За Възкресението и има ли човекът „правото“ на чудо

Блажени Августин отбелязва: „…четейки Евангелието, ние признаваме за безусловно чудо преумножаването на хлябовете, но не по-малко чудо е и самото произрастване на житното зърно.“ Защото нали и едното, и другото е все от Бога. А и всичко в живота е устроено от Бога – и житото, и земята, и водата… В този смисъл думата „чудо“ просто описва присъствието на Бога в живота на човека.

Излиза, че „чудо“ в обикновения тесен смисъл на думата е някакво необяснимо нарушение на реда на нещата – да не би пък тази дума да е от речника на атеистите? Но нали няма нищо необяснимо в това, че Бог по свое усмотрение управлява „реда на нещата“! И ето следващата логическа крачка: „чудо“ въобще не съществува, защото присъствието на Бога в нашия живот е нещо съвсем нормално, приготвено за човека от сътворението на света. Но тогава с какви думи да се изразяваме за чудото на Христовото Възкресение? Ето за това е разговорът ни с протойерей Павел Великанов, доктор по богословие, предстоятел на Пятницкото подворие на Троице-Сергиевата лавра в Сергиев Посад.

Отец Павел, поначало уместно ли е да се говори за Възкресението на Иисус Христос като за чудо?

За да отговорим на този въпрос, първо трябва да се запитаме от какъв аспект гледаме на Възкресението. От гледната точка на човека, който е свикнал, че всички хора умират и това е нормално? Или от гледната точка на Бога, Който не ни е създал за смърт?

Църквата не е фабрика за чудеса. Централното събитие в църковния живот на човека – тайнството Евхаристия, което по формалните критерии за чудо би изглеждало така: това са хляб и вино, а са станали Тяло и Кръв Христови – не го наричаме чудо. Защо? Първо, защото се извършва по предписание, което значи, че изцяло и напълно зависи от волята на хората, които участват в извършването на „чудото“. Второ – и това е главното – при Евхаристията нищо видимо не се случва. Всичко си остава като предишното: хлябът и виното на вкус, мирис и цвят си остават хляб и вино. Но в същото време ние чувстваме, че според реда и без особени външни белези произхожда най-значимото и най-великото събитие в живота на всеки човек. Възниква въпросът: защо е именно така?

Другояче би било, ако в момента преди претворяването на Светите Дарове храмът би се разтърсил, ако биха се появили някакви мълнии, смут, уплах, ако биха зазвучали отвъдни гласове, а хората биха изпаднали в свещен трепет; и всички биха разбрали, че става нещо, изискващо особено отношение. Колко ефектно би било всичко това! – Но нищо такова не се случва.

При това не само при обикновените свещеници, но и при светиите не се случва такова нещо. Известни са само единични случаи, когато извършването на Евхаристията от светии се е съпровождало от някакви явни чудесни свидетелства (например когато преподобни Сергий Радонежки се причастявал, съслужещите с него видели как в потира слязъл небесен огън), но в останалото всичко е съвсем обикновено.

Струва ми се, че в тази „обикновеност“ има много дълбок и много ясен смисъл: животът, който ние живеем, – такъв опак, извратен, изпълнен с човешка неправда, с грехове, страсти и т.н. – този живот за Бога има огромна ценност. Може дори да е по-голяма, отколкото за нас самите. И само в ситуации, когато другояче е невъзможно, Господ допуска чудото като извънредно, не-нормално вмешателство в този живот.

И ако от тази гледна точка погледнем Възкресението на Иисус Христос – то изобщо не е чудо. То е изначално заложено в Божия замисъл. Протопоп Авакум пише за Предвечния съвет на Светата Троица, където Бог Син пита Бог Отец, струва ли си да сътворява този свят, ако заради него ще се наложи да умира. Отец Павел Флоренски пише, че целият свят е сътворен от Кръста, че Кръстът е принципът на битие на всичко съществуващо. Но тук ние много точно и ясно трябва да разберем, че не просто Кръстът лежи в основата на света, а Кръстът заради Възкресението. И ако от наша гледна точка, като грехопаднали хора, Възкресение Христово е чудо като нещо „не-нормално“, над-нормално, то от гледна точка на Бога Възкресението е единственото нормално, единственото правилно нещо, което е било приготвено за човека. Това е пътят, замислен от Бога за всекиго от нас.

Как мислите, човек има ли право на чудо?

Разбира се, има право. Но това право не е признак на неговата сила и възможности. Това е признак на неговата слабост и немощ. Ако той търси чудото, значи има сериозни проблеми – в отношенията си с Бога. Ако без очакваното чудо човек се окаже в задънена улица и не може наникъде да мръдне, значи има проблем с вътрешното си търсене на своето място в Божия свят.

Нали помните евангелския сюжет за бащата, който довел при Христос своя бесноват син?.. – Един човек от народа казал: Учителю, доведох при Тебе сина си, обзет от ням дух: където и да го хване, тръшва го на земята, пяна излиза от устата му, скърца със зъби и се вцепенява. Казвах на учениците Ти да изгонят духа, но те не можаха. Иисус Христос му отговаря и казва: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И го довели. Щом бесноватият видял Христос, духът го разтресъл, той паднал на земята и се валял с пяна на устата. Иисус попитал бащата, от колко време момчето е така? Бащата казал: от детинство; и много пъти духът го хвърлял в огън, във вода, за да го погуби. Но ако можеш – продължил бащата, – смили се над нас и ни помогни. Иисус Христос му отговорил: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето възкликнал със сълзи на очи: вярвам, Господи! Помогни на неверието ми. А Иисус, виждайки, че се стича народ, забранил на нечистия дух с думите: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез от момчето и не влизай вече в него! И духът с трясък и силно разтрисане излязъл, а момчето заприличало на мъртво, даже мнозина помислили, че е мъртво. Но Иисус го хванал за ръка и го изправил… (Срв. Марк. 9:17-27).

Ако бащата е нямал проблем с вярата, той не би извикал силно: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ Виждаме, че за бащата е било принципно важно това, че острият житейски кризис ще му даде шанс да си пробие път през обвивката на собственото си неверие. Иначе целият му живот се превръща в непрестанно мъчение. Синът му страда, бащата не вижда никакъв смисъл в това страдание. Когато нещо е безсмислено, то е особено мъчително.

Знаете разказа на Тургенев „Живи мощи“ – за жената, която много години лежи обездвижена, ала не умира. Господарят на чифлика предлага да я закара в болница, където ще й помогнат. Отначало тя се колебае, а после решава, че не, не трябва. В това немощно състояние тя придобива реална, за самата нея най-осезаема, духовна полза. Тази немощ ѝ е нужна. Тя, може би най-нещастната от всички хора на земята, не моли Бога за чудо на изцелението, макар, вероятно Сам Бог да ѝ е нашепвал. Защо? Безумна ли е била? Ни най-малко. Била е силна. Силата ѝ е в това, че не желае по своя воля да се намеси във волята Божия; тя не иска да противопостави своето желание на онзи замисъл, който Бог има за нея самата. Тя просто със смирение, с вяра, с преданост поверява себе си в Божиите ръце – и нека Той стори от нея това, което Той желае, а не това, което иска тя, колкото болно и тежко да ѝ е.

С две думи, разбира се, имаме право на чудо. Но не за чудо трябва да молим Бога. Св. Игнатий (Брянчанинов) има едно писание „За Христовите чудеса“ („О чудесах Христовых“). В него много правилно са поставени акцентите: смисълът на чудото не е в самото му извършване, а в това да подтикнеш към Бога онзи, който иначе не може да повярва в Бога. Затова във времената на първите християни чудесата са били нужни не на вярващите, а на невярващите. Чудото – това е стъпалото, което трябва да преодолееш, за да се изкачиш по-нагоре.

При това, чудото никога не е сто процента неопровержимо. Даже в най-явното и „необяснимо“ чудо Господ все пак оставя на човека възможност – вратичка – да запази своето неверие. Аз съм в правото си да реша: да, това, което виждам, е нарушение на природните закони, но допускам, че след сто-двеста години учените ще го обяснят. – Господ ни оставя такава възможност, и в това се проявява Неговата огромна милост и любов. Той не насилва човека и не го тегли силом в Царството небесно. Затова чудото е само повод доброволно и свободно да се обърнем към Бога. Но именно доброволно и свободно. Господ може да ни обкръжи с чудеса и обстоятелства, които да ни трогнат, да ни вдъхновят, развълнуват, разтревожат, но дали зад всичко това ще видим Бога и ще направим крачката към Него – това зависи само от нас.

Свети Климент Александрийски нарича Бога най-велик педагог. Имаме основание да добавим, че Бог е и най-деликатният педагог. Той не сътворява чудото, за да притисне човека до стената и да каже: „Ето, виждаш ли? А сега бързо повярвай в Бога!“ Не, диктат при чудото не съществува.

Да вървиш към Бога без да реагираш на чудесата или да не им придаваш значение – това навярно е твърде висока духовна летва, до която трябва да се дорасте…

Според мен, това е единствено нормалната духовна степен, на която могат да се намират отношенията между човека и Бога.

Една журналистка ми разказа твърде интересна история. Правила репортаж за пренасянето в Москва на Пояса на Света Богородица; стояла на многочасова опашка и имала възможност да наблюдава какво става с хората: как се променя мотивацията и чувството им, според престоя им на опашката, докато стигнат до храма. И – учудващо, – оказва се, че след три-четири часа стоене хората някак качествено се променят. Първоначално те са дошли с напълно житейските си търсения и „питания“, при което едва ли не всеки втори се канел да се моли за успех в учението на децата. Сред другите „духовни нужди“ били здравето и семейното благополучие. Но след три-четири часа чакане в опашката фиксирането върху личните им егоистични искания към Бога отстъпило място на нещо ново. Хората започнали да възприемат себе си не като разединена тълпа от отчуждени личности, а като единен цялостен организъм. Опашката от чакащи хора придобила вътрешна цялостност.

Слушах журналистката и мислех, че именно това катастрофално не ни достига в енорийския живот. За хората в опашката чакането станало, метафорично казано, литургия – общо дело. След 4-часово стоене те се преобразили в съвършено нова общност. И когато се приближавали към Богородичния пояс, те изпитвали щастие и радост не защото са получили отговори на молбите си, а защото вътре в тях се е зародило някакво ново състояние; и всичко второстепенно е отпаднало от само себе си. Това ново е излязло на преден план и е станало онова, заради което изобщо си е струвало да отидеш и да стоиш на опашката за поклонение.

За мен тук се крие една дълбока истина. Господ не ни забранява да се молим и да Го молим за неща, според нашата си представа за потребното ни днес. Но в крайна сметка всичко е, за да се приближим, да се приобщим към Бога. Нашите молби трябва с Бога да започват и с Бога да завършват.

Вие се отнасяте строго към чудесата, но сигурно и на Вас са се случвали. Как ги възприемахте?

Чудесата съм получавал като дар, за който не съм молил. Когато бях още съвсем млад преподавател, финансово всичко беше много сложно. С майка ми се настанихме в новопостроено жилище, нямаше нито отопление, нито каквито и да е удобства. И ето че се появи възможност да се прокара газ. За да стане това, аз трябваше да платя две хиляди долара на съседа, само за да се съгласи. Толкова пари нямаше откъде да намеря. Безизходна ситуация. В същото време ме поканиха да участвам в неголяма делегация, командировка в една от поместните православни църкви. И когато вече заминахме, най-неочаквано ми връчват плик – просто като жест на добра воля от страна на домакините. А на мен и през ум не ми минаваше, че за пътуването ще ми се плати каквото и да било. В стаята на хотела отварям плика – вътре точно две хиляди долара…

Трудно ми е да предам какво почувствах в този момент… Струва ми се, много точно разбрах състоянието на апостол Петър, когато той цяла нощ бил с лодката да лови риба, нищо не хванал, а на сутринта Христос казал отново да хвърлят мрежите – и рибарите наловили толкова риба, че две лодки едва не потънали от тежестта на улова. И както разказва Евангелието, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях… (Лук. 5:8-9). – Ето такъв ужас ме обзе! От неверието ми. От това, че до този момент си живял и не си забелязал, че съществуваш, че си жив благодарение на постоянната Божия милост, и защото такива явни и „чудесни“ нейни проявления те хвърлят в шок. Как си могъл по-рано да не се замислиш и да не вярваш, че Господ е толкова близко, че за Него нашите житейски трудности имат важно значение, не по-малко, отколкото за нас самите!

Друго чудо е свързано с моята вече покойна съпруга, която четири години се бори с тежка онкологична болест. Туморът нарастваше двойно за месец време, но в един момент нарастването изведнъж спря. Никой не можеше да разбере защо. Лекарят ни каза: „Не зная какво сте правили, но моля ви се, продължавайте да правите същото. Защото това е явно чудо“. И така, два-три месеца туморът не нарастваше. После – отново започна да се увеличава. Какво става? От медицинска гледна точка никой не можа да ни обясни. Но за мен това беше явно свидетелство за Божието присъствие в нашия живот. Господ ни показа, че Той е тук и че Той владее ситуацията. Ако така трябва, ако Той счита за нужно и правилно, Той може да спре влошаването на болестта. Ако не го направи – значи това е Неговата воля и няма смисъл да се противим. Така възприех нещата. Кой съм аз, че да вървя против Бога?!

Разбира се, всички се молехме. Както ми каза един архиерей, „за Вашата презвитера половината руска църква се моли“. И аз ни най-малко не се съмнявам, че благодарение на тези молитви тя почина не един месец след поставяне на диагнозата, а след четири години. Но да се молиш – това не е да кажеш: Господи, нека бъде по моята воля, и никак другояче! Или пък да превърнеш целия си живот в такава една молитва, – сиреч, Господи, ако не стане по молитвите ми, аз пък напук на Тебе няма да мръдна от мястото си и ще умра в този подвиг. – Че аз по-умен ли съм от Бога?

Молитвата за ближния е истинското проявление на любовта. И тъкмо тук е много тънкият момент. Какво значи любов към човека? Ако аз го обичам – преди всичко какво му желая? – Спасението. А ако тази болест, по Божия промисъл, е единственият правилен път човекът да се спаси? Е, какво, аз да скоча и да кажа: „Не, Господи, почакай малко, моята жена ми е нужна!“?

Освен смирение, в духовния живот има и дръзновение. Известна е евангелската максима: „Чукайте и ще ви се отвори“. Вие как я разбирате?

Чукайте и наистина ще ви отворят. Но зад вратата може да видите далеч не това, което сте предполагали. Бог не е „момче за всичко“, което бегом ще изпълнява вашите поръчки. Да, Той ще отвори вратата, на която чукате, за да ви покаже, че сте чути, че общува с вас, че има реакция на вашето почукване, че между вас и Бога има отношения.

Това е много деликатен момент. Защото, от една страна, става каквото съм казал. Но от друга страна, на Бог Му е интересно да види за какво моли човекът, какво желае. Както и на всеки баща му е много интересно да наблюдава децата си. На мен например ми е интересно да наблюдавам как се променят приоритетите и предпочитанията на моите деца, как израстват вътрешно. Разумният родител едва ли ще натрапва на детето си своето мнение: „Ти трябва да станеш добър юрист!“ По подобен начин и на Бог Му е интересно какво ще пожелае човекът, какъв избор ще направи.

И тъкмо тук възниква колизията: как да се съчетае човешката свобода и Божието провидение? На единия край е идеята за свободната воля на човека, а на другия – това, че, по думите на апостол Павел, ние пленяваме всеки помисъл в послушание към Христос (с помощта Божия… ние унищожаваме замисли и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа, 2 Кор. 10:5). От една страна, Бог за всеки от нас има план. От друга, ако ние сами нищо не избираме, ако нищо не ни интересува, ако у нас се е оформило стабилно хронично безразличие към всичко, което става, – значи нас просто ни няма, не съществуваме.

Ние се осъществяваме като хора според мярата на избора на своите предпочитания, по мярата на този ежедневен и даже ежесекунден избор. При всяка ситуация – към доброто ли да свия, или към злото. До последния си предсмъртен миг човек прави избор. Отнемете от човека възможността да избира – и ще се окажем без постоянния, неотменния треньор за душата, за сърцето, за ума, за волята.

И същевременно, както и да избираш, както и да променяш пътя си, Господ все пак по-добре от тебе знае какво ти е необходимо и в какъв път и в какъв статус ти е потребно да вървиш. Нещо повече, даже ако ти избереш неправилния път, Бог все пак ще направи така, че в крайна сметка този път да се окаже именно такъв, какъвто Господ смята за необходимо да извървиш.

И след всичко това – как да обърна езика си и да моля за чудо?

Кое тук е неправилното? Ето, ти живееш с Бога и усещаш, че Господ е тук, на връхчетата на пръстите ти, във всяка дреболия, във всяка секунда, всичко е пропито от Него, и всичко, което става с теб, непрестанно свидетелства за Неговата бдителност, загриженост, за Неговата любов… Нима това е недостатъчно, та да ни трябва и още някакво чудо!

Представете си семейство, в което детето страда от болест на храносмилателната система, родителите цял живот се стараят да хранят детето само с такива продукти, които му позволяват да живее и да оздравее. Детето не си дава сметка, не разбира всичко това и изведнъж казва: „Искам сладкиш! Искам го, и толкоз! Правете каквото щете, но ми дайте сладкиш“. Родителите, разбира се, могат да му дадат сладкиш, знаейки, че после ще му стане зле, ще се наложи да се полагат още грижи, време, средства, за да се преодолеят последствията от изпълняването на свободната воля на човека.

За да поискаш сладкиш, когато си в това състояние, означава да не осъзнаваш собствената си немощ и да считаш, че светът се върти единствено около тебе.  Възможно е тук да греша, но да искаме от Бога чудо – изглежда ми нещо подобно на горната ситуация.

Преподобният Исаак Сириец има една такава мисъл, че само заради немощта на човешкия ум Бог ни е заръчал да просим от Него насъщния хляб, а на съвършените по ум и чистите по сърце Христос казва: първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Мат. 6:33). Тази мисъл навремето просто ме преобърна. Наистина, какъв смисъл има да просим нещо от Бога, когато ние и бездруго живеем в пространството на Божията грижа.

И какво, за нищо ли да не молим Бога? Ами ако сме в тежка ситуация? Нали Вие сам споделихте, че сте се молили за оздравяването на съпругата си…

Разбира се, молих се! Но по този повод винаги си спомням мисълта на митрополит Антоний Сурожки, която срещнах в една от неговите проповеди. Той казва: „…аз имам такава договорка с Бога – нищо да не моля за себе си, а да се моля за другите“. Разбира се, Господ желае ние да се молим и да просим за близките си, защото това е проява на нашата любов.

Но тук има и един друг интересен момент. Не бива да разбираме молитвата само като желание. Искането от Бога – това е само една определена разновидност на молитвата, при това далеч не най-съвършената. Смисълът на молитвата е в общуването на човека с Бога. Може да изглежда, че светите отци и подвижниците изобщо не са се молели: не са молели Бога за това и онова. Но целият техен живот – просто всяка секунда, – така или иначе е била предстояние пред Бога.

Те нито за миг не са изпускали Бога от сърцето и от съзнанието си – ето това е била тяхната молитва, естествена, като дишането. Така както любящите съпрузи не се обясняват постоянно в любов един към друг. Те просто живеят заедно и постъпките им, неизречените им мисли и думи, целият ритъм на живота им е отражение и израз на тяхната любов.

Затова, ще повторя, молитвата не е просто духовен интерес или изискване. Молитвата е в идеала да принесеш изцяло живота си в жертва на Бога. Ето монаха отшелник: ще речеш, каква е ползата за света от него? Прието е да се смята, че от него се иска да се моли за нас, защото, тъй да се каже, той е по-близо до Бога и неговите „средства за въздействие“ са по-големи. Може и така да е, но смисълът на неговото отшелничество е в съвсем друго. Той угажда на Бога с това, че постоянно е в състояние, образно казано, на максимална „синхронизация“ с Него и оказва неоценима услуга въобще на всички хора с факта, че в нашия земен свят, в това царство на хаоса и греха, където всичко върви не както Бог желае, и е тъй не защото Бог така го е замислил, а защото, – какво да стори с такива глупци като нас, даже не бива и да ни унищожи, понеже все още не сме съвсем безнадеждни; с една реч – в това царство на безпорядък неочаквано се образува едно островче, където всичко върви както е било замислено от Бога за човека. Молитвата на монаха отшелник е своего рода представителство, нещо като дипломатическа мисия пред Бога.

Интересно е също да се оцени и интензивността на молитвата. Сред хората, с които ми се е случвало да общувам и които според мен в една или друга степен олицетворяват светостта, нито веднъж не съм срещал някого, който, опитвайки се да измоли нещо от Бога в тежка ситуация, да е променил ритъма на живота си, например да е решил: „Ето сега трябва да добавя още няколко земни поклона на ден, и толкова и толкова да увелича молитвеното правило, и тогава всичко ще е наред“. Не става така… Но не мога да упрекна тези хора в безразличие или хладност. Също и не мога да кажа, че не им достига силна воля или желание да се потрудят. Тук истината е, че когато човек вече живее в известна близост до идеала, когато служи и се моли всекидневно и повече не би смогнал физически – във всичко това има едно дълбоко доверие в Бога. Да живееш всеки ден според Божиите повели е много по-важно, отколкото да предизвикваш Бога да нахлуе в живота ти по някакъв „чудодеен“ начин.

Ако чувстваме, че Бог се проявява във всичко, във всяко житейско действие, няма ли опасност да попаднем в едно такова „блажено спокойствие“ – всичко вече е наред, Господ е тук съвсем близо. Тогава къде е мястото на вътрешната съсредоточеност, напрегнатост за работа над себе си?

Когато човек се чувства спокоен, това е прекрасно. Аз не виждам нищо неестествено и противоречиво във вътрешния покой. Да бъдеш в мир със самия себе си – това е единствено правилното състояние. Възможността да се достигне вътрешен покой, вътрешна тишина – онова, което в православната традиция се нарича исихия, – ето това отличава вярващия от невярващия. Това е основополагащата увереност, че всичко е наред. Може да си обладан от страсти, от гняв, от прищевки – но всичко това е на повърхността. А в душата ти има една глъбина, в която можеш всеки момент да се взреш и да се увериш, че цари мир и хармония. Защото тази глъбина е Бог, Църквата, Христос, Който вече те е спасил. И всичко това е неподвластно на светските катаклизми. То преобладава, то е повече от тях.

Но вие питахте: човекът, който усеща реалното Божие присъствие тук и сега, не се ли превръща в бездеен, безволев, безсилен, в позьор някакъв. Не, нищо подобно. Напротив, само когато човек разбира пределната значимост, стойност на всеки момент от своя живот и на реалността, в която живее, – само тогава ще започне да се отнася към живота правилно. Тоест, да осъзнава, че друг свят и друг живот не ще има. Ние с вас няма да имаме второ също такова интервю. Ако ще имаме – то ще бъде съвсем друго. Моментът, който вие преживявате тук и сега, с всичките му възможности от направения избор – никога няма да се повтори. Значи, това е най-важен и най-значим момент във вашия живот, защото „съществува само един миг между миналото и бъдещето и тъкмо той се нарича живот“. От това разбиране, това осъзнаване на изключителността на всеки миг, на всеки човек, на всеки предмет произтича пределната напрегнатост на живота. Не слабост, не отпускане, а пределна напрегнатост на живота.

Представете си, лети огромният самолет. Пътниците са отпуснати – чувстват се удобно. Но пилотът и екипажът се чувстват съвършено другояче. Само едно тяхно неправилно действие – и край, стотици животи си отиват… Та, човекът, който не осъзнава ценността на всеки миг, прилича на пасажерите – летим, пътуваме, прелистваме си книга, всичко е наред. А онзи, който държи себе си постоянно на гребена на съприкосновението на човешкия живот с Божията милост, прилича на пилота: той не може да се отпусне на облегалката и да задреме, защото всяка секунда носи отговорност.

Такава вътрешна напрегнатост е неизбежно следствие от реалността на Божието присъствие в света. Човек разбира, че трябва да бъде дръзновен именно за да бъде всичко нормално. Защото ако не се потрудиш в настоящия момент, в следващия нищо вече няма да е нормално.

Някои казват: християнството – това е поправяне на греховете, без което е невъзможна радостта. Други казват: християнството – това е радостта, за постигането на която е необходимо да поправиш греховете си. Мисълта е една и съща – акцентите са различни. Разбира се, това не са бинарни опозиции, а просто двата края на спектъра…

Истината е и в едното, и в другото, а първичен за християнството е Христос. То е христоцентрично, не е „грехоцентрично“, не е и „радостоцентрично“. А когато говорим за Иисус Христос, ние говорим за Нещо от друго измерение, което не се поддава на разчленяване на съставни части. Защото Христос е всичко.
Какво е Личността на Христос? Струва ми се, най-дълбоките и по християнски най-правилните възприятия и усещания човек изпитва дори не когато пее „Христос воскресе“, а когато през дните на Страстната седмица стои в храма и заедно със Спасителя върви към Голгота. Какво има тук? – Осъзнаване на греха си? Да, защото виждаме колко страшна е цената на неговото изкупление. Чувство на радост? – Също да. И даже не защото знаем за предстоящото Възкресение. Просто в самия кръстен път през всяко събитие и през всяка молитва прониква светлината на Божия промисъл за нас, тоест Божията любов. Чувството за грях и чувството за радост по причудлив начин са съединени. И не можеш едното да отхвърлиш, а другото да признаеш за по-важно.

Юрий Пушчаев пише: „Християнството стои върху вярата в чудеса, тоест в онези удивителни събития, пред които трябва да се смири рационално мислещият ум“.
Един мой близък неотдавна изрече една фраза, която ме трогна дълбоко в душата. Каза така: ако ще има за мене прошка, то тя ще бъде с огромен плач и сълзи. – Тоест, човекът разбираше, че в крайна сметка няма как да му се прости. И същевременно знаеше със сигурност, че ще му се прости. Обективността и очевидността на този факт не може да не породи в него сълзи на покаяние и дълбока благодарност. А чрез тях идва и неговата устременост към Бога.

Помните евангелския епизод, където Христос след Възкресението се явява на апостолите:

След това пак се яви Иисус на учениците Си при Тивериадско море. А се яви тъй: бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. Симон Петър им казва: отивам да ловя риба. Казват му: ще дойдем и ние с тебе. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус. Иисус им казва: деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговориха: не. А Той им рече: хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба. Тогава ученикът, когото Иисус обичаше, каза на Петра: Господ е. А Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето (Йоан. 21:1-7).

На Петър е било достатъчно да чуе, че Господ е възкръснал – и той оставя рибата, която с такъв труд е ловил през нощта, и се втурва към Христос. Щом Господ е тук – на Петър вече нищо друго не му трябва. Най-главното е Самият Той, Господ. Това е душевно състояние, в което всеки християнин, а може би и всеки човек изобщо иска да изпадне. Това е състоянието, заради което Господ ни е създал: да Го обичаме не заради това, което Той върши, а защото Той Е, защото Го има. | Foma.ru

 

Превод: Венета Дякова