«Аз ще съм винаги с теб». Четири истории за ангела-хранител

Много християни могат да разкажат как ангелът-хранител е запазил от опасна крачка, спасил, когато ги е заплашвала опасност, защитил в трудна ситуация, подсказал как правилно да постъпят. Неговият глас се чува понякога също толкова реално, колкото и гласовете на хората до нас. Но дори когато той като че ли «мълчи», но ние неочаквано постъпваме не така, както сме възнамерявали, противоположно на нашите желания – води ни той, нашият помощник и закрилник, ангелът-хранител. Ето няколко истории за това.

История първа. «Аз съм баща ти…»

Кръстиха ме късно, на 15 години. Това стана по настойчивите молби на майка ми. Тогава аз бях невярваща. След кръщението с мен започнаха да стават неща, които аз изобщо не можех да обясня от физическа гледна точка… Помня, когато бях на 19, аз стоях на автобусната спирка. Край мен десетина души, пристъпвайки от крак на крак, очакваха автобуса. Изведнъж на около 200 метра далеч виждам кола, движеща се с голяма скорост. В главата ми зазвуча глас: «Отдалечи се, защото тя ще връхлети върху теб!» При това гласът притежаваше такава сила, че беше много трудно да му се съпротивлявам. И аз се отдалечих с около десетина метра навътре. Колата, както се беше засилила, връхлетя върху тротоара точно на мястото, където стоях преди пет минути. Капакът се отвори със скърцане и в краката ми падна някакъв тежък правоъгълен предмет. Акумулатор или нещо от този род. Ето тогава аз за пръв път в моя живот се прекръстих от все сърце.

Друг случай, когато моят Ангел-хранител ми напомни за себе си, стана след първите ми опити за въцърковяване.

Отивам един път за хляб, носейки старата мамина торба. Гледам, насреща ми върви възрастен, най-обикновен човек. И изведнъж в главата ми – същият силен вътрешен глас: «Виж го, това е твоят баща!» (Между другото, хранех към баща си отдавнашна детска обида: «Всички имат бащи, а аз нямам! Защо ме е изоставил?!») На този фон вътрешният глас беше толкова шокиращ, че аз тутакси рязко се извърнах встрани, без да разбирам откъде-накъде този смачкан неинтересен тип трябва да ми е баща. И се обърнах още веднъж. Гледам, той тича към мен и маха с ръка: спри, спри! Спрях се от любопитство. Той идва при мен и ми казва:

– Аз съм твоят баща.

– Знам – отговарям аз.

– Не можеш да знаеш. Ти беше на годинка, когато се разведохме с майка ти. Познах те по торбата. Майка ти я носеше, когато беше бременна…

Колко пъти като дете си представях тази среща. Как ще му изкажа цялата натрупана през годините обида. А тук… не можах да кажа нищо. Всичко изчезна някъде…

По-нататък беше неинтересно. Ненужни оправдания и празни обещания. Всичко онова, което обикновено казват остарелите хора в такива случаи, сблъсквайки се неочаквано със забравените от тях пораснали деца…

Работата беше в друго. Състоянието на тиха духовна радост, в която пребивавах тогава почти постоянно, се смени тутакси с буря от осъждане и злоба. Разказах това на моите сестри в Христа и вместо съчувствени ахкания и охкания чух невъзмутим отговор:

– Така и трябва да бъде. Ты започна да се молиш за родителите си, макар и през куп за грош, но все пак да споменаваш баща си по време на утринното правило. И тогава твоят ангел-хранител ти показа човека, за когото се молиш. И осъждането ти също е разбираемо. Това е само доказателство за това, че душата ти все още е покрита с греховни пластове. Има да си трудиш още над себе си, за да се научиш да прощаваш твоите длъжници. А иначе няма и смисъл да казваш «Отче наш».

 

История втора. «Помоли го за прошка!»

Бадри разказва:

– Баща ми загина по време на войната. Аз много тежко изживявах мизерията, в която се намирах, и реших да стана джебчия. Пътувах един път в трамвая и си набелязах един заплес. И вече се канех да измъкна портмонето му, ако не беше един свещеник. Той седеше и не сваляше очи от мене. Чаках кога ще погледне на друга страна, но той продължаваше да ме гледа втренчено. В края на краищата той ме хвана за ръка и ние заедно излязохме на спирката.

Когато останахме само двамата, той пъхна в ръката ми банкнота, прекръсти ме и каза: «Дай Боже да не те оставя твоят ангел-хранител». «Абе какъв ангел-хранител?!» – извиках аз, изтръгнах ръката си, ритнах с все сила свещеника по крака и се втурнах да бягам.

Като се върнах вкъщи, аз се почувствах болен. Три дена лежах с висока температура.

През цялото това време не ме напускаше юноша, облечен в бяло. Той слагаше прохладната си ръка върху горещото ми чело и аз усещах облекчение.

Помолих го: «Не си тръгвай от мен». – «Как ще си тръгна от теб? Аз съм твоят ангел-хранител. И ще съм винаги с теб, когато другите те изоставят. Но и ти трябва да ми помогнеш».

И добави: «Когато оздравееш, върви да се извиниш на онзи свещеник…»

След като оздравях и започнах отново да ходя на училище, аз се завърнах на мястото, където се бяхме разделили, и започнах да разпитвам хората. След дълго търсене аз най-после намерих онзи свещеник. Той веднага ме позна.

«Изпрати ме при вас моят ангел-хранител, за да ви помоля за прошка» – казах аз с наведени очи.

Може би нямаше да се реша да разкажа сега тази отдавнашна история, ако не беше един скорошен случай.

Вече влязох в шестото десетителие на своя живот, когато попаднах в автокатастрофа и изкарах няколко дни без съзнание в реанимацията. Удивително, но факт: през цялото това време аз постоянно виждах до себе си същия онзи светоносен юноша, който за толкова години изобщо не се беше променил….

В. «Квирис палитра». 16 март 2009 г.

История трета. Спасение от терористичен акт

2004 г., 31 август. Този ден е храмов празник на нашия храм «Св. св. Флор и Лавър». На сутринта бях на службата, а след това се отправих на път.

Трябваше да пътувам за Себеж за вилата на една приятелка. Купих си билет за влака Москва–Рига (Себеж е град на границата). На метростанция «Рижка» се оказах доста време преди влака. За гарата беше рано. Мисля си: да отида надясно, към Крестовския търговски център. Появява се мисълта: «Опасност: терористичен акт!». Учудвам се на неочакваната мисъл – бях си мислила за съвсем други неща. Но все пак завивам наляво, влизам в «Ростикс», взимам си сладолед… И тогава стана взривът. Огледах се: над мястото, закъдето се бях запътила в началото, се виеше висок стълб от черен пушек… Ужасно впечатление… Тогава загинаха повече от 10 човека.

Замислих се после защо изобщо съм попаднала в тази опасна ситуация. Дали не бях направила някаква грешка? След това се изясни всичко: пътуването се оказа несполучливо и ненужно, трябваше бързо да се върна и се оказа, че съм нужна вкъщи…

Маргарита
(Москва)

История четверта. «Не се докосвай до жена си!»

Това беше отдавна, преди 20 години, а може би и повече. Оженихме се с мъжа ми, после се венчахме. Помня, че бяха Велики пости. И тогава станах тъжна. Въпреки че мъжът ми се венча с мен, той така си и остана лутеранин. За него беше неразбираем постът. И телесният, и духовният. Тогава се помолих от сърце: «Господи! Какво да правя? Нали трябва да постя, а не се получава…» И Господ изпрати ангел при моя мъж! Ето как се случи това. За съжаление детайлите вече не ги помня, трябваше още тогава да запиша всичко в подробности. Сега съжалявам, че не направих това. Но онова, което се случи, е много интересно.

Мъжът ми тогава спеше на втория етаж поради ремонта, който се правеше на първия. На сутринта се появява при мен с изцъклени очи. През нощта при него дошъл ангел, както разбрал после. В началото мъжът ми помислил, че това съм аз, защото гласът на ангела бил тънък като на жена. После разбрал, че това не е жена му. Ангелът го попитал дали вярва в Бога. На което мъжът ми отговорил, че не много… Какво още са обсъждали – не си спомням. Но помня добре, че ангелът строго заповядал на мъжа ми да не се докосва до жена си още 40 дни заради това, че е нарушил поста три пъти. Мъжът ми беше доста изплашен, аз също се смутих. Разказах всичко това на двама свещеници, които се отнесоха много сериозно към забраната на ангела и ни посъветваха да я спазим.

Мила

|pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов