „дърво за познаване на добро и зло”, понеже на вкусилите от плодовете му то дава познание за собствената им природа, което е прекрасно за съвършените, но за несъвършените и обладани от сластолюбие е доста опасно, така, както твърдата храна – за невръстните кърмачета [2].

Човекът си поставя погрешена цел и допуска пропуск в отношенията си с Бога. Това е същността на прародителския грях. Ева вкусват съзнателно от дървото за познаване на добро и зло, вкусват, подмамени от „врага на човешкия род” – змията, или дяволът. Вкусването на дървото за познание на добро и зло не е само непослушание към Бога; с този акт човек избира друга цел – той придава друга посока на отношенията си с Бога. Отдалечава се от безсмъртието, дистанцира се от Бога и с това губи рая. Грехът на прародителите отваря една „пукнатина” [3] в общуването на човека с Бога. Той внася отчуждаване на човека от Бога, с него в света влизат смъртта и грехът, като носител на злото и злоупотребата с доброто.

Св. Теофил Антиохийски казва, че човекът бил създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а възприемчив и към двете. Така че с прародителския грях смъртта, която съществува латентно в природата на човека, само се проявила [4]. Злото не се появява с греха на прародителите. По-скоро то влиза в света чрез него. Светоотеческата традиция на Църквата говори за злото като за болест и като за липса на добро. То не е онтологично, няма самостоятелно битие и същност, защото Бог сътворява целия свят добър и прекрасен: „и видя Бог; и ето всичко (сътворено – ск.м.) бе твърде добро” [5]. Злото се появява и живее за сметка на доброто, то съществува като паразит в същността на доброто. Краде от неговата същност, преобразува го от добро в зло. Без да е създадено от Бога, злото съществува като „в-ипостасено в доброто” [6]. Човек със своята воля има властта, възможността и свободата да преобразува същността на доброто в зло, като си поставя грешна цел, или да твори добро. Да се подчини на самолюбието и да издигне егоизма си в култ, като му служи, или, избягвайки неговата заблуда, да избере Бога и доброто.

Началото на злото всъщност можем да търсим единствено в дявола. Първият от ангелите –Деница (Луцифер), дал начало на злото. Той поискал да стане като Бог и повлякъл в бунта си срещу Него една трета от ангелския свят. Това същото, което Луцифер възмечтал и пожелал за себе си, това и обещава на прародителите Адам и Ева в рая: „ще станете като богове”. И подобно на падналия Деница, който бил изгонен от небето заради гордостта и непослушанието си, Адам и Ева били изгонени от Едем, били изгонени от рая и облечени в кожени дрехи, с които да прикрият голотата си. Кожените ризи представляват смъртността у човека и неговите страсти, които се появяват с грехопадението. Човекът губи своята богоподобна природа и става уязвим на всякакви природни явления, които могат да го наранят. Присъщи му стават болестите, гладът, жаждата и душевните страсти – гневът, похотта, сребролюбието, самолюбието, сластолюбието, егоизмът и т.н. Искайки да удовлетвори тези свои душевни стремежи и не успявайки, човек страда и се измъчва от тяхното неизпълнение и неудовлетворение. Всъщност смъртността на човека е допусната от Бога и с известна педагогическа цел, а именно – да се запази човекът от пълната му развала и да се ограничи разпространението на злото. Смъртността у човека събужда у него разкаянието и той търси Бога, търси да се върне обратно в „изгубения рай”, да възобнови общението си с Твореца. Прародителският грях не само разделя и отдалечава човека от Бога, не само заличава богоподобната природа у човека, като потъмнява Божия образ у него, но и внася дисхармония и дисбаланс в целия сътворен свят. Човекът вече не е управител на тварите, а по-скоро „съжител” с тях. В самия него започва противоборство, което се състои в това дали да се покорява на желанията на плътта, дали да избере злото и греха, или да избере доброто и общуването с Бога.

Бележки

1. Вж. Бит. 2, 17.
2. Вж. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра 2, 11, 25 PG 94, 913; Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 99.
3. Изразът принадлежи на съвременния гръцки богослов Никос Мацукас (2006).
4. Вж. Пено, пос. съч. с. 96.
5. Вж. Бит. 1, 31.
6. Вж. Дионисий Ареопагит. За божествените имена 4 PG 3, 721 А.

Из книгата на свещ. доц. Стоян Чиликов „Православната вяра и живот”, ИК “Омофор” 2012