Възкресението и животът

В него се вглежда Емилиян Станев, за да напише "Лазар и Исус", сам определяйки текста си като "апокриф". Апокрифът е текст, отклоняващ се от канонизираните сюжети, но по своя дух и характер утвърждаващ по същество истината, проповядвана от каноничните писания.

"Лазар и Исус" се отклонява не само от векове по-късно създаденото житие, дописващо евангелския текст с настояването, че Лазар след възкръсването е живял още 30 години и е бил епископ в град Китий на остров Кипър, но тръгва и срещу тезата, че Лазар със своето възкресение е предтеча на Възкресението на Христа и възкресението на блажените мъртви в съдния ден . Тук се разгръща едно друго, много дръзко богословско размишление, един радикален мисловен експеримент.

Много са паралелите с литературни сюжети, насочени в подобна перспектива. Иван Добчев например с право цитира Легендата за великия инквизитор на Достоевски. Предметно обаче Емилиян Станев е може би най-близо до драматичния мит "Лазар" на Луиджи Пирандело (1928 г.). Там Диего Спина е възкресен от лекаря. Петте минути смърт и липсата на отвъден живот, в който той горещо е вярвал, водят до трагичен нравствен срив. Диего губи вярата си и решава, че липсата на Бог му позволява всичко. Не е изключено Емилиян Станев, започнал работата си върху "Лазар и Иисус" през 1942 г., да е знаел текста на нобеловия лауреат. Ако това е така обаче, той довежда идеята му до най-крайните й консеквенции, полагайки я при това върху самия евангелски сюжет. Иван Добчев слага последния щрих на тази радикализация, обилно привличайки както новозаветни текстове, така и неканонични християнски писания (най-вече от т.нар. "Евангелие от Филип" и "Евангелие от Тома").

В "Лазар и Иисус" на Добчев Лазар е "кроткият луд на Витания, 25 годишен, недоразвит мъж-дете, човек безпомощен, завеян и без бъдеще‛. Той пребивава в интелектуална инфантилност, но затова пък е със свръх-усетливост за божественото. От устата му спонтанно се леят псалми и пророчества. Със затрогваща естественост общува с ангелските сили и без усилие вижда божественото присъствие в творението, божествената светлина. Той има духа, що е в детето, което познава Царството Божие, разпростряло се над всичко видимо и невидимо. Този Лазар умира.

На третия ден след погребението му, както свидетелства евангелист Иоан, Иисус идва във Витания, нарежда да вдигнат камъка пред пещерата-гроб, извиква с висок глас: "Лазаре, излез вън!" и умрелият излиза. Мнозина от присъстващите се изпълват с вяра в Христа, защото са видели стореното от него .

Така възкресеният Лазар е обаче катастрофално "нормален": цинично-прагматичен, битово-досаден тип. Той е изпепелен от случилото се. Бил е в смъртта, но не и в Царството небесно. Не е видял близките си покойници, не е видял божествената светлина, не е видял Яхве, ни Авраам, нито стълбата на Иаков. Той е бил в пълен мрак и пустота. Бил е в нищото. В нищото е загубил себе си, "момчето". Прекършил се е, умряла е вярата му. Изгубил е Царството небесно, както според Иуда е заявил за Лазар сам Иисус. Излязъл от смъртта, той влиза в "града", изгубил Божия дух, той се изпълва с духа на света. За него е прилично срещу един дюкян да свидетелства против Иисус, да отрече възкресението си от него.

Възкръсването на Лазар е много особено събитие. То не е обещаното възкресение от мъртвите, от него не следва животът в бъдещия век. Напротив, Лазар е излязъл "вън", той е завърнат за живеене в света. Възкресяването му е във всякакъв смисъл "външно". То му е дадено, без да е пожелавано от него. Дадено му е като дар, но не в отговор на вярата и на духа в него. То не е пре-формиращо. Защото, има ли се, Царството небесно е вътре в човека, а не вън. То е в живите, не в мъртвите и не в смъртта. Завръщането от смъртта може да е неговата загуба. Външно придобиваната, не изпълващата "вътрешното" благодат – пък била тя и божествена – води до разрушителен срив. Тя се превръща в смазващо свидетелство за нищожеството на света и живота в него, за нищетата на потопения в него човек . Неслучайна е съпротивата на Лазар, огромно е разочарованието му. Отчаянието му. Той е пронизан от нищото и е нищо. Изпразнен е от любовта. Вижда се предаден от самия Бог и затова без угризения свидетелства срещу него. Той не е маловерец, а изцяло е загубил вярата си.

И тук, на самото дъно, с него започва да се случва същинското чудо. То започва да зрее от срещата му със самарянката Арма, дадена му за наложница. Тя обаче е същата самарянка, срещнала Иисус до кладенеца на Иаков. На нея Иисус казва: "Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен". Тя копнее по тази жива вода. Жадува я.

Завръщането на Лазар тръгва през любовта, плътската любов. Той постепенно се връща в загубеното "момченце", но не буквално. Той вече не е кроткият луд и недоразвитият мъж-дете, а има зрелостта, способна да обземе любовта, способна да се изпълни с духа на действителното възкресение, на спасението. Той има вече своята цялост, разумът не противодейства на вярата му, телесното е едно с духовното му. За онова, което е било преди външно, е вече посилно да стане вътрешно, а вътрешното има мощ да се изрази навън. Което е било две, става едно. Сега вече Лазар наистина напуска царството на мъртвите и е готов да поведе към Царството, при Живия. Познал е истински Началото и затова няма страх от края. Сега именно той е готов да заживее в Христа и Бог да заживее в него. Лазар носи в себе си Христа.

Тъкмо в този момент всичките онези ученици на Иисус, изцелените от него слепи, хроми и прокажени, заедно с жители на Витания, внезапно, но затова пък пламенно повярвали в Христа, събрали се да убият всъщност Иуда, който обаче ги изпреварва със самоубийството си, всички те, тръгнали да дирят мъст, убиват в гнева си "предателя" Лазар с камъни. Сред тях навярно на първа линия и онези, които само дни по-рано на същото място са искали с камъни да убият Иисус. Неуспели тогава, успяват сега.

Богословската медитация на Иван Добчев и Емилиян Станев не е просто дръзка и в никакъв смисъл не е самоцелна творческа игра на гърба на евангелския сюжет. Тя е по-скоро дръзновено усилие за откриването на истинските източници на вярата и любовта в Бога, на пътищата, по които те да станат необратими, да бъдат елемент от естеството на повярвалия. Успешното външно действие, дори то да е чудо от ръката на самия Господ, не е достатъчно. То дори може да предизвика съвсем обратен ефект. Животът в Бога не е външен подарък и не се гарантира от външни действия. Неговото постигане е усилие – човешко и божествено, буквално – бого-човешко. Царството небесно, когато живее в този свят, е живо вътре в човека, в душата и тялото му, станали едно. Голямата предпоставка и обиталището на Царството е любовта, която, липсва ли, нищо не сме. Едва в единения цялостно с Бога човек смъртта е победена безвъзвратно, едва в този човек нищото е изтласкано окончателно. Едва той има в себе си едновременно и възкресението, и живота. Едва той, и да умре, ще оживее.

Спокойно може да се твърди, че концептът на Добчев/Станев е една висока апология на християнството, разгръщана тъкмо в условията на т.нар. "постхристиянска ситуация". Тази ситуация не се ограничава с маргинализирането на християнството, тя мотивира и ерозиите в самия начин на живот, практикуван от християните в днешния свят. "Освобождава" ги от драматизма, ако щете – от трагизма на живота в Христа. С намигане сваля кръста от плещите им. "Лазар и Иисус" воюва срещу тази лекота на битието, той упорства в свалянето на глазурата.

Реализацията на спектакъла върху сцената на Театрална работилница Сфумато успява да внуши мощно всичко това. Режисьорът Иван Добчев е вложил в нея амбиция с нестандартни размери и тя многократно му се отблагодарява. Постановката излъчва прецизност, не зная дали ще засегна Добчев, ако кажа че тя има перфектна геометрична постройка. Като казвам "геометрична", искам да подчертая, че цялото пространство на спектакъла е организирано в контролирано-единна структура, където няма място за случайно и недовидяно.

Нека спомена най-напред визуалното внушение. При своето композиране Добчев никак не се стеснява да цитира шедьоври на християнското изобразително изкуство, при което вкусът му го насочва най-вече към фламандската живопис. Ненатрапчиво и някак съвсем естествено се предизвикват "спомени" за емблематични сцени, жестове, изражения.

Изобщо, деликатността, превръщането на намека в основно средство за внушаване на идеята характеризира цялата постановка. Парадигмална в това отношение е появата на самия Иисус. Да, той ще влезе, покрит с хитона, изтъкан от Марта и Мария, скрит в него, "отличен" само със светлинния акцент. Той ще бъде и не ще бъде видян, както се вижда и не се вижда под камъка, повдигнат от Лазар. Същият този хитон после ще премине през ръцете на Иуда и ще покрие Лазар.

Казано обобщено, Добчев ангажира цялостния културен потенциал на зрителското око и му вменява отговорността по "включването" на целия обем на спектакъла, който поради това – при цялата си многослойност – си позволява да звучи семпло, някак си аскетично, дори на фона на останалите постановки на Сфумато и на самия Добчев, превърнали изразната пестеливост в своя емблема.

Непременно трябва да се отбележи тоналната структура на "Лазар и Иисус". Неслучайно в едно свое интервю Добчев говори повече за работата на Асен Аврамов, отколкото за своята. Неслучайно, казвам, защото пространството на спектакъла се скрепя именно звуково, словото се гради музикално, то заявено носи речевостта на античните мистерии и средновековното литургично рецитиране. Светлината и мракът се носят тук колкото от визуалното и пластичното, толкова повече от музикалното, за да се постигне това толкова рядко изпитвано усещане за постигната цялост, което се излъчва от сцената.

Казано с една дума, Иван Добчев и Сфумато правят с този спектакъл един много ценен подарък на българската култура. Толкова по-ценен, колкото е – изглежда – незаслужен.