Професорско каре: болката

„Болката е разбуждане за себе си, за другите, за Бога, тя е предупредителен знак, че ние сме ранени изначално.“ Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев.

Калин Янакиев: Колеги, ще ми се днес да поговорим по една, направо бих казал, мъчителна тема – има ли болката, имат ли страданията смисъл. Това е вечна, много древна тема. Ще кажа освен това, че богословите и религиозните философи често пъти си улесняват задачата, търсейки и намирайки смисъла на болката и страданието, но лично аз винаги съм се чувствал неудовлетворен и продължавам да мисля по този въпрос. Какво ни предлагат теолозите? Смисълът на страданието е наказателен. Ние страдаме, защото сме извършили определени грехове, дори да не съзнаваме тези грехове. Ала не винаги е така, ще трябва да се съгласим. Има хора, които страдат, и ако им се каже, че страдат заради определени грехове, те ще попитат: какво съм извършил. Нека дам един пример – майка, която е научила, че е болна от рак и скоро ще има фатален край, родила е дете с тежко автоимунно заболяване, което ще остане на плещите на бащата, който ѝ изневерява и очевидно няма да се погрижи за това дете. Тя ще умре включително с вината, че оставя това дете на произвола на съдбата. Ако ѝ кажем: ти страдаш, защото си наказана, тя ще попита: за какво съм наказана. И теологът трудно може да ѝ даде някакъв отговор, който да оправдава тази цена. Или, ще каже теологът, смисълът на страданието, на болката е педагогически. Да, в това има известна правда, разбира се, но понякога страданията надхвърлят цената на педагогиката. Да, аз трябва да изстрадам определени неща, за да се науча на отговорност в живота. Трябва сигурно да преживея изневяра, сигурно и предателство трябва да ме сполети, за да разбера колко сериозно трябва да се отнасям към живота, и ако не преживея тези болки, най-вероятно ще остана в безгрижието си. Но има страдания и болки, които сякаш не оправдават и тази педагогика, твърде тежка е тази педагогика. И все пак сякаш болката има някакъв смисъл в нашия свят. Какъв може да е той?

Георги Каприев: Нека започнем с това, че колкото и да не сме съгласни – и аз не съм съгласен – с такива повърхностни, лесни обяснения, в тях звучи един здрав разум. И здравият разум е, че болката е неестествена. Човешкото същество, както впрочем и всяко същество, и всяко нещо, което е, е, за да е, а не, за да не е. Тоест то е, за да бъде добре структурирано, а не да бъде разрушавано, да живее, а не да умре. Това е вътрешната му интенция. От тази гледна точка болката, разрухата, разпадът, страданието са неестествени. И тъкмо оттам идват тези хрумвания за педагогиката и наказанието. Да, това е наказание, направо трябва да си го кажем, това е наказание. То не е Божие наказание, а е, така да се каже, наказание, идващо от вътрешната ни битийна структура, разклащане и разруха. Може би трябва да обсъдим тази неестественост. Има ли тя смисъл?

Владимир Градев: Дали е неестествена? В това може би не съм докрай сигурен. Преди всичко болката е симптом – когато ни боли зъб, да вземем мерки, за да не стане по-сериозно и да ни извадят зъба. В морален и общожитейски план свързваме болката с нещо, което можем да научим от нея. Преди всичко с това, че трябва по някакъв начин да се справим с нея и да я преодолеем, за да не се случи някакво по-голямо зло. Може би болката ни припомня, че искаме или не, ние сме крайни същества. В този смисъл тя е естествена и нужна. Това ни дава тази педагогика. От друга страна, някои ще кажат: нужно ли ни е това знание. Който трупа познание, трупа тъга, казва Еклисиаст. По същия начин бащата на Буда иска той никога да не научи за тъмната страна на живота. Буда живее първите 29 години от живота си като Сидхарта; живее – преди да се пробуди – в двореца, без да познава нито болка, нито страдание, нито нещо неприятно, докато не среща просяка, болния, стареца и мъртвеца и не разбира, че те са част от неговия живот, че той също ще трябва, както и неговите близки, да се срещне с тях, и тогава напуска всичко.

Тоест имаме, от една страна, този път към знанието чрез страданието и, от друга – отказа да се учим от него. Това ни го казва много точно Достоевски в Легенда за великия инквизитор. Имам предвид думите на инквизитора, че хората се нуждаят не от свобода, а от хляб. Нуждаят се от това да бъдат управлявани, защото не искат да знаят собствената си участ, не искат да знаят какво ги чака. Така беше и по време на тоталитарния режим, в който живяхме дълги години и бяхме, „за наше добро“, също ограничавани и лишавани от много знания и информация. Тук става дума за цяла една линия, която следва максимата: за твое добро е да не знаеш – от бащата на Буда, през великия инквизитор, до бащицата на народите Сталин. Същевременно това причиняваше в крайна сметка много по-голямо страдание, макар че целта му бе нашето привидно добро. Тъкмо това осъзнава и Сидхарта. Бих казал, че това е едното разграничение, единият подход към болката. От друга страна, казали са го още древните, страданията са знание, ние научаваме чрез тях.

Цочо Бояджиев: Аз не бих игнорирал педагогическата страна. Болката е едно поучение срещу собственото ни високомерие, срещу това, че бихме експанзирали Аза си до безкрайност. Тя е предупредителен знак, че ние сме ранени изначално и в този смисъл ни помага да изберем едно по-адекватно поведение именно като човешки същества. Така или иначе, особено в модерните времена, човекът е склонен да се себеобожествява, да организира света около себе си и при себе си. Но когато го споходи страданието или болката, той бива предупреден, че в края на краищата е крайно и уязвимо същество. В болката можем да демонстрираме и достойнството си, но може да покажем, особено при много силна болка, която не сме в състояние да контролираме или да смекчим, и животинското страдание в нас. Има една много хубава миниатюра на поета Борис Христов, в която той се моли, ако има болка, тя да бъде на място, докъдето ръката му стига.

Калин Янакиев: Не бих искал да подценявам педагогическия смисъл на болката, не ме разбирайте криво. Но не винаги това може да прозвучи убедително. Бих искал да намерим някакъв основоположен смисъл, ако такъв смисъл има. Защото вижте, лесно можем да кажем, че болката има педагогически смисъл, ако сме религиозно-вярващи, но има хора, които съвсем не са такива. Има метафизически нихилисти, които ще кажат така – да, учено от болката и от страданието, човечеството бавно и постепенно става по-добро, по-одухотворено, но за къде става по-добро и по-одухотворено, за да свърши един ден, когато тази земя изстине или когато бъде блъсната от метеорит, или каквото и да се случи… Ние векове наред сме живели в страдания, преживени са невероятни страдания и за какво, за да станем по-добри? А за какво да станем по-добри, за да изчезнем така, по-добри? Какъв е смисълът от тази работа, ще ни каже метафизическият нихилист и ние ще трябва да чуем неговия глас и да се опитаме все пак да намерим някакъв смисъл.

Вижте аз как мисля. Дадох примера с тази жена, тя е даже, ако искате, реална жена, аз познавах тази жена. Можем ли да ѝ кажем така на нея – да, твоето страдание няма никакъв смисъл, това, което те е сполетяло, е абсолютно нещастие, ти ще умреш, след теб ще умре детето ти, за което никой няма да се погрижи. Прочее, похули Бога и умри, както е казала жената на Йов, кажи: това няма никакъв смисъл, щеше да е по-добре да нямам това дете. Дали тогава тя нямаше да се сепне и да каже: не, не, не, нямаше да е по-добре да нямам това дете, да, то ще ме товари с безизходно страдание, аз ще умра във вина към него, но ако някой от вас ми предложи това никога да не ми се беше случвало, аз да нямах това дете, ако някой дойде и по чудо ме отърве от него, о, аз няма да се съглася с това. Което, изглежда, означава, че смисълът на болката в най-голяма степен се корени в любовта, в нашата солидарност. Дори да ни товари само с болка, нашата свързаност е нещо, от което не можем да се откажем по никакъв начин. Не е ли така? Ако си въобразим тази жена, ето, най-вероятно тя така ще каже – не, няма да похуля Бога, това означава да похуля детето си, не, няма да се откажа от това дете, въпреки страданието, с което ме товари, защото не мога да се откажа от детето си. Има нещо такова – любовта, етосът на любовта…

Георги Каприев: Тук трябва да прокараме следната разлика – има болка, не задължително физическа, но тя директно се асоциира с физическа болка, която е самостна, така да се каже, тя е на моя организъм. Това е болка, която разкъсва моя организъм: аз боледувам, аз имам тази болест; и това, за което ти говориш и което ние също именуваме болка в естествения език, но аз бих го разграничил, защото то е болка или страдание в разграничението Аз-Ти. Това са два различни типа болка. И тук наистина трябва да се направи разлика и да се потърсят различните измерения на всеки от тях или пък общия им знаменател, каквото аз бих направил. Въпросът е, че действително има два различни типа болка. Единият е болката на моето Аз: боли ме това, боли ме онова, или съвестта ме гризе, но съвестта също е релация – за това бихме могли да говорим по-нататък; и я има онази болка, която е свързана с вината, с грижата, с тревогата за другия, откъдето също изскачат типове болка.

Владимир Градев: Говорейки за тази жена, Калин Янакиев каза нещо много точно и много вярно – в крайна сметка ние нищо не можем да ѝ кажем и може би нищо не трябва да ѝ кажем. Ние не можем да говорим с нея от позицията на нашето здраве и благополучие. Когато е силна, крайна, болката, която и ние самите преживяваме, раздробява и разчупва и нас самите. И ние вием, когато ни боли. Докато ни боли, едва ли можем много нещо да осъзнаем и да намерим някакъв смисъл. Всеки опит да четем Сенека например и да си мислим, че ще станем големи стоици, докато ни боли, докато страдаме, е по-скоро наивен. В болницата никой не чете Сенека, а чете комикси и развлекателни романчета, за да се разсее. Но веднъж разчупени, осъзнали нашата зависимост, ние може би ще бъдем в състояние по-добре да осъзнаем и нашата взаимозависимост с другите. Може би ще бъдем в състояние чисто и просто да седнем и да поплачем с тази жена. Тя има нужда не от нашите думи, а от нашите сълзи, от нашата ръка, от нашата грижа. Ето, когато Йов е с приятелите си, те го упрекват, казват му, че страданието има смисъл, че Бог си знае работата и т.н. Накрая Бог идва от бурята и казва: Йов говори правилно, не вие, защото вие всъщност не бяхте приятели, бяхте съдници, не бяхте с него в страданието, не протегнахте ръка да го утешите и успокоите.

Калин Янакиев: Това обаче ни казва какво ние трябва да направим, какво ние можем – можем да поплачем, можем да състрадаваме, но тази жена, а и всеки боледуващ или страдащ, има и този дълбок и много травматичен въпрос: а какъв е смисълът на това, което ме сполетя, и има ли то смисъл, или въобще няма смисъл. И това е тежкият въпрос, на който струва ми се би трябвало да си отговорим. Наскоро прочетох една забележителна статия на френския мислител Марсел Конш, публикувана в един от последните броеве на сп. „Християнство и култура“. Той казва нещо изключително парадоксално, но в него изглежда има някаква правда. Ние сме разделени същества и дори да искаме, не можем да изпитаме болката на другия човек. Понякога, когато сме пред този човек, когото го боли, ние изпитваме една много дълбока вътрешна вина, защото дори да искаме, не можем да изпитаме неговата болка. Прочитаме и в неговите очи същото: колкото и да плачеш с мен, колкото и да ми съчувстваш, все пак не теб боли, мен боли. Тази разделеност на човешките същества понякога може да ни даде отговор на въпроса: защо ме сполетя това. Защото си друг, драги, ще отговори Марсел Конш, това е твоето изкупление за твоята другост. Парадоксална, дръзка, направо казано, хипер радикална мисъл, но има в нея нещо вярно. Ние сме строшени същества, разчупени същества и в това има някаква вина, това не е без нас. И заради това, ето, заслужена е твоята болка, защото ти не си могъл да изпиташ болките на друг. Затова теб те боли, за да не го боли само този, този, този, и теб трябва да те боли.

Владимир Градев: Не го е казал пръв Конш, разбира се. Когато Едит Щайн размишлява за вчувстването, първото нещо, което прави, е насочено против илюзията, че ние можем някак така като красиви души да чувстваме страданието на другите. Но все пак е важно това, което можем да направим заедно, доколкото ни стигат силите, без да мислим, че можем да направим прекалено много. Действително в никакъв случай не трябва да мислим, че сълзите са непременно нещо малко и слабо, особено когато идват естествено и от сърце. Ние можем заедно в този конкретен случай да се опитаме да съединим един натрошен живот, поне някои негови парченца.

Цочо Бояджиев: Тук, естествено, си спомням и за прекрасния мит за андрогините. Тоест, че ние сме неавтентични човешки същества, че сме половина от човешко същество и опитът за съединяване е травматичен поради невъзможността да се слеем отново и да възстановим тази изначална заедност. Така че може би припомнянето на факта, че не сме капсулиран в себе си Аз, а сме винаги Аз с Другия и то базисно, изходно сме с Другия, което е в конституцията на собственото ни съществуване, това напомняне може да бъде някакво оправдание за болката.

Калин Янакиев: Не просто митът за андрогина, базисен християнски мислител като блаж. Августин казва в Тълкуванието на псалмите: „С грехопадението си Адам се е строшил и е изпълнил вселената с отломките си“. Красива и трагична мисъл. Да, действително Адам не е вече човекът, а е отломките на човека. Ние сме отломки на човека и никой от нас не може да изпита болката на другата отломка. Поради тази причина има някакъв парадоксален, дълбок смисъл в това, че щом не мога да изпитам болката на другия, трябва да изпитам сам някаква болка. Това е парадоксална, тежка мисъл. Но доколкото, макар и отломки, ние сме свързани помежду си, аз все пак виждам най-дълбокото оправдание на болката, смисъла на болката в етоса на любовта. Обичаш ли, ти си готов на жертва. Не е казано, че е по-добре да те сполетят всички тези нещастия, които могат да те сполетят с любимия човек, с близкия човек, но щом живееш в този свят и обичаш, няма как да не си готов на жертва, не може да се каже – ще ти спестим жертвата, драги, няма въобще да страдаш. Тогава ще дойде този човек и ще каже – не, не, не искам да ми я спестявате, не мога да позволя това, нали съм свързан с него, готов съм да страдам, да, бих предпочел да не страдам, но не мога да се лиша от това, не бих желал да бъда лишен от това.

Цочо Бояджиев: Както казва Марсилио Фичино, любовният стремеж е да се претопим един в друг, поемайки от другия всичко, включително неговата болка. И това може да стане единствено по воля, любовта е акт на волята.

Георги Каприев: Това е позитивното – Бог е любов, а когато заговорим за любовта, отиваме в позитивния регистър. Аз обаче ще се върна малко назад в контекста на онова, за което говорихте, и ще продължа да настоявам, че болката не е естествено състояние.

Калин Янакиев: О, аз също съм съгласен.

Георги Каприев: Вижте, болката е предчувствие за ада. Когато Максим Изповедник трябва да реши проблема що е то ад, той предлага едно фантастично решение, базирано върху твърденията на християнските мислители от IV век, че елементите на вещественото сами по себе си не са веществени и че тялото и душата стоят в постоянна енергийна връзка, както по време на живота на човека, така, разбира се, и след физическата му смърт. И когато работата опира до питането за ада, Максим казва така – всяко благо нещо е от Бога и щом е от Бога, то ще се върне при Него, даже дяволът не е абсолютен грешник, защото има битие и това битие е от Бога, то ще се върне при Бога. Но това, което не е от Бога, то няма да отиде при Бога, то ще остане извън Бога. Добре, но когато говорим за човека, за лицето, извън Бога е „част“ от него, друга „част“ пък е при Бога. Тази разкъсаност е разкъсаност на едното лице и това лице преживява тази разкъсаност. Това е болка, която, пренесена във вечността, тоест траеща вечно, е според Максим описание на ада. Аз мисля, че всяка болка в негативния регистър, а не в този, в който вие двамата заговорихте, е адът. Адът не е задължително следсмъртно състояние. Той е и тукашно състояние, може да бъде наличен тук. Както Царството небесно може да бъде налично в някои хора, в светците, така мисля и адът може да бъде налице при различните типове болка. Затова исках да разграничим различните типове болка. В някои от регистрите на болката аз направо виждам ада.

Калин Янакиев: Тоест болката, тукашната болка е винаги свидетелство за ада. Ако някой се съмнява има ли ад, под това разсъждение можем да кажем – виж, човече, че те боли, пределът на тази болка е адът, а за да повярваш, че има ад, ето ти го свидетелството.

Владимир Градев: Все пак ми се струва, че трудно бихме могли да кажем докрай това, особено от християнска перспектива. В края на краищата ние осъзнаваме страданието на Христос, болките на Христос, вярваме във възкръсналото тяло, което носи стигматите и което може би ще ги носи вечно. Когато Тома слага пръстите си в това тяло, ние разбираме, че дори възкресението не заличава болката и страданието, не ги премахва. Иисус Христос е също така Емануил. Той е Този, който е с нас и в болката, и в страданието. Това е голямата сила на християнството и затова то печели през първите векове. Заради способността да се грижи за вдовиците и сираците, да бъде заедно с тях. Всеки християнин е уверен, че страданието трябва да бъде прието, както е било прието от Иисус, че то може да бъде понесено. Но същевременно човек трябва да се изправи против него.

Георги Каприев: Това е позитивното говорене, за което стана дума преди малко – да отнесеш на високо болката, да вземеш болката на другия. Но помисли, Христос на кръста, във върха на своето страдание казва: Отче, защо си ме изоставил. И тази християнска представа, която, разбира се, няма новозаветен характер, че след смъртта си и преди възкресението си Той е слязъл в ада и е разбил вратата адови, откъдето именно е избавил Адам и Ева. Да, Христос е слязъл в ада и тъкмо това слизане е болка, това Отче, защо си Ме изоставил, дето всички му се чудят. Така че има я тази полярност между тях, впрочем те не са абсолютно отричащи се, те са, така да се каже, тангиращи един към друг, пренасящи, прехвърлящи един към друг като крайни точки: тъкмо този ад на разкъсването и тъкмо това Царство небесно, където и да има болка, някой е поел моята болка, аз съм поел неговата болка и там е любовта.

Калин Янакиев: Аз приемам това разграничение, нека наистина да се удържим в това разграничение. Може да бъде намерен смисъл на болката за другия, ето това е етосът на любовта. Ако се опитаме да удържим тези два полюса, позитивното гледане на страданието и негативното гледане на страданието, на болката, те могат да гласят така: негативният – всеки човек има право на щастие, ние трябва напълно да ликвидираме болката, можем да го направим, близко сме до това; позитивният – има смисъл да се страда, защото сме разделени, защото обичаме, защото трябва да бъдем едно, а не сме едно и т.н. Борейки се за намиране на смисъла на болката, аз си мисля – ако се осъществи принципът всички имат право на щастие до предел, докрай, ще обезсмисли ли с нещо това човешкия живот.

Владимир Градев: Това би било друго състояние на човешкото, което не познаваме, защото не ни е известен все още такъв свят. Но същевременно не бихме искали да се върнем също така в свят, в който няма упойки, в който трябва да търпим операции без анестезия, тоест в света отпреди 60-70 години.

Цочо Бояджиев: Проблематично е това имам право на щастие. Откъде идва това право? Това е някакво оптативно, пожелателно твърдение – би било добре всички да сме щастливи. Аз бих казал така – метафизически погледнато, добре е това, че сме изначално заедно и травмата е в разделеността ни, която се опитваме да преодолеем чрез любовта.

Георги Каприев: Искам да кажа нещо тъкмо във връзка с последните реплики. Преодоляването на болката е страшно изкушение. Моят приятел Тихомир Безлов, който изследва всичко, което може да бъде изследвано, е установил следната закономерност – свръхбогатите в този свят си осигуряват достатъчно дълъг живот чрез най-различни трансплантации и пр., и между другото като нищо могат да го докарат до такива размери, на които ние бихме гледали като на безкрайност в сравнение със средната дължина на човешкия живот. И обратно – някакви други хора, които нямат тези пари, умират много по-млади от тях. И той гледа на това като на много опасно социално разделение. Но хайде сега да се поставим на мястото на този, дето ги има парите – като Рокфелер например, който има пет трансплантации на сърце преди да умре на 102 години. Какво става с този човек? Това е страшното изкушение. Нали говорим, че във връзката с другия, в любовта болката някак намира своя позитивен смисъл. И гледай сега: умряло е цялото му поколение, умряло е и следващото поколение, ти нямаш кого да обичаш, защото нямаш хората около себе си, твоят свят е умрял, а ти си останал. И това ако не е отделение на ада…

Калин Янакиев: Във всеки случай аз сам не съм достатъчен мотив, за да оставам твърде дълго в този свят. Мотив да оставам дълго в този свят и въобще да оставам в много по-безспорен смисъл изглежда са другите. Иначе защо да оставам в този свят, защо трябва да живея 102 години? Това го има в романа на Симон дьо Бовоар Всички са смъртни. Там действително главният герой изпива някакво биле и не умира, а живее от епохата на Ренесанса до съвременния момент, в който авторката го вижда. И той действително е като един кърлеж, изпълнен, подут от време, който преживява всичко като безсмислица, той въобще не знае какво да прави. Умрели са неговите пра-пра-правнуци, той е преживял всички събития оттогава – Френската революция, модернизацията… И това е безсмислица.

Владимир Градев: Още старата Сибила при Петроний казва, че иска да умре, но винаги, когато мислим за тези, които живеят дълго, за тези, които са здрави, могъщи, богати, някак трудно можем да се освободим от някаква Schadenfreude, както казват немците, от това да си кажем, че и на тях ще се случи все нещо, че няма да им бъде все така добре. Така или иначе аз мисля, че пътят на нашата човешка участ, на нашето собствено човешко условие несъмнено е на борба със страданието и болката и тяхното намаляване там, където това е възможно. Не може да кажем – както е било преди. Имах такъв опит преди и то не беше чак толкова отдавна – преди 25-30 години попаднах в една френска болница за по-дълго време, там все още не се бореха с болката, смятаха, че е нормално пациентът да изстрада своето излекуване и дори в тежки болезнени случаи не даваха дълбоки упояващи лекарства. Но медицината се развива и сега това е преодоляно. Ние вече не можем да кажем на никой пациент, когато има условия той да не страда, че трябва да изстрада своето лечение. От друга страна, не бива да се заблуждаваме, че болката може да бъде извадена от живота. Големият проблем днес, разбира се, е психичното страдание и в определена степен е по-добре, че съвременните психиатрии не са като онези лудници, в които е имало вързани и викащи хора, че днес тези пациенти са успокоени с антидепресанти и психотропни лекарства. Но е ясно също така, че има голямо увеличаване на броя на колапсите и самоубийствата вследствие на антидепресантите, че те не решават проблема в дълбочина, че докрай проблемът не може да бъде решен чрез тях. Трябва да приемем, че има болка, но трябва и да се борим с нея. Това е пътят.

Цочо Бояджиев: Да, проблемът наистина не може да бъде решен, защото дори да се възсъединим, това няма да бъде изначалната заедност. Някак пукнатината на разделеността ще остане завинаги, слепената вторично ваза не е онази първоначална ваза, на която сме се любували.

Владимир Градев: Сякаш и не искам непременно да бъда съединен може би…

Цочо Бояджиев: Аз имам предвид да бъда съединен по воля…

Владимир Градев: Да, дори и по воля…

Калин Янакиев: Има тайнство. Все пак Църквата представлява Тяло Христово, на което ние всичките сме членове, и там има наистина една диалектика – хем сме отделни членове, хем сме все пак едно тяло. Ако бяхме само едно тяло, това щеше да е антиутопията в романа Ние на Замятин, ако обаче бяхме само отделни членове, щяхме, както всички членове, отделени от тялото, много бързо да загнием и да престанем да бъдем нещо повече от парчета месо.

Съгласен съм, че трябва да се борим с болката, болката е враг в хоризонта на човешкото. Голямата борба на мисълта е има ли тя някакъв смисъл, може ли да ѝ намерим смисъл. Хем сме удовлетворени, хем не сме напълно удовлетворени, когато казваме, че тя има педагогически смисъл. Да, има педагогически смисъл, но не може ли да е малко по-милостива тази педагогика? Има смисъл, защото, разбира се, ние сме разделени и това е онтологическото ни наказание. Но защо аз да съм виновен за това, че съм разделен заради Адама, който се е счупил? Аз не съм се счупил, аз съм се заварил в счупеността. Има винаги един противоречен глас, на който трябва да излезем с някакъв аргумент, или да признаем своето безсилие, защото това наистина е безкрайно мъчителен въпрос.

Георги Каприев: Има болка и болка. Разбира се, че всичко, което може да бъде лекувано медикаментозно, трябва да бъде лекувано медикаментозно. И, разбира се, трябва да се продължават изследванията в тази посока, за да може, така да се каже, да се изчисти болката, която може да бъде изчистена, от болката, която не може да бъде изчистена. Вече не говоря в медицинския смисъл на думата. Тази болка, която не може да бъде изчистена и не бива изчистена, е онази, която ме събужда. Значи това е разбуждането, човекът е същество, да си го кажем направо, ленно, човекът е готов да влезе в рутината и тогава животът върви лесно, върви безпроблемно, върви добре. Наскоро в някакъв филм чух репликата, че имало разлика между това да ти е добре и да живееш. Има разлика, разбира се. И в екстремни ситуации тази разлика много хубаво се вижда. Мисля, че болката, между другото, е и това разбуждане за себе си, за другите, за Бога, едно разбуждане, един много здрав вътрешен будилник, който ти казва: ало, ало. И това ало има според мен много тежък екзистенциален характер.

Калин Янакиев: Има едно много парадоксално изказване на Христос, което гласи, че който иска да запази душата си, ще я погуби, а който изгуби душата си, ще я придобие. Във всеки случай, колкото и алегорически да тълкуваме тези думи, изгубването на душата не може да не е свързано с някакво страдание, с някаква болка. Някакво страдание има, доброволно, любовно… Но да загубиш душата си, не ще да е безболезнено състояние. И ето, Христос ни казва, че ако не загубим душата си, ако искаме да я стискаме, ако искаме да я запазваме, ще се погубим. Това във връзка с крайностите да имаме право на щастие. Дали пък няма да загубим душата си, ако напълно я устискаме и успеем да реализираме нейното свещено право на щастие на всяка цена?

Владимир Градев: Ето, ние виждаме в това, което говорихме досега, че самото знание ранява. Този наш час на разговор беше една рана, болка на знанието по въпроса за смисъла на болката, който постави Калин.

Георги Каприев: Но този разговор е особен тип болка. Има един страхотен текст на Камю, който той характеризира като трагедия на мисълта. Тоест, че главният проблем, онова, което се вижда, е трагедията на мисълта. Нашата болка е в момента болка на рефлексията. Тя още не е онази болка, за която говорихме, не е болката, върху която рефлектираме, така че това е един метаразказ за нещата. Мисля, че смисълът е тъкмо в това сепване – аз ще държа на това – в този екзистенциален стрес, ако щете, който ни казва: ей, човек, изгуби душата си, за да я намериш.

Владимир Градев: Болката има смисъл, бихме могли да кажем. Всъщност не всяка болка има смисъл, но има смисъл тази болка, която ни преобразява и променя по някакъв начин.

Калин Янакиев: Да, след своето разпятие Христос слиза в ада, но църковната формула казва, че тъкмо в момента, в който слиза в ада, Той е горе с Отца си. Няма ли в това известна логика? Тъкмо защото е приел да слезе в самия ад, Той е там, където е мястото на Бога Любов, защото онтологичното място на любовта е колкото горе, където е мястото на пълната безболезненост, на пълното тържество, толкова и най-долу, където е мястото на жертвената любов – който иска да запази душата си, ще я погуби, а който погуби душата си, той ще я спечели и ще я има там. Да, това е мъчен разговор, много мъчен разговор. Но мъчните разговори са най-дълбоките философски разговори.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика(1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система(2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), Византийски етюди (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

Източник: Портал Култура