Скръбта по Бога и другите чувства във Великия покаен канон

Покайният канон на св. Андрей Критски започва с думи на дълбоко пронизваща покайна печал: „Откъде да започна да оплаквам деянията на моя окаян живот?… Дай ми прошка на прегрешенията”. Каещият се християнин пролива сълзи на скръб. Има такова покайно чувство – скръб по Бога. Но освен него, покаянието предизвиква и други чувства. Какви именно?

Ще кажат: „Като начало, чувство за вина”. Покаянието се състои в това човек да признае своята вина пред Бога и пред хората за някакви съвсем конкретни случаи. На църковен език те се наричат грехове.

Понякога се налага сериозно да се борим, за да достигнем до чувството за вина, защото самооправданието не ни позволява да истински да се покаем. Дори и в най-очевидни ситуации човек е способен, колкото и странно да изглежда, изобретателно да оправдава себе си в своите грехове, прехвърляйки вината на ближния или на определено стечение на обстоятелствата.

Не бива да смесваме реалното покайно чувство за вина с така наречения комплекс за вина, представляващ разрушително самобичуване, патологично усещане за собствената непълноценност.

Покаянието се състои в това да чувстваме своята истинска, а не измислена вина, да се молим на Спасителя Христос за прошка – тогава Господ приема нашите извинения, прощава греховете ни.

Покайните чувства са описани подробно в проповедите на св. Теофан Затворник. Той започва с чувството на съжаление. Каещият се човек съжалява за това, че в някакъв случай е можел да се въздържи от грях, но не го е направил.

Ежедневно изповядваме пред Бога греховете, извършени от нас волно или неволно. Ясно е, че чувство на съжаление предизвикват именно доброволно, съзнателно извършените грехове.

Кои грехове са по-тежки: волните или неволните? От една страна, волните грехове са по-тежки, защото човек е бил в състояние да не ги извърши, но ги е извършил; в този случай няма смекчаващи обстоятелства. От друга страна, зад неволните грехове често се крият страсти, тоест „най-любимите”, най-влиятелните, най-силните грехове, с които повече от всичко си заслужава да се борим.

Освен съжалението, св. Теофан посочва и чувството на срам. Каещият се християнин е изгарян от срам за греховете, за това, че сам се е довел до такова позорно състояние. Наистина има случаи, когато срамът пречи на човека да се кае на изповед, той се срамува пред свещеника. Това е някакъв лъжлив срам. В действителност, срамно е да грешим, а не да се каем. Подобен срам трябва да се преодолява. Изповядващият се свещеник помага на каещия се в това: „Чедо… не се срамувай… и не скривай нищо от мен… ако скриеш нещо от мен, двоен грях ще имаш”.

След срама идва покайното чувство на негодувание. Християнинът негодува срещу това, че не се е вслушал във внушенията на съвестта и разума. Всеки ден се каем за греховете, извършени с разум и в неразумие. Съзнателните грехове са по-тежки и противни, отколкото греховете, извършени поради банално неразбиране.

Освен разума, съвестта също ни подсказва кое е добро, а кое – зло. За разлика от разума (нашето вътрешно разбиране за живота), съвестта дава оценка на събитията в нашия живот някак отстрани. На съвестта не е дадено право на вето, тя има само „съветващ глас”. Ако не се вслушваме в съвестта, то нейният глас ще звучи все по-слабо, все по-неясно, а нашият живот постепенно ще става все по-безсъвестен.

Съжаление, срам, негодувание – тези покайни чувства св. Теофан нарича боледуване за греховете. Боледуването за греховете стига до степен на омерзение и решително отвращение от тях.

Много грехове изглеждат на човека съблазнителни, привлекателни, примамливи. У каещия се протича промяна на чувствата, когато привлекателните на пръв поглед грехове предизвикват чувство на омерзение.
Каещият се човек преживява обръщане към Бога и, същевременно, отвращение от греховете. При това отвращението от греховете изпълва човека с така ценното чувство на решимост. С какво е ценно то? Без решителност човек не може да доведе докрай нито едно сериозно дело.

В аскетическата литература се среща покайното чувство на отвращение от греховете, доведено до крайна степен – ненавист към тях. Да, чувството на ненавист бива не само пагубно (ненавист към хората), но и спасително (ненавист към собствените грехове). А да не забравяме за великото покайно чувство на страха Божи. За него би трябвало да поговорим отделно, но по-нататък…

Получи се богата палитра от най-различни покайни чувства: чувство за виновност, съжаление, срам, негодувание, отвращение. Ще отбележим, че названията на тези чувства звучат някак плашещо…
Тук и св. Теофан съветва вярващия човек: „Помагай им да се развиват и ги раздразвай все по-силно и по-силно. Нека душата гори в тях… колкото по-силно гори, толкова по-спасително ще бъде това…[1].

С огъня, както знаем, трябва да бъдем много внимателни, за да не се изгорим, понякога и смъртоносно. Ето, и св. Теофан прави следната уговорка: „Тези чувства – срам, страх, негодувание, ако ги оставим сами на себе си, се развиват в една безутешна болезненост, която може да стигне дори до отчаяние. А скръбта по Бога, при цялата си болезненост, влива утеха в душата”[2]. Трябва умело да разгаряме покайни чувства, да преминаваме от едно чувство към друго, без да забравяме първостепенното значение на скръбта по Бога.

Скръбта бива различна. Един човек скърби за това, че греховете са го отдалечили от Бога, а друг – за това, че няма възможност да греши. За различните видове скръб прекрасно пише преподобният Йоан Касиан:
„Освен скръбта, произлизаща от спасителното покаяние… всяка друга скръб, като светска и причиняваща смърт, трябва да бъде отхвърляна и прогонвана от нашите сърца, подобно на блудния дух, или на духа на сребролюбието, или на гнева… От скръбта се раждат негодувание и малодушие” [3].

Светската (страстна) скръб ни вреди, а скръбта по Бога ни помага да живеем и ни доставя утеха. За същото говори и древният християнски подвижник авва Исаия: „Скръбта по Бога доставя радост и укрепява човека в Божията воля. Скръбта по Бога не хвърля човека в отчаяние, напротив, утешава го, внушавайки му: „Не бой се, прибегни отново към Бога… Той знае, че човек е немощен, и му помага” [4]. А в библейските времена апостолът наставлявал коринтяните: Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Скръбта по Бога някак се изменя. Господ изпълва каещия се с „дълбок мир и радост”, скръбта по Бога преминава в чувство на радост по Бога. Така, както страхът Божи постепенно, по действие на благодатта, преминава във възвишено чувство на любов към Бога.

Това е всичко в богатата палитра на покайните чувства. Наистина ли няма какво да добавим? Възможно е. Някой ще си спомни и разсъжденията на светите отци, друг ще внесе своята неголяма лепта в обсъждането на темата. Например със следния въпрос: Може ли покаянието да пробуди у човека здраво чувство на самоирония? Да или не? | www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева