Воюващата Църква

Днес рядко мислим над този израз. Църквата просто не е воюваща, а е била такава в продължение на поне първите седемнайсет века от историята си – във всичките си изповедания. Едва в последните двеста-триста години борбеността й е намаляла. Днес говорим за добри или лоши свещеници, но си ги представяме като кротки хора.

Представата за християнския фанатик е или тази за средновековния кръстоносец, яростен калвинист или контрареформистки инквизитор – безкрайно отдалечени във времето – или за безобидния проповедник, който използва силни думи и оскърбява интелигентността на слушателите си, но не би навредил никому. Изгубили сме представата за актуалност на воюващия християнин. Дотолкова сме свикнали да възприемаме религиозността като вътрешно преживявана, че дори когато виждаме фанатизма у нехристияните, често не успяваме да го разпознаем. Днес в Европа малцина биха признали, че терористичните актове на ислямските радикалисти са проява на една много жизнена, воюваща религиозност – каквато е била и християнската. Подобно признание би ни принудило да стигнем до неприятния извод, че тези хора имат вяра в най-непосредствения, най-жертвоготовен, но и най-градивен смисъл за разлика от самите нас. Но днес не е добър тон да се тревожим от такива неща.

Военните институции на християнския свят са престанали да бъдат военни. Малтийският Орден отдавна се е превърнал в хуманитарна организация. Същото важи и за Тевтонския Орден (малцина днес дори знаят, че той още съществува). Изчезнала е Знатната гвардия на Светия Престол – останала е само почетната швейцарска смяна. Няма ги казаците, пишещи подигравателни писма на султана. Няма ги отрядите фанатични пуритани на Кромуел, няма ги полските крилати хусари, няма ги рицарите на Калатрава и Сантяго, няма ги водачите като Вълкашин и Углеша, като Ян Жижка, Жана д’Арк, Ираклий, Дмитрий Донски или Годфроа дьо Булон.

В първите си четири столетия Църквата воюва само с мъченичество, по пътя, който Ганди ще преоткрие чак в ХХ в., но с много по-агресивна реторика. Това е общност, която се разраства толкова по-успешно, колкото повече от собствената си кръв пролива по арените на римския свят. Общност, която не само не се стъписва от броя на собствените си жертви, но и ликува заради него, подражавайки колкото на Христа, толкова и на Муций Сцевола – християнската литература използва войнствения речник на езически Рим, за да възхвалява своите мъченици като воини. Днес подобна чувствителност е по-скоро чужда (поне за християните). Мъченичеството все още е възхвалявано, но не и насърчавано – не и с изразността на житийните текстове, изпълнени с патоса на войната.

В Средните векове и в зората на Новото време Църквата воюва вече с оръжие. Езическите храмове са събаряни, еретиците са убивани, варварските народи са покръствани с „Вярвай или умри”, с меча на Карл Велики, секирата на свети Олаф и дръвника за екзекуции на княз Борис-Михаил. Христос може и да не е искал точно това (а кой може да каже какво е искал), но това е получил. Цялото великолепие на християнската цивилизация израства от пръст, обилно поливана с кръв. И християнска, и чужда. Европа излиза от Тъмните векове с меч в едната ръка и с кръст – в другата. Самите мечове заприличват на кръстове и обратното. Настъплението на исляма в Испания и Сицилия е спряно и даже обърнато с желязото и с Deus vult на кръстоносните ордени, а колкото до Балканите, Мала Азия и Сирия – християнството отвоюва позиции по времето на агресивни водачи като Никифор Фока, Йоан Цимисхий и Василий II, а, разбира се, и на кръстоносните предводители. Свирепите езически пирати от севера – викингите – са покръствани насила от кралете си докато сами се превърнат в кръстоносци. Балтийските народи, Новият свят и безкрайната пустош на Сибир са покорени колкото с проповед, толкова и с оръжие. Единайсети и дванайсети век са времето на първата, но далеч не единствена голяма християнска експанзия.

Често християните воюват и помежду си. Четвъртият кръстоносен поход и Религиозните войни обаче не изчерпват силата им.

Изчерпва я мирът. И то не вътрешният мир, не treuga Dei, а мирът с външния свят. По целия свят, християнски, ислямски или друг винаги се е воювало. И винаги ще се воюва. Краят на историята се оказва измамен всеки път, когато се заговори за него. Но християнството е спряло да воюва. Войните на Европа от XVIII в. насам вече не са войни на християните. В тях няма фанатизъм на вярата. Мотивите им са съвсем други. През ХХ в. единствено кардинал Вишински припомня за някогашния чисто воински дух на ранната Църква, когато призовава полския народ към мъченичество под комунистическия режим. И Ръдиард Киплинг, разбира се. Но техните послания са затрупани от гласа на толерантността. Толерантността, схващана не като търпимост, а като насърчаване на всичко чуждо и външно. В последните триста години християнските общности са спрели да бъдат войнствени. Войнствените вярващи, доколкото ги има, са такива въпреки вярата си, а не заради нея – или биват осъждани. „Не мир, а меч” се чува все по-рядко и се тълкува само в преносен смисъл. Станало е некоректно да се говори за кръстоносната идея с друго чувство освен с презрение и ужас. Папа Бенедикт XVI проницателно отбеляза, че Западът е спрял да обича себе си и да цени историята си. Гласове като тези на агресивната „християнска атеистка” Ориана Фалачи и на романтичния католически милитарист Честъртън дори не биват изслушвани. Ecclesia militans, войнстващата Църква на практика не съществува.

Тези редове не са похвално слово на агресивността сама по себе си. Не всяка войнственост е оправдана. Но е банална историческа истина (та дори и биологически факт), че далечните симптоми на предстоящата смърт са в успокояването на организма, в бавната атрофия на мускулите, залежаването и липсата на агресия към заобикалящата среда. За добро или за зло Църквата, самият християнски свят остарява. Дали това предвещава освобождаване на жизнено пространство за нови, по-агресивни учения, наближаване на края на света или пък щастливо бъдеще на светско общество без конфликти – това времето ще покаже. Междувременно приемаме фактите според убежденията си: с оптимизъм, с отрицание или неутрално.

Няколко века след Църквата светска Европа също губи своята агресивност. Дали не само християнството, а всички традиционни характеристики на континента не остаряват? Националните държави и самата концепция за нация сякаш губят значение. Деколонизацията е приключила. В зависимост от мисленето си човек би могъл да приеме това по различен начин. Консерваторите – националисти, вярващи и изобщо „реакционери” (в стила на Николас Давила) са нещастни. Неолибералите ликуват. Малобройни групи по-скоро мистично настроени християни са убедени, че настъпват Последните дни преди Страшния съд и се отнасят към затихването на християнството и на Европа с един вид философско примирение и може би дори с религиозния еквивалент на нездраво любопитство.

Агресивната националистична реторика и политика, придружени от християнски патос продължават да съществуват само в Америка и Русия. Може би ще се окаже вярно, че християнската агресивност може да бъде успешна само при прилагането на имперски (или квазиимперски) обществен модел. В такъв случай е показателно, че императорските култове, така типични за старото триумфалистко християнство вече са полузабравени. Дори християни възприемат образа на кръстоносеца, на Константин Велики, на Ираклий и на Карл Велики като зловещи и далечни – по някакъв начин чужди на религиозния дух. Фигури с някога огромна популярност като Юстиниан Велики, Годфроа дьо Булон или Луи Свети на практика отсъстват от въображението на днешните християни. Самото словосъчетание "светец-воин" е започнало да звучи оксиморонно в ушите ни, така че днес никой или почти никой не се замисля за атрибутите и функциите на св. Георги, св. Димитър или архангел Михаил. Мястото на bellatores в схемата на съсловията остава празно за нас. Превръщането на религията в изцяло вътрешно изживяване води дотам, че заявено християн-демократическите партии в Европа се разграничават от членовете си, когато те изказват религиозно обусловени мнения. Реториката на Уайлд от сонета му за страданията на християните, на Киплинг в "Бремето на белия човек" и рицарските фантазии на Честъртън звучат екзотично и дори чудовищно за слуха, свикнал с неолибералната симфония на пълна толерантност (впрочем, понякога само пожелателна). Диалогичността се превръща в самоцел и води до съзнателен отказ от прозелитизъм – при това, парадоксално, дори у християнските зилоти. Когато изобщо се заговори за войнственост на християнството, това обикновено става от страна на нехристияни и е със силно критичен заряд. Християнските отговори обикновено са в сферата на отрицанието, оправданието или извинението: самите християни най-често не се чувстват особено комфортно покрай агресивното минало на религията си. Което може би поставя под въпрос приемствеността в религиозното ни мислене. | mglishev.blog.bg