Тишината като тайнство

Само в Бога се успокоява душата ми: от Него е мо ето спасение. (Пс. 61:1)

Когато сне седмия печат, настана тишина на небето, около половина час. (Откр. 8:1)

Тишината е свещеното тайнство на бъдещия свят. (св. Исаак Сириец)
Тишината не е просто отсъствие на заобикалящи ни звуци. Нито пък означава липса на смях, музика или споделени размисли. Тишината е състояние на ума и сърцето, предразположение на душата. Тя е вътрешен покой. Небесната тишина намира върховно присъствие сред песни на радост и несекваща прослава. Тя е страхопочитание в присъствието на божественото.

Тишината в този свят ни превежда отвъд земетръсите, бурните ветрове и огнените пламъци, отвъд стреса, страданието и болката. Тя се превръща в нещо, което можем да чуем – слова на неизразима красота. Тишината ни дава възможност да чуем тихия и нашепващ глас на Бога, който е „лъх от тих вятър“ (3 Цар. 19:12).

Сред отдалечените планински райони на централната част на Южна Франция стои закътан картузиански манастир, датиращ някъде от около XI в. По-„новата“ част от него е завършена преди близо 200 години. Наричана „Малката Картузиана“, тази част е по-малка, но все пак масивна постройка – сестра на „обителта Голямата Картузиана“, основана от св. Бруно през 1084 г. Картузианците са се придържали към устава на св. Бенедикт*. Те може би са били единствената средновековна организация, придържаща се към строгостта на това правило, изтъкващо също така важността на тишината.

Глава 6 от устава включва следното предупреждение: „Тъй като духът на тишината е изключително важен, дори най-добрите ученици трябва рядко да получават разрешение да говорят, пък било то и за полезен, свят, поучителен разговор. Защото писано е: „При много говорене не се избягва грехът“ (Притч. 10:19) и още: „Смърт и живот са подвластни на езика“ (Притч. 18:22).

Тази строга взискателност по отношение придържането към тишина може да се стори твърде сурова за повечето православни християни – дори и за тези, които са се отдали на монашеско призвание. В православния монашески живот липсата на прекомерна строгост е голямо благо, но твърде често то влече след себе си и голяма липса на тишина. (Веднъж един православен епископ сподели с мен свое нерадостно впечатление: „Нашите монаси говорят твърде много…“) За да възвърнем усещането си за естеството на
тишината в тайнството, ще ни бъде полезно да прекараме известно време сред общност на картузиански монаси или поне задължително да поживеем малко сред монаси, чийто живот и призвание са пригодени към стриктно спазване на бенедиктинския устав.

Преди много години аз преживях нещо подобно и то остави у мен особен отпечатък – надявам се и се моля той никога да не се загуби напълно. Заедно със съпругата ми и децата ни посетихме общност на римокатолически монахини, отдадени на съзерцателен живот, които с благословението на своя епископ се бяха поселили в необитавания по това време манастир „Пти Шартруз“. При все че тяхната литургия и духовна практика са били много силно повлияни от Православието, те отдавали своята дарба за тишина на
св. Бруно и средата, създадена от него.

Един конкретен момент от това наше посещение изпъква повече от всички останали. След ранна сутрешна обиколка по стръмните хълмове около манастира аз се върнах и се озовах пред масивна, резбована дървена врата, водеща към главната група манастирски сгради. Прекосявайки двора, се изправих пред огромната каменна стена на първата сграда, после през сводест вход влязох в едно от крилата в задната ѝ страна.

Пред мен се простираше дълъг коридор, поне около три метра широк, проточен право напред в мрака. През ред прозорчета от лявата ми страна се процеждаше слънчева светлина, осветявайки безбройни частици прах, носещи се из въздуха. Когато очите ми се нагодиха към полумрака, забелязах очертанията на висока фигура, изправена в края на коридора, облечена с монашески одежди, със смъкната над лицето качулка. Миг по-късно осъзнах, че гледам голяма резбована дървена статуя, която от стотици години бе стояла на същото това място.

Цареше пълна тишина. Обгръщаха я каменни стени в пясъчен цвят, а заедно с нея – и мен, като тишината бе така осезателна, че чувах дори туптенето на сърцето си. Подът беше покрит с чакъл, поради което всяка отделна стъпка нарушаваше тишината с леко хрущене.

Стоейки неподвижен в това свещено място, аз чувствах, че стените са просмукани с молитва. Безбройни монаси, неизвестни за света, но скъпи за Бога, бяха минавали по този коридор с отмерени стъпки в посока към параклиса и богослуженията на монашеската общност. За миг изпитах силно желание да можех да съм с тях, да спусна качулка върху главата си и да прекарам известно време, часове дори, в тишина, нарушавана единствено от импозантната красота на грегорианско песнопение.

Тръгнах си от това място с тъга, изпълнен с ясното съзнание, че никога не бих могъл да постигна дълбините на вътрешния покой, потребен за истинското монашество – било то на Изток или на Запад. Аз самият също говоря твърде много, прекалено често се чувствам объркан, прекомерно повреден съм от блясъка на този свят, прекомерно нетърпелив, мекушав, малодушен, горделив… Но на първо място, на мен ми липсва тишина – онзи тип тишина, която се ражда в истинската вътрешна борба срещу всичко току-що
изброено от мен, а също и срещу много други неща, които дръзвам да споменавам единствено при изповед.

И до днес поради същите причини изпитвам онази тъга. Все пак по Божия благодат аз можах да вкуся от красотата и силата на тишината, пък било то и съвсем за кратко. И съм благодарен.

Ако бих могъл да даря нещо на нашите монаси, то ще избера това да бъде дара на тишината. Тишината във външните условия на нашия живот, съдействаща за развиване и на дълбока вътрешна тишина. Тишина, задушаваща постоянния шум, който изпълва ума и напряга нервите. Тишина, отваряща и сърцето, и ума към иначе недостижимите висоти на молитвата.

Тишина, която ни позволява да чуваме тихия и нашепващ глас на Бога, който е „лъх от тих вятър“.

* Съчинение с наставления за монашеския живот, написани от св. Бенедикт Нурсийски около 540 г., предназначени за монаси, живеещи в общ манастир под ръководството на един абат. Съществуващи близо 1500 години, тези правила се превръщат в един от водещите монашески устави в западното християнство. – Б. пр.

Превод: Анжела Петрова

Из книгата “С нас е Бог. Въпроси на християнския живот и вяра” на о. Джон Брек, ИК “Омофор” 201