Срещата със смъртта

Днес е Задушница пред Великия пост, Църквата се моли за душите на починалите. Не само на този ден обаче всички си задаваме множество въпроси за смъртта. Какво представялва смъртта за вярващия човек? Естествено ли е да се страхуваме от нея ? Трябва ли и как да говорим с децата за смъртта? Представяме ви разговор по темата с руския духовник протойерей Алексий Умински…

Отче, помните ли кога за първи път сте се сблъскали със смъртта? Може би във Вашето детство?

От детството ми са останали някакви смътни спомени за един или друг ковчег, подпрян на стената в близост до нечия входна врата, а също и за хора, обикалящи по апартаментите, за да събират пари за погребение. Но това е просто част от битовия фон, от ежедневието, тогава все още не съм съзнавал какво всъщност е смъртта.

И посещението на гробищата заедно с моята баба през детските ми години не са ми помагали да добия съзнание за това. Старите руски гробища ми приличаха на някакъв специален тип градчета, завладяващи и загадъчни…

Спомням си някогашните, запуснати, скромни гробища, до които се случваше да отиваме по време на лятната ни почивка на село – там растяха някакви много големи ягоди. Аз все се опитвах да бера от тях покрай гробовете, а моята баба, абсолютно невярващ човек, ми говореше, че това е грехота. Чувствах, че тези особени „градчета“ се отличават по някакъв начин от останалото пространство, но още не можех да добия съзнание защо това е така.

Доста смътно си спомням как като деца погребвахме някакви пиленца в кутийки, или пък котета. Но и това беше по-скоро някаква ритуална игра, отколкото доближаване до представа за смъртта.

Очевидно като дете не съм се сблъсквал с крайни, тежки обстоятелства, бележещи повратни моменти в живота ми. Дядо ми по бащина линия умря доста рано, дори нямам спомен за този ден, защото съм бил едва 2-годишен. Когато по-нататък умираха баби и дядовци, вече бях напълно зрял човек и можех да възприемам другояче смъртта.

А в съзнателните години на детството ми очевидно тези загуби не са трогвали особено много и родителите ми, поради което не съм запазил впечатления от техните преживявания относно смъртта. По онова време не съм се сблъсквал и със смъртта на никой от близките ми приятели – всички са си живи и здрави. В този смисъл съм имал безоблачно детство – не съм бил връхлетяван от сблъсък с реалността на смъртта.

В средата на моя живот започнах да чувствам присъствието на смъртта, и то на насилствената смърт, когато в самото начало на 90-те години станах председател на храма „Успение Богородично“ в Кашир. Често ми се налагаше да чета заупокойни молитви на погребението на млади хора, умиращи от пиянство, или пък от побой, извършен също в нетрезво състояние.

Когато съпругата ми се разхождаше с децата из Кашир, обикновено редом с нея бяха и много други жени от нашата енория. Те през цялото време й разказваха разни истории, сочейки към една или друга от околните къщи: „Ето тук мъжът заряза жена си. А пък тук синът на леля Галя се обеси. Тук мъжът преби жена си до смърт.“

В Кашир ли всъщност сте видели истинското лице на смъртта? Или още през студентските Ви години, когато си е отишъл Вашият дядо?

Дядо си отиде мъчително от рак малко след като навърши осемдесет години. Той беше партиен човек, от правните среди, в сталинската епоха е работил в системата на Народния комисариат на вътрешните работи и е бил ревизор в лагерите. Когато разбра, че съм вярващ, крачеше недоволно около мен и ме засипваше с осъдителни порицания. За него беше болезнен удар, че неговият внук, живеещ в съветската държава, е вярващ човек.

Той умря буквално в ръцете ми. В деня, когато се е почувствал крайно зле, ни се обадиха по телефона – живеехме наблизо и двамата с баща ми веднага пристигнахме. Дядо вече агонизираше и шептеше едно-единствено нещо: „Господи, Господи!“. Издъхна пред очите ни. На практика ние не знаехме какво точно да правим, но внезапно отнякъде в главите ни се роди мисълта, че трябва да умием дядо. Тъкмо това и направихме преди да дойде линейката. В този момент на мен ми стана някак спокойно, че бях до него в мига на смъртта му, че успях да направя нещо за него. Изобщо не знаех как точно да постъпя по-нататък, поради което, след като дойде линейката и откараха дядо, аз се отправих заедно с приятели в католически храм: беше в навечерието на католическото Рождество.

Най-силно ме порази смъртта на моя колега от института. Пък и това стана, непосредствено след като завършихме института. Саша бе един забавен чудак-неудачник, от обикновено семейство, който носеше огромни очила, беше крайно непохватен, но пък много интересен, открит, по детски наивен човек. Приживе всички му се присмиваха. Той изживяваше крайно тежко разминаването с личните си очаквания за себе си, тежеше му, че не беше харесван от момичетата.

И в крайна сметка сложи край на живота си. Намериха тялото му през зимата, недалеч от железопътната линия край която живееше.

Ето тогава почувствах някакъв кошмарен ужас, нежелание да приема, че всичко свършва със смъртта – като една безизходност, пред която се чувстваш в пълен ступор. Смърт, нагло нахълтала в пространството на живота. И до ден днешен помня онова чувство на безпомощност от факта, че нямаш какво да сториш. Прекрасният Сашка беше некръстен и то самоубиец. Пълна победа на смъртта.

Онзи ден и досега го помня като един от най-мрачните дни в живота ми. Да не говорим, че още съществуваха и онези ужасно дивашки погребения, на които всички кършеха ръце и се чудеха какво да кажат, макар да знаеха, че думите им няма да донесат утешение, така че единственото, което им оставаше да направят, това е да се напият до безпаметност и да се довлекат със замаяни глави по домовете си, за да не мислят никога повече за това.

Онзи случай беше същински триумф на смъртта, пред която всички се оказахме безпомощни: и майката, и приятелите, които няколко години бяха забравили да се виждат и изведнъж се оказаха принудени да се срещнат на това страшно крайградско погребение, под мрачно надвисналото небе, на фона на зимната сивота и киша. Именно тогава за първи път почувствах смъртта като непоправим ужас. И досега споменът ми за това е съпроводен от онова тежко чувство на мъчителна скръб.

Изобретението от комунистическо време – гражданското „опело“ – това е ужасна гавра…

Смъртта по съветско време си беше същински кошмар. С всички онези диващини, превърнали се в обичайна практика – когато всеки процеждаше дежурни фрази и от всекиго се изискваше да произнесе: „Мир на праха му.“ Макар в това да не вярваше почти никой. Присъствието на лъжата в момент на смърт – това е нещо непоносимо…

Всичките онези съветски традиции, свързани със смъртта, са възраждане на някакъв пещерен модел на човешко поведение: да не внасяш ковчега в къщата си, да преобърнеш табуретките, да свалиш или покриеш огледалото на стената. Да поставиш до гроба чаша с водка. Съветската традиция в това отношение отиде и по-далеч – след погребението изливаха върху гроба съдържанието от съответната чаша. Или пък някой запалваше цигара и я поставяше върху гроба. А днес слагат в ковчега мобилен телефон. И ако в батерията все още има заряд, се случва по чисто механичен път да получиш празен есемес, а човекът, който го е получил, се радва: „съобщението е дошло „оттам“.

Изобщо хората измислят за себе си разни продължения на живота, тъй като не им е по силите да приемат мисълта за смъртта.

Древните египтяни са писали писма на покойните си родственици и са получавали отговори.

При все това древните египтяни са имали значително по-адекватно отношение към смъртта, отколкото съветският човек, когото са лишили от правото на безсмъртие, от правото на вечен живот. Но независимо от всичко той се е опитвал да се промъкне натам, пък било то и чрез някакво пещерно, езическо разбиране: все пак трябва да има нещо и след това.

Доколко в наши дни сме изгубили в живота си понятието „памет за смъртта“?

Паметта за смъртта е едно особено усещане. Човек не притежава умението да помни смъртта, това е неестествено за него. Да има познание за смъртта не му е възможно, защото не е част от прекия му опит. Все пак успяваме да разберем какво е болест и за болестта можем да се подготвяме, да я лекуваме.

Друга причина за това е предназначението на човека по отношение на смъртта, той не е сътворен за смърт. Може би едно от доказателствата за безсмъртието на нашата душа е именно нашата невъзможност да си представим себе си като мъртъвци. Можем, разбира се, да си казваме, почти като в детска приказка: „Когато някой ден легна в гроба.“ Но така или иначе това си остава като игрива закачка за живия човек. Реално той не може да си представи себе си умрял, не може да опише смъртта, да опише какво означава да остане лишен от живот.

Древният, средновековният човек е разбирал много добре какво е това смъртта, защото животът му е бил строго свързан с абсолютно обозначени ценностни рамки. Неговата връзка с отвъдното битие е очевидна. А доколкото имаш някаква връзка с отвъдното, значи ти чрез него можеш да осмислиш и настоящото си битие. Тоест през онези времена човекът по един или друг начин е съществувал в категориите на осмислянето.

Колкото по-малко човек е свързан с отвъдното битие, толкова повече отслабват у него екзистенциалните основи за възприемане на живота. Появява се имитацията.

Ако някой се изправи пред смъртта на родителите си, но които по същество така и не са успели да бъдат за него такива, тогава той и смъртта им няма да може да изживее истински.

С това ли може да си обясним равнодушието към болните, умиращите, което наблюдаваме в обществото?

Когато липсва това осмисляне на битието, тогава умиращите въобще не се явяват проблем. В подобни случаи на преден план излиза онзи тип разбиране, на което така смело даде глас Александър Никонов, водач на общността на атеистите в Москва, писател. Това е съвсем пряма, откровена позиция – дивашка, разбира се, но в контекста на загубено осмисляне на битието е абсолютно вярна: щом има такива хора, на които им предстои скоро да умрат, тогава дайте им възможност да умрат. По-логично е да убиваме нежизнеспособните, какво има да се занимаваме с тях.

Ако животът е само биология, тогава липсва понятие за смъртта.

По своя смисъл смъртта в природата не е това, което се явява тя за човека. Смъртта в природата не е нещо трагично. Иначе ще се получи, че ние буквално се храним със смърт – от парчетата агнешко в борша до нарязания домат.

По същество биологическата смърт е лишена от съдържание, тя не е трагична. Всяка секунда в нас умират клетки, но това не е от особено значение. Както е в цялата природа – едно умира, друго се ражда. Една тревичка изсъхва, друга израства. Само дето ние не сме тревички…

Но така или иначе човекът се бои от смъртта и прави опити да се защити от нея чрез „незнание“.

Не знае какво всъщност е животът и затова се бои от смъртта. Но животът – това е Бог. И ние разбираме, че в себе си, освен биология, носим и нещо друго, което ни кара в неочаквани моменти да се замисляме, да усещаме наплив на вътрешна болка, но не свързана с органите, а с нещо неосезаемо, и започваме да страдаме. А това, ако използваме чисто човешки понятия, се нарича чувства и те се различават от рефлексите и инстинктите. Истинските чувства човек може да ги осмисля като своя връзка с безсмъртната Божествена същност. Те на практика са проявление на безсмъртната човешка душа, същината на живота в нас. В крайна сметка животът намира проявление у нас чрез болката, страданието, радостта, любовта, щастието, чрез нещо друго, но не чрез вкусен хамбургер.

Човек постоянно се мъчи да избяга от себе си и да се скрие в някоя черупка, която да му даде възможност за спокойно съществувание. Той нахлузва върху сърцето си коженото облекло, в което били обвити Адам и Ева след грехопадението, линее. Защото да чувстваш постоянно, да живееш постоянно – това е тежка задача, изисква сериозни усилия, от което човек лесно се уморява. Оттук идва и желанието да се скрие, да се отпусне: „Оставете ме да си почина, дайте ми възможност да си поседна на спокойствие с чаша бира и да погледам любимия сериал.“

Животът, изискващ активно действащи възприятия, истински чувства, нерядко се оказва болезнен, но пък очиства от депресивни състояния. А ето, виждаме, че днес те са много разпространени.

Хората се страхуват да живеят, боят се от чувството за беззащитност. Единствено обаче при стълкновение с живота човек постепенно започва да се учи и да осъзнава какво е смъртта. В такъв контекст телевизорът, шишето бира, безчувствието е на практика са смърт. Отсъствие на живот – ето това е смъртта.

А отсъствие на живот имаме навсякъде. Хора се срещат след работа и нямат какво да си кажат. Човек се обръща към някого с молба, а той не иска дори да я чуе – това е отсъствие на живот. Децата не слушат, не чуват своите родители и не приемат казаното от тях – отново отсъствие на живот. Родителите крещят на децата си и са готови да ги разкъсат на парчета, ако нещата не вървят – това е отъствие на живот.

Защо изобщо човек се е вкопчил в земното така лакомо, щом му тежи страхът, че ще умре? Какво в такъв случай представлява за него смъртта? Той усеща ужас и отчаяние, защото не знае какво всъщност е животът. Или по-точно казано, той се страхува да умре поради едната проста причина, че никога не е живял – той не знае какво всъщност е животът, поради което така много се страхува, че ще умре.

„Паметта за смъртта“ може да бъде разбрана единствено ако си даваме сметка „какво е неналичието на живот“ и „какво е животът“. Защото паметта за смъртта учи човека да живее, пълноценно да изживява всеки миг от живота си, без да изпада вън от реалностите на битието, без да търси възможност да се скрие в някоя дупка, да припълзи в някое ограничено пространство, където няма живот, но където да му е добре.

В книгата „Петкан или Чистилището на Пасифика“ на френския писател Мишел Турние, която е свързана с приключенията на Робинзон, срещаме потресаващи образи на отсъствие на живот.

Робинзон съзнава, че просто трябва да търси начини да изкарва някак си всеки отделен ден. Тогава намира топло блато, в което се потапя и прекарва там почти цялото си време, изпадайки едва ли не в някакво състояние на анабиоза (състояние на почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнената дейност). Накрая той все пак принуждава себе си да избяга оттам. Нещо подобно се случва с човека, търсещ просто начини за оцеляване.

За нас въпросът на живота се свежда до това да не се страхуваме да се измъкнем от това приятно, вонящо, така топло и комфортно блато. Но да говорим за смъртта, когато няма наличие на живот, е абсолютно безполезно…

А с децата трябва ли да говорим за смъртта?

Децата са изпълнени с живот, те не се крият от живота. С тях можем да говорим за смъртта въз основа на детския им опит. И не е трудно да им се обясни.

За смъртта трябва да им говорим в контекста на вечния живот. А детето и това ще разбере, защото то във всяка минута е изпълнено с живот и е способно да почувства: „Щом аз съм жив във всеки миг, значи и покойната ми баба в този момент също е жива по някакъв начин, само че на друго място.“ Ето защо за детето, като същество изпълнено с истински живот, смърт няма. И бабата, след като е умряла, просто се е преселила в нов живот. Така отговорът идва сам.

Що се отнася до погребалните церемонии, до всички онези ужасни гледки с черните кърпи, с целия вой и ридания, и то точно когато полагат ковчега в гроба – това, естествено, не бива да се показва на децата.

В храма обаче никой не вие пронизително, тъкмо обратното, там хората намират успокоение, защото Църквата – това е пространство на живота.

Безпокойството за смъртта е нещо, което плаши и тези, които са познали живота, и тези, които не са (ако трябва да обобщим нашия разговор)?

За всички ни смъртта е нещо плашещо. Плашеща е мисълта, че трябва да се разделим със самите себе си, а на практика смъртта е преди всичко това.

Вие страхувате ли се от смъртта?

Разбира се. Кой не се страхува? Нося си го този страх още от раждането, както го носи всеки човек.

Има ли достойно и недостойно напускане на този свят?

Разбира се. Християнската смърт е нещо непорочно и мирно в пълния смисъл на думата. А когато човек умира в озлобление – това, естествено, е ужасно. Пък ако умре, без да се е опростил с никого – това е ужасно. Побиват ме тръпки дори само от една-единствена мисъл: че мога да умра, без да съм простил, в озлобление.

Не казвам „без покаяние“, защото за мнозина покаянието е процес за цял живот. Даже и не особено вярващите, те също могат цял живот да съжаляват за определени свои постъпки, свои слова. И дори нито веднъж да не са се явили на църковното тайнство Изповед, Бог сигурно ще приеме тези техни терзания като вътрешен плач за самите себе си, като вид разкаяние.

Как да говорим с непознати хора, които са загубили свои близки?

Каквото и да изречеш, ще бъде нещо повърхностно, ще бъде лъжа, нещо от рода на: „Искрено съжалявам.“ Ако можеш на дело да проявиш някаква съпричастност, направи го. Тогава просто ще докоснеш нечие сърце, това е всичко. И въздъхни редом до него в скръбта му. Нямаш ли какво да кажеш, по-добре да замълчиш. | www.pravmir.ru
Интервюто е публикувано със съкращения

 

Превод: Анжела Петрова