Всички идваме от някое училище

"Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всинца много грешим. Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло".

”О, учителю любими, доде жив съм, всякой час с благодарност твойто име ще смишлявам аз”. Константин Величков

“Учителите използват себе си като мостове, по които канят учениците си да преминават. После, когато са улеснили прекосяванито им, щастливо се срутват, насърчавайки ги на свой ред да изграждат мостове.” Никос Казандзакис

„Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен?”, четем в Евангелието на свети апостол и евангелист Лука. „Защо ме на ричаш благ?” – пита Господ. Нашият Спасител Сам нарича Себе Си Учител. Той пита богатия момък защо го нарича благ, но не се противи на това да бъде наричан Учител. Учител е велика дума. Тя означава неподозирано много. Голяма отговорност, сила и благодат. Учителството е призвание, духовен дар. Как стоят духовните дарования в материалния свят в момента? – Сякаш все повече държавата умножава своето презрение към хората на духа, към творчеството и знанието. Илюстрация за това е печалното съществуване на учители, учени, лекари, свещеници и всички онези хора, които боравят с невидимото и го изявават като творчество, знание или живот. Духовността във видимия ни свят има външен израз, живо и осезаемо тяло, което, също като човешките ни тела, се храни и поддържа, за да може да служи и да бъде полезно на себе си и на другите. Съвсем ясно е, че ако науката, образованието и училището не може да поддържа собственото си съществуване, няма как да прави така, че да създава и учи други.

През II век Климент Александрийски в своето писмо до коринтяните нарича Христос Педагог. Още по негово време последователите на Христовите апостоли са смятали за необходимо да бъде използвана педагогиката в смисъл на стремеж и методи за цялостно изграждане на човешката личност чрез образование и морално усъвършенстване. Този метод, взет от класическото образование, преминава в християнството.

Разбира се, днешното образование е светско. Осемнадесет години след падането на атеистичния режим държавата има куп важни причини, в това число и безценните препоръки на американски специалисти по „човешки права”, за да не позволи духовен елемент в светското образование. А Църквата не е в състояние да прокара своята позиция в рамките на светското училище. Казвам това не защото смятам да говоря за проблемите на неосъществилия се предмет „Религия”, „Вероучение” или както той щеше дасе нарича, а защото искам да подчертая, че педагогиката в България, откакто страната ни е християнска е била свързана с Христос, с Учителя Христос.

Българското образовоние след покръстването е формирано върху християнското образование. Първото българско образование е било християнско образование и литературният комплекс, преработен непосредствено след покръстването на българите съдържа основните съчинения на отците на църквата от периода IV- VIII век.

Учителите днес стачкуват. Някои ги подкрепят. А други – не. За по-голямата част от хората благородната учителска професия не се намира на нужната висота. Вероятно е вярно. Родителите в по-голямата си част не посрещат учителските протести с разбиране, защото спира учебния процес. Какво ли не сме чували по адрес на учителите, а сега обърканите и поизплашени майки и татковци наистина са дали воля на красноречието си, защото не знаят докога ще продължат учителските протести. Факт е, че нивото на образованието се понижава. Качествените и квалифицирани преподаватели също не остават в родните училища. Напускат и намират по-добре платена работа. В бедното откъм ресурс и база българско образование смачканият учител няма как да отговори на растящите потребности на учениците. Наистина малко хора могат да си представят как преживяват учителите. В тяхната ситуация и в състоянието, в което съществуват и се намират в училище остават да работят тези, които са се примирили с презряното си живуркане до степен на безчувствие и тих цинизъм и хората, които са родени педагози и не могат да видят себе си извън това поприще. Ако преобладаваше втория тип учители щеше да е прекрасно. Но реалността е много по-близо до абсолютния хаос, отколкото до нещо мечтано. Преживяването на съвременните преподаватели е пълно с нерешимата задача как да живеят, как да дишат, докато пресмятат всекидневните си разходи. И как да преподават така, че да бъдат чути поне от самите себе си. Обществена тайна е, че дисциплината е още един он нерешимите проблеми в съвременното ни образование. Въпреки завърналите се санкции за поведение.

Ако за един депутат дневната надница е около сто лева, както стана ясно в сутрешния блок на една от националните телевизии, учителите успяват да си докарат рядко повече от три и половина дневни депутатски надници. Духът се поддържа с дух. Но живеем на земята. Живеем в европейска България и е истински трудно да се живее толкова мизерно. Съвременното българско общество не иска да разбира бедността. Не иска да я забелязва дори. Затова и децата не забелязват българските учители. Не ги чуват и не се респектират от тях. Това е симптоматично. Показва духовна болест, която не е започнала днес. Вярно е, че тоталитарните мерки за дисциплината са се осланяли предимно на страха.

Вече почти няма да видите мъже да работят в училище (ако изключим охраната, разбира се), а дори да работят, те трябва да бъдат на първо място силов елемент, защото лишеният от достойнство и авторитет преподавател, над когото все по-често се упражнява ученическо насилие напоследък, има чисто физическа нужда от бранител. Някога учителите са били предимно мъже. Професията е била авторитетна, желана. Но сега, ако иска да издържа семейството си, един мъж почти никога няма да реши да стане учител. А проблемите с дисциплината са много сериозни. Изглеждат необратими и нерешими, защото освен от нормално съществуване, учителите сеа лишени от реални права и са безпомощни да въведат ред в своите часове.

В не толкова далечното минало преди шестдесет години учителската професия още се е смятала за престижна и желана. Някога учителите са били уважавано съсловие с достойно място в обществото. Какво представляват те днес? Нека опитаме да си представим портрета на средния български учител в няколко точки:

1. Той е страхлив човек. Бои да изкаже мнението си на глас.

2. Притеснен и комплексиран човек – постоянно нещо го тревожи.

3. Претоварен и изнервен. Обстановката в клас е много изменчива и никак не е лесно да бъде държана под контрол. Последното изисква сериозни усилия.

4. Стреми се да се нагоди и да не обръща внимание на ръководството, родителите и учителите, като не им отвръща, когато го притесняват с изисквания и го унижават със заплахи.

5. Опитва се да балансира при абсолютното си безправие. Нормативните документи защитават само учениците, а учителите са винаги уязвими.

През миналата година са закрити 126 училища в страната и са спестени на държавния бюджет 200 милиона лева, които не са върнати в образователната система. Всеки по-успешен и подготвен учител би могъл (съвсем реално е) да напусне професията и да си намери по-доходно занимание или ще извършва паралелно някаква друга доходоносна дейност.

Това неизбежно ще доведе до намаляване на качеството на образованието, заради намалена мотивация на учителите, са принудени да имат други дейности за увеличение на доходите си.

Ниското качество на образованието довежда до некачествено образовани млади хора, което означава увеличение на некадърните работници и служители, които навлизат на трудовия и икономически пазар. Всяко едно от изброените неща са вече факт.

Полуграмотни млади хора има вче и те са предостатъчно. Особено силно проличават пропуските в тяхната квалификация в дни, когато се обобщава информацията от някой изпит. За непредубедения специалист е ясно, че колкото по-млад е един човек в България, толкова по-голям е рискът да пише с правописни грешки, дори без да подозира това. Този факт също представлява обществена тайна и едва ли може да бъде оспорен.

Нискообразованите или некачествено образовани нови кадри ще получават ниски доходи и ще внасят ниски социални осигуровки, което при съвременната осигурителна система гарантира за десетки години напред ниски пенсии, включително и на сегашните учители.

Нискокачествено образованите ученици стават нискокачествено образовани студенти, а после стават нискокачествени учители. Или с други думи казано – така заложените проблеми започват да се самовъзпроизвеждат само 5 години след завършване на средното образование.

Всичко се случва според приказката: "прост народ – слаба държава", защото прости хора се управляват много лесно. Докато се приспиваме с приказки за „лека нощ” колко ученолюбив и трудолюбив народ е българският, резултатите от година на година се влошават в образованието, а това няма никакво обяснение на фона на демографската криза, броя на затворените училища и намаляващите ученици. Значи – страната обучава много по-малко деца, отколкото преди 20 години и го прави в пъти по-некачествено. Може би с умисъл….

Всички думи за частните уроци са или неверни, или не напълно верни и не могат да покажат истинската причина за нещата. Учителят, който заедно с държавното учителстване се занимава с частни уроци или е по-способен, по-трудолюбив от колегите си, или пък се нуждае от допълнителен доход. Всъщност малка част от всички учители се занимават с допълнителни частни уроци не повече от 20 %. Когато една стока няма търсене, цената й пада.
Образованието, особено средното, няма достатъчно търсене сред обществото и за това заплатите на учителите са ниски. Реално то е необходимост, междинен етап и е само част от образователната стълбица.

Учителството някога е било благородно и почитано занимание. Не всеки е можел да го упражнява, защото да бъдеш учител е означавало много. Днес се случва така, че учители стават не най-подготвените и успешни представители на обществото. Предварително е ясно, за всички, които кандидатстват педагогика, че като учители ще бъдат едни от най-ниско платените специалисти в страната. И разбира се, младите хора не се решават да поеме риска на трудния път.

Какво е останало от благородствоато на учителското занимание? Не много. Но са останали частици от възрожденския дух в училище. Учителското присъствие в ежедневието на обществото и конкретно в живота на децата е незабележимо и се приема като даденост. Вижда се престоят в училище – времето, в което децата са там. Вижда се несвършеното или не добре свършеното. Иска се много от учителя. Но той не трябва да иска. Обществото ни не харесва неговите протести и неговите искания. И го хули –нали е лесно е да се хули унизения и без друго притиснат до стената човек. Лесно се хули бедняка. Бедността и без друго в нашия живот се възприема като грях. Учителят по подразбиране заслужава оправданите ни и неоправдани претенции, защото очевидно е уязвим.

Остава спомена за авторитетните, добри и достойни учители. Остават старите снимки, старите разкази, историята, която говори за достолепните стари преподаватели, които са носели учителското звание, защото са призвани и като далечен отблясък на Единствения, Вечен и Съвършен Учител – Христос. Учителството е мисия. Мисията в нашето общество е забравен път към сърцата и душите. Но тези, които винаги ще бъдат призвани да мисионерстват са духовниците, преподавателите и педагозите. Докато съществува света.