Разликата между православната духовност и другите традиции

Източник: сп. Мирна, бр. 11 [поръчай]

Православната духовност се различава съществено от която и да е друга “духовност” от източен или западен тип. Обърквaнe между различните духовности не би могло да има, тъй като в центъра на православната духовност е Бог, а на другите ­ човекът.

Разликата е главно в догматическото учение. Поставяме думата “православна” пред думата “църква”, за да я отличим от всяка друга религия. Понятието “православен” действително трябва да се свърже с понятието “църковен”, тъй като Православието не би могло да съществува извън Църквата. Разбира се и Църквата не би могла да съществува извън Православието.

Догматите* са плод на решения на Вселенските събори по различни въпроси на вярата. Наричаме ги догмати, защото те очертават границите между и истинното и погрешното; между болното и здравото. Догматите откриват истината. Те са кратък израз на живота на Църквата. Затова, от една страна, те са форма на изражение на Откровението, а от друга ­ действат като “лечебни средства”, които ни водят към общение с Бога, към целта на нашето битие.

Догматичните разлики обуславят и разлики в терапиите. Ако човек не следва “правилния път”, не би могъл да достигне крайната си цел. Ако не вземе подходящите “лекарства”, няма да оздравее, с други думи – да изпита лечебен ефект.

Ако сравним православната духовност с тази на другите християнски традиции, разликата в подхода и метода на терапия е съвсем явен. Основно учение на Светите Отци е, че Църквата е “болница”, която лекува ранения човек. Този език се използва на много места в Свещеното Писание. Едно от тях е притчата за Добрия Самарянин: “Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя” (Лук. 10:33-35).

Когато говорим за православно богословие, имаме предвид не просто история на богословието. Тя разбира се е част от него, но не е най-главното. В светоотеческата традиция богослови са боговидците. Свети Григорий Палама нарича Варлаам богослов, но ясно подчертава, че интелектуалното богословие се различава значително от опита да съзерцаваш Бога. Според свети Григорий Палама богослови са боговидците, онези, които са следвали “метода” на Църквата и са достигнали до съвършената вяра, до просветляване на ума и до обожение (т ёосис1). Богословието е плод на излекуването на човека. То е и пътят, който води към излекуването и към придобиването на богопознание.

Западното богословие обаче се е разграничило от източно-православното богословие. Вместо да бъде “терапевтично”, то е придобило по-интелектуален и емоционален характер. На Запад се появява схоластиката, която е противоположна на православната традиция. Западното богословие се основава на рационалното мислене, докато Православието е исихастко по своя характер. Схоластичното богословие се опитва да разбере Божието Откровение логически и да го приспособи към философската методология. Характерно за такъв подход е казаното от Анселм от Кентърбъри: “Вярвам, за да разбирам”. Схоластиците отначало приемат съществуването на Бога, а след това се стремят да докажат това съществуване с логически аргументи и рационални категории. В Православната Църква, както показват Светите Отци, вярата е Бог, Който открива Себе Си на човека. Ние приемаме вярата чрез слушане, не толкова за да я разберем рационално, колкото за да очистим сърцата си, за да добием вяра от теорєя2 и от опита на Божието Откровение.

Aко сравнително изследваме православната духовност и тази на римо-католицизма и протестантизма, веднага ще открием разликите.

В протестантските учения няма традиция на “терапевтично лечение”. Протестантите предполагат, че спасението се състои в това – да вярваш в Бога интелектуално. Спасението обаче не е въпрос на интелектуално приемане на истината, а е преобразяване и благодатно обожение на личността. Това преобразяване се извършва със съответното “лечение” на личността. В Свещеното Писание се вижда, че вярата “идва от слушане” на Словото и от опита на теорєята (богосъзерцанието). Ние приемаме вярата първо от слушане, за да бъдем изцелени и след това стигаме до вярата от теорєя, която спасява човека. Протестантите нямат “терапевтична традиция”, тъй като вярват, че приемането на истините на вярата, теоретичното приемане на Божественото Откровение, тоест вярата от слушане, спасява човека. Може да се каже, че такова разбиране за спасението е доста наивно.

Римо-католиците също нямат съвършено разбиране за “терапевтичната традиция” на Православната Църква. Учението им за филиокве е израз на слабостта на тяхното богословие да схване връзката между личността и общността. Те не разбират личните свойства: “нероден” на Отца, “роден” на Сина и изхождането на Светия Дух. Отец е причината на “раждането” на Сина и на изхождането на Светия Дух.

Слабостта на латините да схванат и неуспеха им да изразят догмата за Троицата показват, че при тях няма опитно богословие. Тримата ученици на Христос (Петър, Яков и Йоан) са видели славата на Христос на планината Тавор. Те едновременно чуват гласа на Отца: “Този е Моят възлюблен Син” и виждат слизането на Светия Дух в облак, тъй като облакът представлява присъствието на Светия Дух, както казва св. Григорий Палама. Така учениците на Христос получават знание за Триединния Бог чрез теорєя и чрез откровение. Било им открито, че Бог е една същност в три ипостаси.

Ето какво учи свети Симеон Нови Богослов. В поемите си той отново и отново прогласява, че обоженият човек, когато съзерцава нетварната Светлина, получава Откровение за Бог-Троица. Светиите не грешат по отношение на ипостасните свойства, защото те имат опита да пребивават в теорєя. Фактът, че латинската традиция стига до объркване на ипостасните свойства и учи, че Светият Дух изхожда и от Сина, показва, че за тях не съществува опитно богословие. Латинската традиция говори също и за тварна благодат ­ факт, който предполага, че там няма опитно преживяване на Божията благодат. Защото, когато човек получи опит за Бога, той ясно разбира, че тази благодат е несътворена. Без такъв опит не може да има истинска “терапевтична традиция”.

Истинската вяра има лечебно действие. Вяра, която не лекува, не е истинска. Същото би могло да се каже за медицината: ако е истински учен лекарят, който знае как да лекува и методът му има терапевтично действие, докато шарлатанинът не може да лекува. Същото се отнася и за проблемите на душата. Разликата между Православието и латинската традиция, както и протестантските изповедания, е очевидна най-вече в “метода на терапия”. Догматите не са философия, нито богословието е философия.

Както православната духовност се различава съществено от “духовностите” на другите изповедания, тя още повече се различава от “духовността” на източните религии, които не изповядват вяра в богочовешката природа на Христос и в Светата Троица. Те са повлияни от философска диалектика, която се превъзхожда от Откровението на Бога. Тези традиции нямат съзнание за идеята за личността и за ипостасното начало. Напълно липсва и любовта като основополагащо учение. В източните религии човек би могъл да намери усилие от страна на техните последователи да съблекат ума от образи и рационални мисли, но всъщност това е движение към нищото, към несъществуването. Там няма път, който да води учениците им към т ёосис-обожение на целия човек. В източните религии има много елементи на демонична “духовност”. Ето защо съществува огромна пропаст между православната духовност и източните религии, въпреки някои външни прилики в терминологията. Например, източните религии могат да употребяват термини като екстаз, безстрастие, умна енергия и други, но те са изпълнени с различно съдържание от това на съответните термини в православната духовност.