Бунтът срещу Църквата

Историята, която ще ви разкажем, е история за отпадането на една тъжна, горчива душа, подведена от прекомерната си ревност за благочестие и уповаването си в силите на собствения разум и праведност. Това също е и история за доброволното отлъчване на хиляди овци от Христовото стадо; за горделивост и дързост, пламенност и своеволие; за това, как малки, незабележими с просто око пукнатини обръщат в един миг хилядолетни крепости и как дори малките грешки на случайни, зле подбрани водачи за големите исторически общности могат да опропастят завинаги тези общности. Това е история за кривите пътеки и лъкатушенето на човешкия дух, а също и за Божията милост, която – надяваме се – ще дочакаме някога в края и на този тъжен разказ… Тази история не е измислена от някой романист; разказала се е сама и то далеч преди ние да дойдем на този свят. Полезно ще бъде за нас да я проучим.

Началото й е известно. Още в древни времена християнското единство се пропуква. През 1054 г. западната Църква излиза – въпреки общото апостолско и светоотеческо наследство и връзките на християнската любов – от братството на православните Църкви, променя своя Символ на вярата и тръгва по собствен път, различен от Православието. Каква е причината за това?

Не се поддават на диагноза внезапните промени в душите, повратите в ума на цели поколения. И все пак някои ориентири могат да бъдат посочени.

Вярата ни е насадена от апостолите не на празно място, посред пустинята или върху скала. Семето й пада сред древни, изтънчени за времето си народи. Тътенът на библейското Слово се разнася сред стъгдите на велики градове – Рим, Атина, Александрия, Константинопол. Евангелието заварва един свят с древна традиция, напоен с елинска култура и обединен под знамето на римския кесар, владетеля на народите. Там е древната вселена, икумени – населената земя, обитаемата, човешката, там, дето се чува сладкозвучен гръцки говор и хората са граждани, а не зверове. (Вън от нея са варварите – груби, диви племена, скити, хуни, монголци, германци, те ядат сурово месо и обличат сурови кожи, а вождовете им простират алчни погледи към богатствата на цивилизованите хора). Този тъкмо свят, гръко-римският, приема Евангелието, приема го искрено, ревностно, покорява му се, за да му принесе в дар всичките си богатства, философията си, културата. И до днес дивното богослужение и цялата светла, ясна човечност на Православието пазят това наследство, носят следите на онези високи, древни човеци, благородни и още облагородени в Христа, таят мислите, чувствата, желанията им. Ние, православните, сме наследници на онази древна култура, на древното вселенско християнство, а заедно с него и на античното човечество с непреходното му чувство за мярка, бистрота, хуманност – срещу натиска на всяка варварска разюзданост и дивачество, откъдето и да ни връхлитат те.

А те още тогава не закъсняват. Гръцкият свят е подложен на тежки удари. Идва седми век след Христа и воините на исляма му отнемат Сирия и Египет; пред стените на самия Цариград трябва да се отбиват яростните им атаки. Още два века преди това старата имперска столица, Рим, бива превзета и разграбена от германците. Цялата западна част на Империята, на древното икумени, е разкъсана, раздрана на парчета от вождовете на дивите варвари-германци – готи, вандали, лангобарди. Под властта им падат Италия, римска Галия, Испания, римските колонии на африкански бряг. Настават тъмните векове. Човешкият живот вече не се цени, културата му се разпилява; заглъхват римският закон и елинското слово; никой не знае да чете и пише. Дълго занапред Западът ще остане потопен в дивачество.

Все пак не всичко още е загубено за античния човек. Защото сега сърцето на икумени затуптява на ново място – на балканска земя, в Цариград. Защитени от дебелите крепостни зидове и от мечовете на източноримските легиони, елинската хуманна култура, а заедно с нея и каноничното църковно Православие могат да се развиват спокойно, в безопасност. В Цариград се събират вселенските Събори; тук е Патриархът; тук зад стените на най-големия християнски храм – “Света София”, “Божията премъдрост” – се твори православното богослужение, дело на велики поети и химнописци, светли художници на светостта и Словото. Защото и благочестиви християнски самодържци, и велики Отци, подвижници, светии просияват в това благословено от Бога средище, крепост на християнското човечество. И до днес ние се храним от богатството им, сядаме на трапезата им.

Римската църква остава под варварско робство. И тук е ключът към цялата й по-сетнешна история. Защото не само мечовете на варварите вършат страшното си дело. Тъмната стихия на германското езичество залива и милиони души – и не се оттича изцяло. Трябва да се знае, че древните германци обитават един съвсем особен, странен и страшен свят, където пощадата и милостта са невъзможни. Само загинали в бой мъже могат да се качат, понесени от крилатите демонични деви-валкюри, в страховития мрачен рай, Валхол, където ще се избиват с мечове цяла вечност. Всички останали слизат в ада. Митовете на германците не приличат на никоя друга езическа митология в света; жестокостта и мрачният хищнически, граблив дух като основа на германския* исторически тип се запазват до Новото време, та чак и до ХХ век.

С този жесток, корав човешки материал трябва да имат работа латинците. Вярно е, че и в тези условия Римската църква проявява голяма верска активност и дори героизъм. Мисионерите й кръщават лангобардите, франките, немците, британците; до началото на ХІ век кръстът стига далечните Норвегия и Исландия. Ала въпреки всичко и обратното влияние не може да не се просмуче в душевността и светогледа на Рим. Една тромавост, една странна грубост се разлива из духовното му тяло. От VІ-VІІ в. и насетне богословието му сякаш се вдървява, губи гъвкавостта си, православния духовен блясък; за това съдейства и общото интелектуално подивяване, школската разруха на Запад. Папа Агатон се оплаква в писмото си до шестия вселенски Събор, че катедрата му не притежава образовани мъже и учители, та единствената й утеха остава точното, буквално придържане към вярата на Отците. Ала и това излиза доста мъчна работа. Климатът на Запад е вече съвсем различен от този при Отците…

Историята за това, как Западът започва все повече и повече да се изкривява, да се отклонява от нормите на древната апостолска вяра и живот, как постепенно омразата между християните надделява над любовта помежду им, как споменът за светлата антична общност между хората помръква и се спуска здрачът на разпокъсаното, варварско Средновековие, тази история е известна и аз няма защо да се спирам подробно върху нея. И трагичното “Filioque” (можем да си представим, как са били жегнати нашите прадеди от това самоволно “поправяне” на Троицата), и споровете за “вселенската” титла, и постоянните опити на Рим за диктат върху източните Църкви, гордостта му, жестокият заплашителен тон, зает сякаш не от Евангелието, а от обноските на тевтонските крале, и безкрайните, никога не свършващи лични вражди между папи и цариградски императори, папи и православни патриарси, и взаимното неразбиране на чуждия език, психология, душевност, стигащо до презрение и омраза – всичко се влива в едно русло, всичко допринася за катастрофата. Но най-важната нишка, която трябва да се държи под око, е един мотив, колкото ранен, толкова и характерен за самочувствието на Рим през цялата му история. Този мотив се нарича “върховност”, “абсолютна власт”, “незаблудимост” и говори още у древните папи Лъв и Григорий. Папството не само че се смята открай време за нещо като господар на всички християни, но и вижда в себе си последна инстанция във вярата, отъждествява се с апостолите и самия Христос. Тази именно лична незаблудимост на папата, тази infallibilitas, толкова неразбираема и невъзможна за ума на източния християнин, тази поза на едноличен църковен император прави църковния мир невъзстановим, неспасяем. Всичко друго би могло да се поправи, но това – не. От една страна имаме идеал за братство, от другата – за власт. Какво примирение би могло да има? Та това са сякаш две различни религии.

По този тъжен път се стига и до безумното “прекръщаване” на българите от латинските – всъщност германски, франкски – мисионери по времето на княз Борис и накрая до онзи тъмен ден през 1054 година, когато пратениците на междувременно вече починалия (!) папа Лъв ІХ влизат по време на литургия в цариградската “Света София” и, пресичайки смаяната смълчана тълпа, хвърлят върху престола була за отлъчването на византийския патриарх и народ от Христа. Това погребално събитие е само последната точка на един дълъг и последователен път – пътят на нелюбовта.

Но дали и това е последната точка? Уви, не е! С годините и вековете отношенията между западни и източни християни се изострят от “обичайното”, ако мога тъй да се изразя, взаимно недоверие и подозрение до състояние на абсолютна ненавист – и то не по вина на източните, които са най-често слабата и страдаща страна под копитата на връхлитащия от Запад диктат. Тъй през 1094 г. папа Урбан благославя първия кръстоносен поход срещу исляма; ала яростта на четвъртия през 1204 г. се стоварва вече върху православния свят. Византийският свидетел (Никита Хониат) описва кръстоносните безумия в Солун: “…Не това ни смайваше, че те грабеха вещите на хората, а това, че хвърляха на земята светите икони на Христа и Неговите угодници, тъпчеха ги с крака, късаха украшенията им, а самите икони ги захвърляха по кръстопътищата или си палеха огъня с тях при готвене на храна… Един от водачите им влезе на кон в храма на свети Димитрий. Мирото, извиращо от гроба на светия мъченик, латинците го черпеха с чаши и тенджери, пържеха риба с него, мажеха си ботушите и вършеха всички останали обичайни нужди. И дори когато православните се събираха в храма за богослужение, и там грубите и нагли войници-латинци не ги оставяха на мира. Те пристигаха веднага и, давайки си вид, че уж се молят, разговаряха високо помежду си и викаха грозно, хващаха молещите се за гърлото и ги давеха, прекъсвайки службата и пеенето насила. Някои от тях, давайки си вид, че пеят уж и те, крещяха с пълно гърло срамни песни или лаеха като кучета.” Ужасът от Солун се стоварва и в Цариград – страшно опозоряват кръстоносците “Света София”: “Ето ги разхвърляни по нечисти места останките на мъчениците! Това, за което е страшно и да се слуша, го видяхме сега с очите си: как божествените Тяло и Кръв Христови се пръсват и разливат по земята! Някои от светите съдове бяха чупени от латинците, за да изтръгнат скъпоценните камъни от тях, други се вземаха за ядене и пиене по гостилниците… Кръстоносците разбиха скъпоценния престол на Софийския храм и го поделиха помежду си. Всички украшения, златото, среброто, скъпоценните камъни бяха разграбени. Водеха в храма товарни животни, за да извозват църковните съкровища отгоре им, докарваха ги чак до олтара, а когато някои от тях се хлъзваха и падаха върху гладкия мраморен под, ги колеха с ножове, омърсявайки с нечистотиите им и разлялата се кръв свещеното подножие. Ето някаква безсрамна жена, викало на съблазнителни и неприлични песни, възседна патриаршеския престол, пеейки пискливата си мелодия, а после рипна и да играе, кръжейки се бързо и размахвайки крака.” Като капак и маса латински свещеници и монаси вземат участие в погромите. Не малко църкви и монастири на Запад забогатяват оттогава с мощите, реликвите и съкровищата, заграбени от “благочестивите крадци” (такъв е случаят и с известната Туринска плащаница).

Чудно ли е, че всички опити за помирение между тъй жестоко вкоравилите се християни (Лионският събор през ХІІІ в., Флорентийският през ХV в.) са обречени още предварително на провал? (Още повече, че те стават всеки път под грубия едностранчив диктат на Запада, който вярва в своята незаблудимост и в еретичността на “проклетите схизматици”.) Зората на Новото време заварва двата клона на християнството във възможно най-дълбоко и безнадеждно разделение.

Вътрешното развитие на Рим през тези векове го отвежда все по-далеч от древното Православие.

Променя се чинът на древната литургия. Още през VІІ-VІІІ в. латинците започват да извършват Евхаристията върху безквасен хляб (азимес). През ХІІ в. миряните са лишени от светата Чаша при причастие. От последованието отпада призоваването на Светия Дух (епиклеза).

Папите все повече се домогват до световна власт. През VІІІ в. в Рим е съчинен тъй нареченият Констатинов дар – харта, с която Св. Константин уж предоставил на папите императорски почести и власт над Италия и целия Запад. През ХІ в. папа Григорий VІІ (германецът Хилдебранд) се провъзгласява за върховен глава на християните и господар над целия свят. Никое живо същество не може да се спаси, ако не се подчинява на папата, пише той в булата си Dictatus papae. Христос уж бил дал на Св. Петър “власт над всички земни царства” (princeps super regna mundi). През ХІІІ в. Инокентий ІІІ създава Инквизицията. Бонифаций VІІІ изисква употребата на “светски меч” срещу еретиците в булата си Unam sanctam. Папите благославят войните на Тевтонския орден на изток – срещу славяните и Русия.

През ХІІІ-ХІV в. латинските богослови създават учението за “свръхдлъжните заслуги на светиите”, от които папата може да черпи, за да опрощава греховете на душите в Чистилището. Разпространява се практиката на индулгенциите. Най-големият латински авторитет, Тома Аквински, освещава народната суеверна вяра в магьосници и вещици, което ще доведе до печално известните изстъпления на западното Средновековие срещу тях.

В стремежа си към централизирано господство над Европа Рим надгражда огромна бюрокрация отгоре й и това естествено го топи дълбоко в калта на властолюбието, корупцията, в мътното на най-тъмните човешки страсти. Папите създават машина за изстискване на пари от католическите народи. Тъй прочутият Йоан ХІІ въвежда система от детайлно разработени данъци за всяко прегрешение и става може би най-богатият човек на своето време. Всичко довежда до невероятен морален упадък на папската институция. Хората не вярват вече ни на калугер, ни на епископ. Папският трон се печели и губи с интриги, измами и лъжи. Папите обсипват със злато и власт своите роднини, много от тях имат деца и внуци въпреки свещеническото си безбрачие, мнозина са марионетки в ръцете на случайни хора. Често различни групи кардинали или враждуващи крале провъзгласяват за папи своите кандидати, така че едновременно царуват двама или повече такива.

Тъй западното човечество губи църковния си корен. Образът Христов избледнява в съзнанието му.

Три големи събора – в Пиза, Констанца и Базел – се опитват да поправят Църквата “в главата и членовете”, ала неуспешно. Опитите да се постави съборното начало по-горе от папското се провалят. В Констанца е изгорен “бохемският еретик” Ян Хус – той отрича незаблудимостта на папата, ала предрешава и много от по-сетнешните протестантски идеи. Смъртта му разпалва гражданска война в чешките земи. Тези хора – хуситите – не искат чак толкова много: да се дава от Св. Чаша и на миряните… Не е много, нали? Ала Рим е непреклонен.

Оттогава (ХV в.) датират и първите плахи гърчове на възрожденския дух, а с тях повява и тънкият ветрец на секуларността. Донатело и Лоренцо Вала, папа Александър VІ и Чезаре Борджа: възход и падение, красота и жестокост, любов към античността и разпасан езически дух. Оргии в папските дворци, магьосници и окултисти, наемници-ландскнехти и конкистадори; Гутенберг открива печатната машина, Колумб стига до бреговете на Новия свят. Епохата се захласва по юдейската Кабала, източния гносис и магията; ала същите тези търсачи на демони палят всеки ден из всички европейски градове кладите на нещастните “вещици”. Епохата бълнува в просъница. Време му е – на Новото време.

И ето че настъпва мигът, когато в далечното глухо, провинциално Немско се разпуква с трясък зората на Реформацията.

“Революцията е почнала в мозъка на калугер” (Маркс), и наистина първа не издържа главата на скромния витенбержки августинец. Любопитна е съдбата на този Мартин Лутер или Лудер, син на забогатял в града швабски селянин. Изучил се в престижния Ерфуртски университет, с перспектива за блестяща кариера на имперски юрист (немските земи, макар и разпокъсани между князете, се смятат за част от тъй наречената Свещена Римска империя на германската нация), младият момък внезапно захвърля всичко и бяга от света в мрака на монастирския плач и покаяние. Дългите нощи в килията си Мартин прекарва на колене, бичувайки до кръв слабите си плещи. Вън са отчаяните му родители и близките; нека; много грехове има да изплаща той, а трябва да си извоюва пътя към Божията милост.

Ала дори и тук, в този тесен тунел на спасението, хората сякаш не искат да го изоставят. Не го оставя и собствената му съдба. Скоро добрите августински отци забелязват горещия, ревностен и начетен послушник. Против волята си той започва да се издига в йерархията на ордена. През 1507 г. е ръкоположен за свещеник и след време става настоятел на катедралния храм във Витенберг; пътува с отговорни поръчения за Рим; проповядва, пише и чете лекции в местния университет, като накрая придобива и докторска титла по богословие. “Мирската” власт и почести не донасят мир на душата на монаха, смазвана в буквалния смисъл от мисълта за огромната си греховност и недостойност пред Бога. По-късно Лутер ще си спомни, какъв ужас е изпитвал, служейки Литургия, когато всеки момент Божият гняв щял да изпепели грешника, дръзнал да държи причастието с нечистите си ръце!

Прочее фалшивото външно благополучие в Лутеровата съдба продължава само няколко години, докато светкавицата на събитията не го изпепели… През 1517-та върху мъчителния и мрачен християнин, терзаещ се в дълбините на своята съвест, гнетен от тежки съмнения за спасението си и благодатната сила на Църквата, се стоварва като камшик покварата, разяждаща тази Църква. Не, той не е пострадал лично. Но работата е там, че из саксонските земи, в непосредствена близост до Витенберг, плъзват пласьорите на “свещената стока” – папските индулгенции.

Какво е индулгенцията? Казахме, че средновековното латинско богословие стига до извода, че съществуват уж някакви “свръхдлъжни заслуги на светиите”, сиреч заслуги пред Бога в повече, отколкото са били необходими за спасението; те остават като “богатство или съкровище” (thesaurus), от което Църквата в лицето на папата може да черпи, за да “изплати” ако не греховете на грешните люде, то поне наказанията за тях в този и бъдещия живот – църковните епитимии тук и мъченията на грешните души в Чистилището. Първоначално индулгенциите се раздават устно и срещу поклонение в Рим или други свети места; ала с времето практиката се вулгаризира, отпущението се превръща в документ, в квитанция, която се продава срещу звънка монета и служи за неизчерпаем извор на църковния бюджет. Та кой не би искал да си купи от пазара опрощение – за себе си, че и за душата на починалия близък?..

Смешно ли е това? За нас – може би. Ала за Лутер и съвременниците му то е страшно изкушение, страхотна верска съблазън; витенбержкият монах се чувства като шибнат през лицето с камшик, като пребит с тояга, когато мълвата за продавача на индулгенции Тьоцел стига до неговите уши. И какво може да се стори! Папата, който е незаблудим, е заповядал така – клада на тоя свят и вечни мъки на оня чакат осмелилия се да протестира еретик или бунтовник.

В този момент Лутер взема едно наистина мъчно решение. Да – простите люде ги чака кладата. Ала кой ще забрани на един признат от Църквата и християните богослов да изкаже мнението си по теологичен въпрос? Кой ще запуши устата – не на пияните еретически бълнувания, ами на раждащата се от съзнанието и съвестта на хората нова истина? Така е, и все пак колко тежко е да се осмелиш! Бавно посяга ръката му към перото. Тезиси… (Защо е този страх? Къде е тук долното, бунтовно-еретическото? На хубав, изящен латински език – слова, дето ще ги чуят само ушите на теолозите. Едно учено разсъждение, една покана за диспут между знаещи…) И ръката продължава да пише: “Дебат в град Витенберг под председателството на преподобния отец Мартинус Лутер, магистър на свободните изкуства и светото богословие и редовен преподавател на същите”. И отдолу почти веднага – светкавицата: “Папата не бива и не може да опрости никое наказание освен това, което е наложил по силата на свое решение или по каноните църковни!” Откъде накъде ще е това папско разпореждане с душите в отвъдното? “Църковните правила за покаяние са предназначени единствено за живите и не следва по тях да наказват починалите люде”. Да не си въобразява Светият отец, че има власт над небесата, достатъчно му е и тая, дето я заграбил тук! “Същата власт, що има папата, дадена е на всеки владика и всеки духовен пастир в неговата епархия или енория.” И се засилва Лутеровата смелост: “Вовеки веков проклети да са с учителите си тези, дето с индулгенции вярват да осигурят блаженството свое!” “Всеки истински християнин – па бил той жив или мъртъв – е съпричастен на всички блага Христови и църковни”, независимо от папския гняв или милост. “Съкровищата на църквата, от които папата раздава опрощение, нито са достатъчно известни, нито са познати на общността Христова.” “Същинското съкровище на Църквата е свещеното Евангелие на велелепието и милостта Божии” и то струва повече от всички индулгенции и злато на тоя свят.

Ала дали папата не мисли другояче?.. “Защо тогава той да не освободи всичките починали души наведнъж от преголямата си любов към тях… щом зарад преходните пари за съграждането на храма “Свети Петър” освобождава безброй души по най-случайни причини?” – жили за пръв път в живота си с хапливия си хумор монахът. И става още по-груб: “Защо папата не вземе да издигне “Свети Петър” със свои пари? Че не е ли неговият имот много по-голям от несметните богатства на Красий?..”

И накрая шибва, разярен, съвестта на християните, омотала се в лъжи и надежди за евтино спасение: “Затуй нека се затрият всички проповедници, които думат на общината Христова: “Мир, мир!”, а ето че няма мир!” “И да се напомня на християните да не спират в усърдието си да следват своя Глава Христос през кръст, смърт и преизподня. Защото по-добре през много печал да влезнат в царството Небесно, нежели лесен покой да търсят и празна утеха.”

Точка в спора! Сега доктор Мартин Лутер е изпълнил своя дълг, излял е душата си, поучил е християните; оттук нататък да му мислят папата и владиците, тези водачи на християнския свят. А той, монахът, може да се оттегли в покоя на килията си… Студентите му преписват красиво текста и го занасят при портите на градската църква, пред очите на свещениците и любопитната тълпа.

Тъй започва реформаторската голгота. Лутеровият документ изобщо не се възприема от хората като подкана за академичен спор. Тезисите се пръскат като с вихър из германската земя, лепени са по пазарища и панаири, хората по кръчмите говорят за тях. Думите им, тези горчиви слова за неизкупения грях, за измъчената съвест и истинското покаяние намират навсякъде горещ отклик, сякаш народното множество отдавна е копняло, отдавна е чакало точно това! Защото съвестта на западния човек е болна; а и мнозина озлобени срещу светските и духовни феодали човеци прочитат между редовете апел за отърсване от игото на Рим. Лесно се пали сухата слама на недоволството. В официалните църковни кръгове Тезисите са посрещнати с недоумение и гняв. Доминиканците на Тьоцел пращат донос след донос в Рим; курията (папската канцелария) е принудена да започне разследване. Ала на Тьоцел не му стига това; в яростта си срещу неочаквания бунтар той и хората му правят всичко възможно, задействат всичките си връзки, за да вкарат куриалното следствие направо в руслото на инквизиционен процес срещу еретик. (Тъй мнозина – и хора, и институции – бързат, бързат към своята гибел). Орденът на Лутер се отрича от него. Немирният доктор остава сам.

Преданият августински калугер, който независимо от всичко се смята за верен син на Църквата, остава като попарен от събитията, които е предизвикал. Освен всичко друго и животът му като обвинен еретик не струва вече пукнат талер. Само застъпничеството на саксонския княз Фридрих (той ще изиграе по-късно важна роля в подкрепата за Реформацията) го запазва жив и на свобода. Ала задълго ли? Яростна кампания се подема срещу него, бесните кучета на Тьоцел и курията се пенят да го разкъсат; водещите теолози на Германия се надпреварват с хули и обвинения, статии, пасквили, памфлети. Тъй свенливата монашеска душа се вижда извадена на показ под прожекторите на всеобщото глумене. Но инатливият доктор Мартинус съвсем не изгубва ума и дума от страх, както би могло да се предположи, напротив! Та и той самият вече неусетно се е променил. Бавно зрее в душата му тежкият, мечешки гняв, мрачната селска коравина. Най-големият парадокс на Реформацията е, че подбудителят й бива въвличан против волята си последователно във все по-дълбоки степени на конфликт с католическата Църква, така че накрая не му остава нищо друго, освен наистина да се обяви срещу нея! “Сега, когато ме предизвикаха и разлютиха – ръмжи той във Вавилонския плен – че и насила дори ме домъкнаха на туй бранно поле, на воля ще изложа и ще река каквото мисля, па ако щат и всичките му там паписти да се смеят, а ако щат – да плачат”. Това е бунт. Падат железните обръчи, отприщва се на воля всичко, което с години се е трупало, което с години е било подтискано. Последователно ожесточавайки се, Лутер праща в огъня и учението за “съкровището на заслугите”, и чистилището, па и съборите, Отците, Преданието, лисва върху папството в Рим катрана на “антихристка дяволия”, “тая дяволска свиня папата”.С цялата страст на разбунения си дух се нахвърля новоизпеченият еретик върху всичко, в което е бил възпитаван, пред което се е прекланял, за което е милеел и благоговял. Цяла Германия слуша в захлас, как един немски селяк, немски калугер громи светините й, обръща света надолу с краката – защото междувременно Лутер говори пред райхстага във Вормс и пред императора, а писмата му хвърчат до всички краища из Немско, – как се един замах се изтриват и Църква, и монашество, и свещенство, и таинства, как се хулят Пресвета Богородица и светиите. Сякаш през крепостните стени на християнските векове си е пробило път древното прагерманско езичество, дивата викингска ярост. Готвят се вече факлите, с които ще се палят храмовете, точат се брадвите, с които бесните тълпи ще разбиват кръстовете и иконите; а и други едни се точат – за вратовете на князете и благородниците, учените и богаташите.

Тъй тонът на Реформацията бива зададен в самото начало от беснеещия реформатор, който заедно с кората на пороците и суеверията разкъсва без милост и живата тъкан на християнското тяло. Духът на западната Реформация е определен от човека, който заявява, че “тази измет на римския содом”, “сбирщината владици, попове и калугери”, с “всичките им камбани, вули, свещи, метоси, бдения, служби, хаджилъци и прочие дяволски залисии, безбожен грабеж и платеж” трябва “да ги нападнем всинца и да си умием ръцете в тяхната кръв”. Не ще да е реформация това – къде е тук реформата, мирната промяна? – а една същинска революция, жестока, решителна, каквито ги знаем и от ХХ век, с целия бесен екстремизъм и терор, присъщи на революциите. Всъщност реформационните събития преливат почти веднага в гражданска война, че и повече, в редица граждански войни из различните краища на Европа – Немско, Швейцария, Холандия, Франция – и така отварят тъжната история на революциите и борбите през Новото време.

Ако трябва да сме по-подробни, нещата се развиват по следния начин. През 1520 Лутер е отлъчен от Църквата с булата Exsurge Domine. Той я изгаря без да му мигне окото във Витенберг. През следващата година на Вормския райхстаг (конгрес на князете), където е докаран, той хвърля в лицето на императора прочутите думи тъй съм застанал и не мога инак. Германия бушува. Започват погроми на църкви и монастири. Монасите се разбягват, свещеници биват изклани. Масите настъпват с верни болшевишки методи, палейки олтари и икони, громейки и разграбвайки всичко, което става за грабеж. Добрите германски князе, надушвайки вярно риба в мътните води, бързат да приватизират църковното имущество, земи и пари. Триумф?.. “Мартинияни” се явяват далеч извън пределите на немската реч чак до Швейцария, Бургундия, Франция, северна Италия. В самата Германия замирисва на гражданска война: безимотните дворяни, рицари и кондотиери тръгват начело с Франц фон Зикинген срещу земите на старите феодали. Скоро избухва и пожарът на голямата Селска война – огненият низ на селските въстания пробягва из обширни области на Швабско, Франкония и саксонките земи. Страната се срутва в кървав хаос.

Тъй многообещаващо започва Новото време.

Какво предлага Лутер на опустошената човешка душа, какво дава в замяна на всичко разрушено, отречено? Уви, то не е кой знае какво. От пепелището израства хилавото стъбълце на протестантското учение. На читателя може би ще му е любопитно да се запознае с това скромно умотворение, още повече, че разнообразните протестантските школи и църкви кажи-речи всичките се изчерпват с него.

Започва се със забележителната мисъл sola Scriptura (“само Писание” – Лутер). Ще рече – християните нямат нищо освен Библията. От всичко, което сме познавали като църковност, Лутер ни оставя само една малка книга с черна кожена подвързия и дребен текст в две колони. Цялото спасение е вътре. Бог, Христос – всичко е там, в двете колони. (И какво повече ти трябва, човече? Какви още нужди можеш да имаш!) Истина е, че протестантите действително издигат на високо ниво библейската просвета, библейските им дружества разпространяват Писанието едва ли не на всички човешки езици. Протестантският плам подпомага значително и интереса към образованието и науката. Ала срещу това Лутеровите следовници губят нещо много важно – живата човешка, семейна топлина на християнството, онази неописуема интуиция за хубост и благодат, която свързва в едно множество поколения – в това число и чрез разнообразните пъстри форми на църковност. Протестантският християнин остава книжник; той познава само думите на Писанието и думите за тези думи. Отричайки монашеското служение, тези хора се почернят вътрешно, поемат корав духовен пост, ако не и глад. Търсейки трезвост и обективност във вярата, протестантите рискуват да пропаднат в най-жестока субективна фантазност, та тълкуването на Книгата трябва да дойде от самата Книга, истинността на вярата от самата вяра. Човешката душа изпада в безтегловност – а Лутер бърза да й отнеме авторитетите: “Какво ще стане, ако някой рече да се опре връз древните отци, чиито учения тъй векове са били тачени? Та те всинца са били слепи, всинца са пренебрегнали ясните слова на Писанието!” И: “Отново казвам – човешките уредби и постановления не следва да се запазват наред със словото Божие; нали те турят в окови душата, а словото я освобождава; враждебни един другиму като огъня и водата…Затуй недей гледа авторитета на отците и многото човешка суета – а такова е всичко освен словото Божие; всичко туй бездруго следва да отмахнем – та Христос божем е над всякакви отци”. Словото трябва да се чете и тълкува от всекиго според своя разум (при все че “разумът е – както любезно ни съобщава Лутер – курва на дявола”). Реформаторът не се колебае да декларира, че Библията е “най-ясната книга, писана нявга на земята. Детето, простата щерка на свинаря могат да четат и разумяват”. Тя е тъй проста, че може да има само една интерпретация (естествено тази на Лутер).

Следва най-важното според Лутер и всички протестанти, скалата, върху която се гради християнското спасение и надежда, това, което Лутер нарича Sola fide – “[оправдание] само с вяра”. “Людете – се казва в Аугсбургското изповедание – не могат да се оправдаят пред Бога нито със собствени сили, нито със заслуги или дела, но се оправдават даром заради Христа, чрез вярата в Него.” “В този догмат не могат да се правят никакви отстъпки… дори небето и земята да пропаднат и нищо да не остане. На него се крепи всичкото дело наше и учение – срещу папата, дявола и целия свят. Затуй да бъдем твърди в него и да се не съмняваме, инак папата, дяволът и светът пак ще ни завладеят”. Протестантизмът настоява, че човешкото усилие, човешката воля за добро, благите помисли и дела нямат никакво значение пред Бога и “не чинят нищо в делото на спасението”. Всичко е празна работа и суета. “О, какво чудесно, право, несъблазнително учение би се получило – смее се Лутер в Послание за превода – ако бяха човеците учени, че освен с вярата и чрез добри дела могат оправдание да добият! Ще рече, че не само Христовата смърт опрощава греховете ни, но и нашите дела допринасят нещичко към туй. Хубава почит към Христовата смърт! Тъй дяволът не престава да петни Христовата кръв”.

Ние знаем, че Лутер от дете е бил преследван от необходимостта да извърши толкова много и толкова велики подвизи и добри дела, че да угоди на Бога и да заслужи от Него спасение. Това му е било внушено, това го е горяло отвътре и стягало душата му като с менгеме. Този огън го вкарал в монастира и пак той го изгонил оттам. Каквото и да правел, колкото и да се стараел Лутер, винаги излизало, че не е достигнал нищо пред страшния съд и закон на живия Бог! Чувствал се отчаян, приживе осъден и проклет. И ето че веднъж му се случило да прочете словата на псалма – in justitiam Tuam libera me, “в справедливостта Си, Боже, ме освободи”. Тези думи му дошли като “юмрук в зъбите”. Лутер внезапно се усетил наистина освободен! Той започнал по нов начин да чете и изследва Писанието – и навсякъде откривал едно и също, велико, освобождаващо, спасително: само с вяра в Христа! Без заслуги! Без дела! Без суета човешка! Но за какво тогава са монашеските подвизи, изповедта, литургията, поклонничеството на верните? С какво повече са угодили на Бога Богородица и светиите? С какви спасителни блага разпорежда човешката организация – Църквата? Тези въпроси, макар и изкрещяни на висок глас по-късно, вече се шептят и в първото тайно “озарение” на Лутер зад дебелите зидове на Черния августински монастир във Витенберг.

С течение на времето Лутер развива първичния си мотив в система от идеи, легнали в основата на протестантската вяра и благочестие. Първото очевидно следствие е, че след като всички човешки усилия, помисли и дела са безполезни, то и самият човек е безполезна твар, зло, порочно и дяволско същество. “Човекът … е подобен на оня солен стълб, в който се обърнала Лотовата жена… той прилича на отсечен пън, или камък, или мъртва статуя, дето не се ползва нито с очите, нито с устата, нито с мислите, нито със сърцето… Съгрешилият [в Адама] човек не може нито да познае Бога, нито да Го обича, нито да спазва Неговия закон” (Шмалкалденски членове). ”И най-доброто в природата човешка е плът, сиреч нечестие … и не само нечестие, но и не знае Бога, презира Бога, влече се към зло и негодно е за добро” (De servo arbitrio). “Какво добро може да рече разумът човешки, дето е тъмен и сляп и невеж? Какво добро може да избере волята, дето зла е и за нищо не я бива?” Дори децата според Калвин са малки дяволски изчадия, изпълнени със злоба, жестокост и сквернота. Такава е протестантската визия за човека. Първородният грях се издига в абсолют. Всичко в човешката душа и тяло е извратено, прокълнато, заразено от властта на дявола, в чието пълно владение човешкият род е минал по вина на прародителите. След като първородният грях е изличил напълно Божия образ в човека и унищожил естествените сили и способности, дарени на човешката природа от Твореца, изчезнала е дори самата възможност за свободен избор. Протестантизмът не признава съществуването на личностна свободна воля, самостоятелно решение и поведение, личен избор на добро или зло, хубаво или лошо. “Докле князът на тоя свят [- дяволът -] царува… ние нищо не можем да желаем, ако той не поиска това. Защото той е силен и с оръжие варди своя дом, за да притежава в безопасност своя имот. (…) Тъй волята човешка стои нейде по средата между Бога и дявола като впрегнат кон. Ако я оседлае Господ, тя ще тръгне там, където той поиска… ако пък я оседлае дяволът, ще тръгне закъдето дяволът я подкара”. (De servo arbitrio. С този памфлет, чието заглавие в превод означава За робството на волята, Лутер отговаря на съчинението на Еразъм Ротердамски, озаглавено Разсъждение за свободата на волята. Поучителна и печална е тази полемика между разума и зъбестия фанатизъм). Доколкото сме в царството на тоя свят, ние вършим (без да подозираме това) винаги и навсякъде не своята воля, а сатанинската. Но още по-парадоксално е, че самият сатана не върши своята воля, а волята на Бога! “Понеже Бог твори и съзидава всичко във всички, Той твори и съзидава всичко и в дявола и в нечестивия. Тук виждаш, че Бог, кога действа върху злите и в злите, твори зло… Злите Той използва като оръдие, що не може да избегне натиска на Неговото всемогъщество. Порокът не е в Бога, а в оръдието, на което Бог не дава да безделничи, и то твори зло… Както ако дърводелецът действаше с негодна секира”.

Ясно е, че човекът, впрегнат под странния двоен гнет на дявола и на Бога (чиято “секира” е дяволът), не е способен нито да стори каквото и да било добро, нито да се спаси. Божественият закон е абсолютно неизпълним – но остава при това абсолютно изискуем и задължителен! (Калвин: “Когато Бог ни заповяда нещо, това не значи, че ние можем да изпълним това нещо или че Той ни е дал достатъчно сили за да се подчиняваме на заповедите Му”). Бог ни спасява насилно. Избраните от Бога, истинските християни са също толкова жалки и смрадни грешници, колкото и всички останали. Просто Бог е решил да прости именно тях, да не им вменява греховете във вина! Христовата кръв просто “покрива” греховете на избраниците, без да ги очиства вътрешно от тях. Как обаче са “избрани” “избраниците”, т.е. самите Лутер, Цвингли, Калвин и техните привърженици? Ето че стигнахме до идеята за “предопределението”. “Туй, че неизяснимият Бог в съкровената тайна на Своето величие обикнал едни, а други намразил, първите пожелал и решил да спаси, а вторите проклел и осъдил на вечни мъки не само преди те да се родят, но и преди свят да се сътвори – туй, казвам, е дело на Неговата неизяснима и непознаваема справедливост… Ако вярваме и признаваме, че съществото Божие е неизяснимо и над всякакво разумение човешко, то и Неговият съд е неизясним за разума на плътта”(De servo arbitrio). “Воплите на плътското мъдруване” за равенство пред Бога, за отсъда и въздаяние не по произвол са “празни, дръзки и нищожна суета”. “Бог нищо не е получил от нас и нищо не ни дължи… Над Него и до Него няма никой. Неговата свободна воля сама е законът”. Ако Бог бе длъжен да има еднакво отношение към всички, отбелязва Калвин, тогава той нямаше да е свободен дори колкото богаташа, харчещ на воля своя имот.

Този меко казано своеобразен начин на мислене би могъл да се роди само в нездрава душевна атмосфера, без правилни духовни ориентири, с изопачено в основите си религиозно съзнание. И наистина мнозина от съвременниците на Лутер са възпитавани в благочестие, характерно с маниакалното си съсредоточаване върху злото, наказанието, греха, мъките, чуждо на радостта на Евангелието, на новия живот и на Милостта. Дали този корав готически Бог на Лутер и германското Средновековие, мрачният Съдия и Господар на света, творящ произвола си над творенията си, е наистина евангелският Отец, който тъй е възлюбил света, че е дал за него Своя единороден Син (Йоан 3:16) – или това е прастарият германски Один, забулен и предрешен зад християнски одежди? Страх, жесток страх, не радост и надежда, пронизва костите на средновековния човек. Маниакалният страх пред дяволските козни неусетно демонизира и света, пренася дяволските черти върху Бога и Неговото създание. (Богословите от Лутеров тип и съвременниците му – католици, протестанти, без значение – са виждали дявола почти всеки ден, и то наяве, без шеги! Нечестивият се спотайвал понякога в сенките, понякога излизал, явявал се като магаре, като козел, като човек, като огън. С Лутер се познавали много добре и се впускали в теологични спорове, на които и двамата били големи майстори. Веднъж, когато се препирали така, рогатият тъй силно докачил доктор Мартинус с ехидствата си, че онзи изревал, скочил и хвърлил мастилницата си по него!…) Мъчително е наистина светоусещането на хората, чиито очи виждат агонията на хилядолетната светоотеческа, църковна цивилизация на Запад. За окайване са те (но дали ние днес на Изток сме по-добре?) И тогава, както и сега – времена смътни, горчиви, тъжни, лутащи се в мрака на ранената си съвест, търсещи опора, без да я намират, копнеещи за Бога, Когото са изгубили.

Става така, че историята приема с благосклонност протестантското учение – този горчив плод на Лутеровата душа (обогатен и от инквизиторската душевност на Калвин) и то тръгва по своя широк друм из света.

Шестнайсети век: Реформацията обхваща Европа като горски пожар. При това тя се радикализира и вътрешно, избухвайки в масови народни прояви. “Селската война” в Германия 1524-1526, съпроводена от невиждани насилия, се води под знамената на новите “пророци”, вещаещи от името на “Духа”, че е дошло време да се установи със сила комунизъм на земята. Привържениците на множеството радикални религиозно-комунистически секти, родени от Реформацията, наричат себе си анабаптисти, сиреч “прекръщенци”, притежатели на ново, духовно кръщение. Сред най-яростните анабаптистки проповедници е Томас Мюнцер, бивш селски свещеник, опитал се да играе ролята на народен водач и стратег. Проповедите му вече се заканват на “дебелата, удобно живееща плът във Витенберг”, този “доктор Люгер” – “доктор Лъжец”. (Първата от игричките с Лутеровото име, подхванати с охота дори в далечното Московско царство, където книжовниците го прочитат с ужас като “Л ю т и я еретик”!) Но доктор Лъжец също не му остава длъжен: в своя памфлет Срещу шайките на селяните той призовава въстаниците да бъдат “душени и изкормвани от всекиго като бесни кучета”. Властите приемат подканата и въстанието е изклано с голяма жестокост (самият Мюнцер е садистки умъртвен). Ала кръвта и мъченичеството придават още по-голям плам на анабаптисткото движение, което се разлива из Холандия, Швейцария и други европейски страни. Пак анабаптистки “пророци” основават прочутата Мюнстерска комуна (1535 г.), тази ярка комунистическа звезда, вдъхновила Маркс и Ленин за идеите им. Не е чудно, че анабаптистите, тези предци на днешните (къде по-кротки) баптисти, са били мразени дотолкова, че никакви преследвания и изтезания не са изглеждали достатъчни на властите и добрите граждани.

Ако пророческите секти с техния харизматизъм завладяват селския народ, то традиционното (щях да кажа “ортодоксалното”) лутеранство бива добре прието в градовете сред дворяните и бюргерите. Лутерански стават Саксония, Хесен, Фрисландия, Шлезвиг-Холщайн, Вюртемберг, свободните имперски градове Нюрнберг, Аугсбург, Улм, Страсбург и други. Лутеранските църкви обикновено са в робска зависимост от князете, които се разпореждат със съвестта на своите поданици според принципа cuius regio, eius religio (“чиято властта, негова и религията”). През 30-те години на ХVІ век Германия вече е разделена между въоръжените до зъби групировки на католическите и протестантски владетели, търсещи повод, за да се сбият. (След известно разтакаване те наистина успяват да вкарат страната си в ужасната Трийсетгодишна война, изтребила една трета от немското население).

От земите на тогавашната “Свещена Римска империя” лутеранството преминава в Прусия (която гросмайсторът на Тевтонския орден Албрехт превръща в светско херцогство), Дания и Швеция – с горещото съдействие на кралете им. Датчаните заразяват и Финландия. Такъв горе-долу е лутеранският ареал и в наши дни.

В швейцарските земи Реформацията е представена първоначално от Улрих Цвингли. Младият цюрихски свещеник Цвингли е ревностен защитник и борец за Библията, но така, както той я разбира. През 1519 г. той открива, че папата, епископите, монасите и въобще цялото църковно служение не са необходими за спасението… след което градският съвет на Цюрих с покорно блеене се повлича подир него. Иконите са изнесени от храмовете и изгорени, олтарите разграбени, монастирите се разбягват. Оттук Реформацията се прехвърля към Берн, Базел, Санкт-Гален и другите кантони. Цвинглияните се стремят да установят връзка с Лутер във Витенберг (който впрочем искрено ги мрази заради разлики в тълкуването на евхаристията). В Швейцария естествено много скоро също започва гражданската война, в която Цвингли е убит (1531 г.).

Ала и тези събития са по-скоро само разгрявка преди идването на истинския реформационен тигър: французинът Жан Калвин, запомнете това име! През 1533 г. младият Калвин напуска родния си град Нойон, северна Франция и се появява в Страсбург, а оттам в Базел, където излиза прочутият му трактат Наставяне в християнската религия. Книгата му спечелва известност. През 1536 г. Калвин е поканен като проповедник в Женева – уви, фатален ход за женевци! (Те впрочем не го разбират веднага). В началото градът още опитва да се бунтува (през 1538 г. Калвин дори временно е низвергнат), ала скоро е принуден да се подчини на неумолимата си съдба. Калвинистките порядки са прокарани с безмилостна ръка не само в църквата, но и в живота на гражданите, в семействата и поминъка им. Всичко е обхванато от стройна система. От един момент нататък Женева губи правото си да е обикновено грешно земно селище, а добрите женевци – да са хора като всички останали; сега те са Град на Светии, нов Йерусалим, въплътена Утопия. На новоизпечените Светии се забраняват празниците, хората, панаирите, кръчмите, веселбите – да не говорим за нещастните песнички, усмивки и целувки, прокудени с проклятия вдън земя. Хубавите ярки дрехи и женски носии са изгорени като сатанинска гнусота: всичко живо се облича в черно, всичко свежда поглед към земята. В някога веселия и оживен град стихват шумът и детската глъчка. Гражданите се трудят в сурово мълчание, четат Писанието, молят се или пеят псалми. През 1555 г. Калвин окончателно заздравява диктатурата си над Женевската република. Учението му е непредаваемо мрачна и крайна форма на Лутеровите идеи – по-голямата част от човечеството е осъдено и проклето още преди сътворението на света, само малцината непостижимо избрани са предопределени за спасение.

Дългата ръка на железния Жан шари и дърпа конците из цяла Европа; множество фанатични протестанти ловят всяка негова дума, кралете му пишат, градове и земи търсят неговия съвет. Калвинизмът се разпростира и в Германия (Хесен), и Франция, където веднага (естествено!) пламват кървави религиозни войни (френските калвинисти се наричат хугеноти); в Холандия, където калвинисти са и малките деца (местното име е реформати), се разгаря (пак, разбира се!) война срещу испанските католически власти; в Полша, Англия, Шотландия. Но с най-големи последици за световната история е шетането му на Британските острови: макар самият Калвин е французин, учението му превъзходно приляга на англосаксонските души.

Дали това не е най-важният епизод на Реформацията – действието й върху младата, изглеждаща все още слаба, ала готвеща се да завладее един ден целия свят островна нация? И най-яркия религиозен плам на континента не би могъл да се мери по мащаб и всеобхватност на историческите последици с бавното, ала неотклонно и жестоко изгряващо калвинистко слънце над Англия и Шотландия. Началото наистина изглежда вяло. През 1532 г. крал Хенри се скарва с папата само защото онзи му пречи да се отърве от първата си жена – известна е католическата позиция за развода – и се провъзгласява за нещо като “автокефал”. Той не е искал да отива по-далеч от това. (От Хенри VІІІ, който си е бил образован човек, имаме дори запазен богословски труд за тайнствата – напълно в католически дух.) Така наречената “англиканска” църква, подобно на посестримата си “галиканска” във Франция, не е нищо повече от идея на кралските съветници и финансисти за държавен суверенитет и в църковните работи. Какъв контраст между това студено държавническо-бюрократично зачеване и Лутеровата факла! Но почакайте, всичко с времето си. Бавно се задвижва колелото на една държавна машина-месомелачка от Новото време – машина за мелене на хора – но веднъж завъртяно, и самият му водач не може да го спре, камо ли да предвиди последиците. В този случай държавното насилие, пуснато в ход, смила наистина неотклонно цяла хилядолетна религия, култура, бит заедно с живота на хилядите им привърженици. Насилието ражда съпротива, съпротивата – още по-жестоко насилие, такъв е зловещият механизъм: кръвта на изповедниците-католици като Томас Мор (ум. 1555 г.), заговорите и въстанията на непокорните, реакцията на католическите държави в Европа разпалват още по-голям плам и ожесточение у кралските комисари, конфискатори и палачи. Дори временната католическа реакция от времето на Мери “Кървавата” не само че не внася успокоение, но и засилва още повече машината на антицърковния терор след смъртта й – тъй бегачът отстъпва, за да скочи още по-надалеч. Не само теглена отгоре се върти тая машина, но и отдолу я блъска парата на надигащия се вече съвсем по болшевишки калвинизъм. Защото английската земя вече е отровена от него! Трябва да усетим психологията на устремните нажежени времена, когато всички досегашни ценности са сринати и пустотата се запълва мигом от най-бесните, най-кресливите водачи. На пепелището, където властите мислеха да издигнат сградата на безлично-покорното “англиканство”, плъзват веднага бурените на хилядите харизматици и калвинистки секти. Ожесточени, надъхани срещу старото, те всички до един смятат мерките за недостатъчни, терора за слаб, краля за съглашател, слугите му за тайни “паписти”. Ето и тази омраза налива всеки ден маслото в огъня и тика режима все по-наляво и наляво, дори против волята му – той се страхува да не го вземат за “реакционен”, типично за всички революции! Екстремистите като еталон! Народът е бунтуван от калвинистките проповедници и срещу “идолопоклонските обреди и суеверия” на официалната църква (като кръстенето или празнуването на Коледа), блъскайки и нея към все по-суров и безнадежден протестантизъм. Напрежението и омразата растат, заплашвайки да подпалят чергата на държавата. В Шотландия англиканството дори не се вижда и чува: шотландците са обработени здраво от Калвиновия ученик и емисар Джон Нокс, който сваля кралицата католичка Мери Стюарт, обезглавена по-късно в Англия през 1561 г. Шотландският калвинизъм е организиран като сурова централизирана църква, управлявана от висш съвет на “старейшини” и отстъпва по жестокия си фанатизъм само на още по-мрачните английски калвинисти-индепенденти на Кромуел.

Тъй може би ще разберем, защо в Англия се развихря такава кампания по унищожаване на църкви и монастири, която далеч надхвърля всичко по тоя въпрос в реформационните страни на континента и може да се сравни само със съответните болшевишки изстъпления след 1917 г. Но за разлика от Европа подпалването на Църквата като тяло, зид, материална светиня е поведено отгоре, а не отдолу, от властта, а не от разярените тълпи, вандалщината е хладно организирана, премислена, очертана с кралски и парламентарни декрети, а не родена в мозъка на уличния фанатик или селянина-погромаджия. Act of Dissolution се нарича законът, приет от Парламента, който повелява събарянето на повечето църковни светини и старини на кралството, разграбването на съкровищата им, изгарянето на кръстовете и иконите, изхвърлянето на мощите на английските светци. Законодателят е съвсем точен – dissolution е “разпиляване, загуба, съсипия”, съвсем официално (!!) казано. Оттогава и до ден днешен английската провинция е осеяна с руините на разрушени средновековни абатства и храмове. Един протокол от 1538 г. заповядва “да се конфискуват и изпроводят в лондонския Тауър костите, раката и останалото, каквото има в Чилчестърската катедрала на някой си епископ, когото наричат свети Ричард, и да се унищожи и самото място, и изображенията, които хранят само суеверия.” През същата година кралските комисари пишат от Уинчестър: “Към три часа сутринта в неделя тук, в Уинчестър, свършихме с раката. Там нямаше нито злато, нито хубави скъпоценности… Трябваше да съборим и олтара, но то е толкова мъчен труд, че няма да сполучим до вторник… Поне изхвърлихме всички кокали, които се наричат мощи.” “Дано не си помислят, че сме дошли повече за съкровища, нежели да низвергнем злото на идолопоклонството”, добавят със справедлив страх те. След разграбването на храма той обикновено е обречен: “Първа бе съборена черквата, подир това домът на абата, библиотеката, ризницата заедно с монашеските обители и всички постройки, дето бяха зад манастирските стени: та нали нищо не трябваше да се опази, освен краварниците и кътищата на свинете… Всяко сърце ще се покърти пред гледката на това, как трошаха желязото на покрива, късаха гредите и хвърляха опорите на земята, как подир това металът бе свален и съборен долу и всички надгробни паметници на погребаните в черквата бяха разбити” (Майкъл Шербрук). Друг очевидец, англиканският викарий Стъкли, си спомня: “Таванът, който бе изработен от ирландски дъб, украсен чудно с резба и позлатен, е рухнал отдавна, преди двайсет години: парчета от него ще видите сега във всяка къща… Цветните стъкла бяха изпотрошени от войниците…Целият източен дял на черквата е сринат до основи и останките на безбройните бележити люде, крале, абати, лордове, рицари и други, надявали се да намерят тук вечен покой, са разпръснати и разпилени”. (Възмездието на кръстоносците?..)

Англия е страната, в която до началото на осемнайсети век участието в литургия и приемането на причастие се наказват със смърт. Там за пръв път възниква и понятието “дисидентство”.

Накрая избухва, разбира се, и гражданска война – противоречията между короната и калвинистите са си непреодолими. Това е прочутата английска революция, подробностите й са известни. Кралят-“папист” Чарлз І е обезглавен от суровите протестантски ревнители на Кромуел. Пуританският водач, който първоначално действа като пълководец на доминирания от шотландските презвитерияни парламент, скъсва с него и започва да набира войската си от тъй наречените “кръглоглави” – най-зъбестите протестантски фанатици, каквито изобщо е могло да се открият. След като разгромява всички около себе си – и врагове и съюзници – Кромуел остава абсолютен диктатор до смъртта си (1658 г.). Ала през 1660 г. монархията заедно с казионната англиканска религия биват възстановени и цялата мощ на англосаксонския калвинизъм се прехвърля отвъд океана върху дивите американски брегове.

Още през 1620 г. корабът Мейфлауър превозва група пуритани, които ще основат първата американска колония Ню Плимът. Скоро пристигат и много други, главно преселници от преследвани секти. Така възникват бъдещите щати Масачусетс, Кънектикът, Род Айлънд, Ню Хемпшър и други. Това са първите американци. (Каква ли чудновата атмосфера е царяла в тези градове и селища, управлявани според най-строгите Калвинови завети! Тези хора вярват наистина, че са Светии, нов Израил, сол на земята – и предават това самочувствие на потомците си, та възниква една може би прекалено месиянски ангажирана нация, Съединените щати. Но това вече е друга тема).

Тъй се оформят основните течения на протестантизма. Следващите векове не допринасят нищо съществено към него като учение и нрав; те просто го разнасят през моретата и континентите по целия свят. Навсякъде черният пастор с черната Библия сочи с дългия си кокалест пръст към изплашените туземци. Пеенето на римувани псалми се разнася над земната шир; не закъснява то и при нас, в нашата малка скромна страна. Вътре в себе си Лутеровото учение се плоди (изригвайки може би от простата си същност?) и размножава в безброй изповедания, една неописуема гмеж от църкви и секти, всяка от които притежава, разбира се, абсолютната истина и се чувства задължена да я втълпи на човечеството – така че на Христовия въпрос цялото това изобилие може съвсем искрено да отговори с думите – Името ми е… легион (Лука 8:30).

Ето я тази история. Поучителна ли е тя? Може би. Странни са пътеките на човешката съдба; тъмни са съдбините на народите. Ала дано и в този чудноват и понякога тъжен разказ я открием някога червената нишка – Божието тайнствено и благо водителство. И на него ни остава да се уповаваме. Та не е ли това единствената в края на краищата мъдрост на мъдреците, единствената ни надежда – на нас, борещите се в прахта земни народи и слепи за бъдещето смъртни чеда?

* Да не се бърка с немски. Германски са народите, произлезли от скандинавския Север. Към германската езикова и расова група спадат и англосаксонците.

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова