Юра от Ухан и дезинфектантите от хеликоптер

Защо в трудни времена страшните слухове и клюките се разпространяват с огромна скорост, а непроверената информация има всички шансове да попадне в топ- новините: разговор с Александра Архипова – антрополог, специалист по фолклор, старши научен сътрудник в РАНХиГС.

 

Доскоро наблюдавахме два типа реакции към пандемията: „Тревога, и при нас ще стане като в Италия!“ и „Всичко е само паника и пиар.“ Балансираната позиция се среща рядко…

Бих казала, че групата, която бие тревога, се състои от две подгрупи. Едните са истинските паникьори, които са се заключили на вилата и чакат апокалипсиса. Другите не толкова се боят за себе си, колкото призовават околните да съблюдават новопоявилото се обществено благо, при което ограничаването на твоите лични свободи е залог за спасението на неизвестни за теб хора. Но вие сте прави, има и една голяма група от хора, които изобщо отричат наличието на опасност. Сред тях са конспиролозите, според които коронавирусът е медиен заговор, както и поддръжниците на теорията, че всички ние сме го преболедували през есента и затова сега сме с имунитет. Така че не трябва да се поддаваме на паника и да рушим икономиката и социалните връзки. Тази „теория“ сама по себе си е не само погрешна, но и опасна – хората, които разсъждават така, разрушават механизма на карантината около себе си.

И скептиците, и паникьорите имат своя митология, която се формира пред очите ни…

Разбира се. В крайна сметка това не се случва за първи път в историята.

И сега пред очите ни се осъществява преосмисляне на понятието „обществено благо“, при това крайно болезнено. За да спася живота на възрастни и застрашени хора, аз трябва да си стоя вкъщи, да се лиша от работата си или да я преустроя, докато по главата ми скачат изнервените ми деца, които не могат да излязат на улицата и т.н.

Подобна масова преоценка на понятието за обществено благо се е случила в Англия през 60-те години на ХIХ век, по време на борбите за ваксиниране (против едра шарка). Защитниците на ваксината са изтъквали, че тя трябва да се направи за да защитиш не само себе си, но и всички останали. За да убеди гражданите в необходимостта и безопасността на ваксината, кралица Виктория демонстративно ваксинирала децата си. Независимо от това, много хора отказали ваксиниране с мотива „моите деца са моя работа, а общественото благо е нещо въображаемо“. Както знаем, разиграла се истинска битка, избухнали и бунтове. Английското правителство три пъти повишавало глобата за отказ от ваксиниране, а после започнало и наказателно преследване. Само много суровите мерки спрели потока на отказващите.

Това била една от първите масови дискусии, за които знам, свързани с преосмисляне на понятието за обществено благо в ситуации на болести и епидемии: готов ли съм аз да направя нещо, за да спася хора, които не познавам, и което носи известни неудобства и рискове за мен самия. Сега наблюдаваме много подобно възраждане на понятието.

Някъде има злодей, готов да погуби всички

За ваксините, както знаем, има много фейкове. А за коронавируса? Струва ми се, че най-разпространеното плашило е за вируса от китайските лаборатории. Страхът от презморска инфекция – това е нещо много древно…

В човешката култура съществува извечен страх от чуждото – това едно от малкото неща, които са универсални. Идеята е, че същият този чужденец може да ни зарази със самото си тяло, което в пряк смисъл е опасно и отровно за нас. Когато в света се заговори за разпространението на ХИВ инфекцията, в СССР започнаха да се страхуват от „заразните“ чужденци. Една моя финландска колега си спомняше как в Киев ги подозирали, че щом като са чуждестранни студенти, означава, че разпространяват болести.

Двадесети век добави още ужас и с това, че се появи страхът от химическо и бактериологично оръжие. Още през Първата световна война стана ясно, че е възможно да се убива не само с желязо и стомана, а просто като отровиш всички с хлор. И значи е далеч по-ефективно да се воюва не на бойното поле с пушки, а с отрова и заразни насекоми. От уроците на историята знаем за реални разработки на бактериологично оръжие в Америка, Съветския съюз и Япония по време на Втората световна война. В същото време за всеки здравомислещ човек е ясно, че е невъзможно да се контролират бактериите-убийци. Чумата или сибирската язва (антракс – б.п.) в крайна сметка ще заразят всички, не само враговете…

Много хора казват, че днешният коронавирус е разработен за масово унищожение. Битува и по-мекият вариант – че вирусът случайно е напуснал пределите на лабораторията, защото например лаборантът е изпуснал прилеп…

Да, да, това е неизменно съществуващата в масовото съзнание убеденост в тайните лаборатории, а също и в образа на mad scientist – безумния учен със секретна епруветка, която случайно счупва, и всички се заразяват.

В крайна сметка това, което имаме пред себе си, са метакогнитивни изкривявания, тоест, казано по-просто, изкривяване на нашето “знание за знанието”. В човека има две области на незнание. Той може да си представи това, което не знае. Например ако трябва да отговорите бързо на въпроса коя е столицата на Тайван, отговорът може да бъде “аз не знам” или по-точно “аз знам, че не знам това”. Но има и друга област на незнание, в която не ни е толкова лесно да разберем, че ние не знаем.

 

Така на един човек, който е далеч от науката, му е трудно да си представи как е устроена мутацията на вирусите и как се случва тяхното предаване от животно към човек, а после от човек на човек. Той не знае какво точно е това, което не знае, и заради което не може адекватно да възприеме медицинската и биологическата информация. В резултат – тази втора област на незнанието се запълва с проста и като правило биполярна картина на света – например, някъде има злодей, който е решил да погуби всички. Така в главата ни идват вечните фолклорни сюжети, които леко, стройно и прегледно обясняват случващото се наоколо.

В това е и ужасът на фейка. Изкривената картина е много по-ясна и проста, отколкото реалната, затова е и почти невъзможно да разубедиш хората, които нямат специални знания?

Разбира се, налага се да признаеш собственото си незнание и да извършиш повече когнитивна работа. Но нека да дам общ отговор във вид на метафора. Да си представим, че цялата тази история с разпространението на фейковете е влак, който се движи по релси. Релсите – това, което определя вектора на движение – са същият този набор от опростени фолклорни и полуфолклорни модели. Горивото – това е недоверието към официалните източници на властта. А машинистът – това е нашето еволюционно свойство в ситуации на опасност да се обединяваме и да се предупреждаваме един друг, в това число с помощта на клюки и слухове.

Известният еволюционен психолог и антрополог Робин Дънбар е провел много известно изследване за това, че в различните общества на приматите съществува понятието социален грууминг. Между маймуните се осъществява тактилен контакт (те се гладят и чешат една друга) не просто без причина, а за да укрепят социалните си връзки и да създадат група за подкрепа. Ако доведеш маймуните до състояние на стрес, груумингът става по-силен.

А какво общо имат хората с това?

Дънбар счита, че развитието на езика – това е грууминг от втори порядък, който позволява да се поддържат повече връзки.
Един от видовете социален грууминг е клюката. Той замервал видовете клюки и тяхното количество в ежедневния живот на обикновените американци. Какво обсъждат те в бара след работа. Повечето клюки са good advice, тоест добри съвети за това как правилно да направим едно или друго. Има и обмен на опит. А има още и клюки за freeriders (гратисчии) – това са безкрайните истории за хора, които нарушават в своя полза принципите на общественото благо: не плащат данъци, но се ползват от държавната медицина, дават си децата в безплатни училища, и т.н.

По-нататък, според изследванията на Дънбар, се изяснява, че в ситуация на опасност и разделение на хората, клюката изпълнява ролята на социален консолидиращ сигнал: “Аз съм такъв, каквито сте и вие, ние се поддържаме един друг, и за доказателство аз съм готов да споделя с вас важна информация.” Обменът на слухове и фейкове се явява част от такива клюки. Тоест сега, когато всички наши социални връзки се разпадат – ние не ходим на работа и даже в магазина, децата не ходят в детската градина – желанието да се консолидираме е още по-силно. Това е лостът, който управлява нашия влак.

Кой измисли Юра от Ухан?

Един от фейковете на нашето вирусно време е писмото на Юра от Ухан. Как е направен този фейк: Като правило има някаква начална информация и при предаването ѝ нататък хората влагат допълнително „факти“, всеки неизбежно добавя нещо свое. Това е едно “писмо от Простоквашино” (детски анимационен сериал – б. п.), което се дописва от всеки, който мине покрай него, и така веригата се удължава.

Интересно е, че този фейк съществува на различни езици. Има милански вариант, има ню-йоркски вариант, в който някакъв лекар, (в руския вариант това е Юра Климов), работи в болница в Шенчжен и ни съобщава вътрешна информация за новия вирус. В първоначалния вариант, например, беше обявено, че вирусът загива при температура 26-27 градуса, което е всъщност измислица. Температурата на човешкото тяло е 36 градуса. По-нататък се съобщава, че “заразата просто пада на земята, тя не може да лети”. На каква земя, това какво… камъчета ли са? По-нататък – за мерките за безопасност: “В допълнение към миенето на ръце можете да си правите гаргара с бетадин, за да отстраните действието на микробите”.

Какви микроби?

Именно, какви микроби, ако това е вирус? Но подигравките не унищожават фейка, а на практика му правят ъпдейт. Появява се нова версия, и в този нов текст вече пише, че вирусът загива при температура 50 градуса. Разпространяването не спира, а новината просто се изменя.

Всеки, който предава този слух, добавя нещо от себе си. Такива верижни фейкове възникват много често, за разлика от подхвърлянията. Подхвърляния наричам появата на информация, която не се променя много, бързо се появява и бързо изчезва. Веригата живее дълго, и всеки ден към нея се присъединява ново звено.

Фейкът е същият този мутиращ вирус, но във вид на информация…

Коронавирусът има шипове, с които разрушава клетъчната мембрана. Фейковете също имат различни начини за прикрепване към носителя, към човека. Например, може да препращат към института на властта: “В болницата казаха, че…” Или, да кажем, когато имаше паника около “наркодъвките”, родителите по чатове разпращаха предупреждения, често с уговорка “Снимките са изпратени от МВР” – и след това прилагаха някаква размазана снимка. Или може препратката да е към “приятел, който е чул от свой приятел”, и така нататък. Фейкът за хеликоптерите, които през нощта пръскали града, започна с думите: “Жена на военнослужещ съобщи”.
Има и трети вид предаване на фейк-хибрид, при който не просто става въпрос за познат на познат, а за познат на познат от неясен институт на властта. Такъв е случаят с Юра Климов – “нашия” човек, който работи в уханска болница.

Недоверието към властта и към нейната информация за всички общества ли е характерно, или само за Русия?

В Русия доверието към институциите пада. Когато говорим за “институтите на властта”, това не означава задължително политическия лидер. Може да е медицината, съдебната система. Нямаме им доверие, осланяме се на своите така наречени слаби социални връзки. Ако човек, например, има болен зъб, той няма да се запише за държавна услуга, а ще търси познат, който да му препоръча зъболекар, или ще пита във фейсбук.

Такъв ефект наблюдаваме и в други страни, няма съмнение, макар че степента на доверие към властовите структури там е по-висока. Ето, в едно шведско градче, където живях известно време, имаше много популярен слух за това, че е намерено дете с откраднат бъбрек. Лежало в храстите с изрязан бъбрек, а в ръцете му била оставена бележка „Благодаря за бъбрека“. Жителите се втурнали към полицията. След два часа в училището дошъл полицай и казал, че нищо от това не се потвърждава. Така въпросът бил приключен.

В Израел да речем е малко по-различно. Там не мислят, че властта крие информация, но мислят, че върши всичко неправилно. Това е обвинение не в дезинформация, а в некомпетентност.

Как се отнасяте към предвиждането на наказание за разпространяване на лъжлива информация за броя на заболелите?

Принципно ние имаме закон за лъжливите новини, приет преди повече от година. На първо четене нуждата от този закон беше мотивирана с масовите протести в Камерово, разпалвани от слуховете, че се крие числото на загиналите в пожара. Представителите на властта виждат във фейковете потенциална опасност и риск за бъдещи протести. Макар че по мое мнение далеч по-пагубни са разсъжденията за това, че няма коронавирус, или че той не е опасен.

Законът за фалшивите новини у нас се прилага малко и избирателно, но през последните седмици явно решиха да засилят мерките и вече има възбудени дела против трима души, които най-вероятно ще бъдат глобени.

Започахме разговора с това, че има паникьори и скептици. И всеки от тях разполага с набор от митове, слухове и фейкове. При паникьорите те обикновено са страшни: огромни количества заразени, поразените от вируса дробове изгарят като клечка кибрит, сляп атонски старец предсказва страшни беди и така нататък. Защо на хората им харесва да се страхуват?

Има едно знаменито изследване от когнитивните психолози Крис Белл, Чип Хит и Емили Стенберг. Те популяризират така наречената теория на негативния селективен подбор на мемовете: ние запомняме много по-добре това, което предизвиква у нас не просто отрицателни емоции, а ужас и страх.

През 2018 г. изследователите от Масачузетския технически университет Соруш Возоши, Деб Рой и Синин Арал публикуват в списание «Science“ статия за циркулирането на фалшиви новини. В продължение на 11 години те са изучавали поведението на 3 милиона потребители на Туитър и 126 вериги ретуитвания. По този начин изясняват, че за фалшивата новина има 70 % по-голяма вероятност да бъде споделена. Разпространяват я на практика всички. При това хората реагират на два ключови фактора: на самата новина и на страшното ѝ съдържание, и това може да се установи по коментарите. Колкото повече са коментарите в стил “Какъв ужас!“, толкова по-голяма е вероятността тази новина да бъде споделена по-нататък.

Вие самата „връзвали“ ли сте се на фалшиви новини, имате ли спомен?

Не, при мен има хиперкорекция – професионална деформация в другата посока. Аз възприемам информацията свръхкритично. Докато не проверя три източника, на мога да повярвам…

 

Превод: Илиана Александрова

Източник: pravmir.ru

Заглавна снимка: RFE/RL