Чудесата в чудото със слепородения

Никой не е в състояние да съгреши само с един грях. И никой не е в състояние да изпълни само една добродетел. Добродетелите и греховете са преплетени и свързани така, че щом леко подръпнеш една брънка от веригата, неволно ще издърпаш по-голяма или по-малка част от нея. В живота няма нищо локално, затворено в себе си, съвършено отделно. Тези думи са справедливи и по отношение на чудесата.

Чудесата са подобни на матрьошките. В тях винаги, под обвивката на явното събитие, което не може да остане незабелязано, е скрито още едно чудесно събитие, което е по-малко по мащаб и познаваемост, но по-изящно. А там, гледаш – и виждаш още едно чудо, съвсем малко, но поради това много по-ценно. Такова многопластово чудо представлява даряването на зрение на слепородения.

Окото вероятно е най-финият орган на човешкото тяло. Ювелирна работа на велик художник – ето какво е окото, и за да се убедим в това, достатъчно е да поговорим с офталмолог или да се запознаем със съответната популярна литература. По силата на необходимостта всичко, което е фино и изящно, лесно се чупи и трудно се възстановява. Такъв е и органът на нашето зрение. Лесно е да го повредим и трудно да го изцелим. Затова даряването на зрение на напълно сляп човек е израз на много по-голямо могъщество отколкото ходенето по вода или изгонването на демони. Но това е първият пласт.

Човекът бил сляп по рождение. Той никога не бил виждал нищо! След като получил възможността да вижда, той започнал да гледа на света така, като че вече имал тази способност. Ще се опитам да обясня. След раждането човек е почти сляп. Той не веднага вижда света ясно, а постепенно привиква към него, опознава него и себе си в него. Иначе огромният свят ще се втурне в съзнанието на човека и ще го разкъса. Същият изцелен веднага видял света и го видял така, като че винаги го е гледал. Така Христос не просто му дал зрение, но му дал онази способност да вижда, която в обичайния порядък на нещата се придобива постепенно.

Още нещо. Ако човек е бил с болни очи и е претърпял операция, никога не свалят превръзките веднага. Тази принудителна тъмнина, която стои пред болния човек, трябва да се разсейва постепенно. Превръзките не се свалят веднага, окото привиква първо към полумрака и се страхува от ослепителната светлина. Иначе то отново може да ослепее. Тук има истинско чудо, тъй като човекът, който никога не бил виждал слънцето, гледа огромния свят и не ослепява от неговото сияние. Това е чудо в чудото.

И третото. Христос бил очакван дълго и напрегнато. Искали да Го видят всички, които вярвали. Но не Го виждали и умирали с вяра, предавайки щафетата на очакването на следващите поколения. За да вярваш, е необходимо да слушаш. За да знаеш, трябва да виждаш, да съзерцаваш. Христос наричал блажени очите на учениците, тъй като тези очи виждали онова, което така силно искали да видят древните праведници. А ето, на слепия била оказана неочаквана милост. Той, който никога нищо не бил виждал, след като прогледнал, скоро се удостоил да види не нещо обикновено, а очите на Въплътилия се Господ, очите на дългоочаквания Месия. Самият Христос го попитал вярва ли в Сина Божи. А той в радостна простота отговорил на въпроса: а кой е Той, та да повярвам в Него? И тогава чул от Иисус: „И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е”. След тези думи мъжът казал, че вярва, и се поклонил на Истината.

Поклонът пред Христос завършва делото. Горчиво е онова чудо, което не води до благодарност. А ако изцеленият или помилваният човек казва „вярвам” и прави поклон, то пред нас е истинското спасение.

В духовно отношение всички ние сме слепи, и „ходим с вяра, а не с виждане”. Вярата, ако вижда, това вече не е вяра, а знание. Това знание ни очаква в бъдещето. Когато и ние ще видим Господа, и ще Му се поклоним. А дотогава подобава да потърпим своята слепота и да ходим с вяра, доверявайки се на зрящото сърце повече, отколкото на измамното око. Бъдещият живот не случайно се нарича Царство на Светлината. Там всичко, което някога е било обгърнато в мрак, ще се озари. Нашият дух вече знае от Божия Дух, че ние сме осиновени от Бога, само „още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Йоан 3:2).

„Видим” тук е ключова дума. Цялата радост на вечния живот, цялата надежда на него е надежда да Го видим както си е. „И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист” (1 Йоан 3:3). I www.pravmir.ru.

Превод: Татяна Филева