Дарбата за говорене на езици

Една от любимите на коринтските християни духовни дарби била дарбата за говорене на езици (глосолалия, 1 Кор. 14). За какво всъщност става дума и как апостол Павел се отнася към тази тема?

Дарбата за говорене на езици в Коринт

Дарбата за говорене на езици апостол Павел нарича „glwssai” или „glwssailalein”. От това, което апостолът пише за тази духовна дарба, можем да констатираме няколко факта. Първо, изглежда, че дарбата за говорене на езици съзнателно била практикувана на богослужебните събрания на църковната общност в Коринт. Второ, на събранията на църковната общност нерядко присъствали и нехристияни (14:23). Трето, отделни членове на общността говорели езици, и в същото време нямало никого, който да тълкува това, което те говорят (14:27-28). Следствие от това била невъзможността присъстващите християни да имат полза (12:7) от тази дарба. Четвърто, изглежда, че в коринтската общност съществувала известна конкуренция между онези, които имали дарбата за езици, и онези, които имали дарбата за пророчество (14:1-3).

Явлението говорене на езици или глосолалия представлява сериозен проблем за днешните тълкуватели. Днес основната трудност при разбирането на природата и проявите на това явление е във факта, че апостол Павел не го описва, но то е добре познато на него и на неговите адресати, така че няма причини специално да се спира на подробностите, свързани с него. От малкото сведения, които апостолът предлага в този текст, могат да се изведат няколко характеристики на глосолалията: а) говоренето на езици е неразбираемо (14:2, 7-11), б) говоренето на езици е форма на молитва, която се възнася към Бога във вид на благодарение (14:2, 15), в) когато се говорят езици, е необходимо присъствието на тълкувател (14:27), който и сам може да притежава дарбата за езици (14:13), въпреки че апостолът на друго място посочва тълкуването на езиците като особена духовна дарба (12:10).

Общорелигиозно явление

Боговдъхновената дарба за говорене на езици не е била известна на гръкоримския религиозен свят. На езическите богослужения, посветени на култовете на отделни богове, например Дионис и Кибела, вярващите изпадали в религиозен екстаз и говорели на неразбираеми езици. Особено характерно място е 1 Кор. 14:23: Ако, прочее, се събере цялата църква наедно, и всички заговорят на непознати езици, и влязат невежи, или неповярвали, – не ще ли кажат, че сте полудели? Тук се използва характерният глагол „беснувам” (mainesqai), който насочва към екстатичните религиозни преживявания от античния свят. Нехристияните, оказали се на църковното събрание, остават с впечатлението за една екстатична общност, подобна на езическите събрания. От друга страна, не е ясно до каква степен екстазът е обземал онзи, който говори езици. От описанието на апостол Павел се вижда, че езиците не са били напълно лишени от смисъл, а че е съществувала възможност да се преведат на език, разбираем за присъстващите. Също така и онзи, който говори на език, може да разтълкува на присъстващите какво е казал (14:13).

Ангелски езици

Някои тълкуватели смятат, че отделни коринтски християни твърдели за себе си, че говорят „ангелски езици”, споменати в 1 Кор. 13:1. В юдейската литература това явление не е непознато. Така например, в един апокрифен препис за Йов се говори за това, че неговите дъщери говорят ангелски езици. Въпреки че апостолът не забранява, а напротив, подкрепя контролираното практикуване на дарбата за говорене на (ангелски) езици, в 13:8 той приписва същата тази дарба на незрелостта и смята, че една такава дарба няма да остане след Второто пришествие на Господа.

 Чужди езици

Една част от светоотеческото тълкуване на това явление свързва дара за говорене на езици с проявата на „други (чужди) езици”, както в деня на Петдесетница (Деян. 2:4). Това би означавало, че онези, които говорят езици, всъщност говорят съществуващи чужди езици, а не напълно непознати или ангелски. Това тълкуване доминирало през Средните векове и отделни тълкуватели го застъпват и днес. Аргументите, говорещи в полза на това тълкуване, са: а) „езикът”, за който става дума в Първо послание до Коринтяни, всъщност е чужд език; б) тълкуването на езика, за който се говори, всъщност е превеждане; в) апостол Павел в 14:11 свързва „гласа” и неразбирането като отчуждение, следователно неразбиране на чуждия език; г) цитатът от Ис. 28:11 в 1 Кор. 14:21 говори за онези, които говорят други (чужди) езици. Впрочем съществуват няколко възражения, които могат да бъдат отправени към тази теза: а) в описанието на слизането на Светия Дух на апостолите в Деян. 2 акцентът е върху факта, че присъстващите чуват апостолската проповед на своя език, а не че апостолите говорят чужди езици; б) „тълкуването” не трябва непременно да означава превеждане; в) от изложението на апостола в 1 Кор. 14 изглежда, че говоренето на езици е неразбираемо и неразгадаемо, така че напомня на разстроен оркестър (14:7-8); г) цитатът от пророк Исаия трябва да се разбира в по-широкия контекст на казаното от апостол Павел, така че не е задължително да насочва към говоренето на чужди езици.

Езици и пророчества

Както изглежда, не съществува окончателно обяснение за съдържанието на коринтската глосолалия, както и за точното й проявяване на събранията на тамошната църковна общност. Това, на което Павел изключително държи, е християнската общност да не практикува тази духовна дарба по начин, подобен на този, по който я практикува нейното религиозно обкръжение. Затова ги предупреждава, че тяхното практикуване на говоренето на езици може да наподобява „беснуване” (14:23), сходно например  с екстатичните състояния в ритуалите на бог Дионис. От друга страна, трябва да имаме предвид, че коринтските християни в миналото, преди своето кръщение, са били езичници, и че екстатичните състояния, имащи за резултат дарбата за говорене на езици, вероятно са се практикували в езическите култове. Апостол Павел не желае такова състояние в общността. Оттук е и неговият апел броят на говорещите езици на техните събрания да се ограничи до двама или трима (14:27). В този смисъл трябва да разбираме и настояването на апостола на това, че пророчеството е по-голямо от дарбата за езици: пророчеството е непосредствено Божие откровение, то е ясна и разбираема реч, а не екстатична и неразбираема; то подлежи на контрола на общността, която може да различава духовете на пророчество (14:24-25), Божи дар, към който верните трябва да се стремят (14:1, 39); то има за цел съзиждането на Църквата и допринася за нейната мисионерска дейност (14:3-4).

Еклисиално измерение на дарбата за говорене на езици

При следването на аргументацията на апостол Павел става ясно, че дарбите, които се практикуват на църковните събрания, трябва да отговарят на следните условия: първо условие е любовта, която е критерий за съдържанието и ценността на всяка духовна дарба (1 Кор. 13; 14, 1). Второто условие е съзиждането на Църквата, тоест това доколко всяка отделна духовна дарба допринася за съзиждането на Църквата и в каква степен допринася за нейната мисия като свидетелство за християнската вяра. Глосолалията, макар и да е важна и да не бива да се пренебрегва (14:39), не изпълнява това условие, тъй като остава на нивото на личното религиозно преживяване.

Според апостол Павел словото на Църквата в никакъв случай не бива да се ограничава до монолог, колкото и забележителен да е той в религиозно отношение. Монологът и обръщането към самия себе си трябва да бъдат заменени със слово, което съзижда Църквата като общност на многото, с една дума, със слово, което свидетелства за вярата пред външния свят, от друга страна. I www.svetiapostoli.com

Превод: Татяна Филева