В очакване на чудото

Не би трябвало аз да пиша тази статия. Казвам, че не би трябвало поради простата причина, че тук става дума за книга, за която нямам необходимата научна подготовка да я обсъждам на изискваното от нея равнище. Говоря за новата (вече не съвсем) книга на Георги Каприев "Византийската философия".

Но онова, което ме пришпори да го сторя, всъщност не е желанието да анализирам самия труд – то не ми е по силите – а фактът, че за повече от година, откакто е излязъл, за него на практика не се написа нищо. Това, разбира се, по един или друг начин важи и за други автори и произведения – "Античният херметизъм" на Николай Гочев, "Диптих за иконите" на Калин Янакиев, "Поетика на киното" на Красимир Крумов и т.н. Тоест, като изключим изследването на Николай Гочев, именно за онези философско-научни трудове, които се вписват в така и не намерилото ясната си дефиниция у нас понятие православна християнска интелигенция. Защо обаче се получава така – това е въпросът, който не ми дава мира и ме кара да се чувствам гузен, доколкото и аз самият, божем, се имам за православен. Не ми дава спокойствие мисълта, че в България днес сериозният интелектуален труд нито се познава, нито се цени; а когато говорим за сферата на православното богословско и философско мислене – то за това липсва дори и някакъв прост рефлекс дори и у онези, които по дефиниция би трябвало да са първите – Българската православна църква и Богословският факултет. Откъде и как да кристализира тази православна интелигенция, щом и горепосочените институции на практика пет пари не дават за нея? Не дават пет пари в моралния, а защо не и в материалния смисъл, което е част от техните задължения и отговорност.

Разбира се, когато говоря за нецененето на интелектуалния труд, аз нямам предвид тесните академични коридори, а обществения резонанс, който той предизвиква. А православното мислене и писане все пак са неща, търсещи и изискващи именно такъв отзвук. Без него те нямат смисъл освен като лично усилие на един или друг човек. Това не е малко, но е недостатъчно, или по-точно казано – неефективно.

Какво например виждам в "Църковен вестник"? Някоя морализаторска беседа, някое житие на светия, обяснение за църковен празник и откъслечни преводи (най-вече през руски) на отделни съчинения на църковен отец или учител. От всичко по малко, за всичко – по нищо. Обществената позиция там, ако въобще може да се говори за подобна, се появява изрядко, и то в такава опърничава стилистика, че дори и добронамереният читател се отдръпва, да не мислим за останалите. Къде е списанието "Богословска мисъл", обсъждащо толкова специализирани въпроси – често (за кой ли път) преписани и преразказани – че практически няма кой да го чете, освен ако някой преподавател не задължи студентите си да открият поредния му научен принос? С други думи, БПЦ и Богословският факултет, които институционално (за да не говоря в морални категории) са задължени да обгрижват и да подтикват православния живот в България, не се интересуват от него. Тогава, питам, от какво собствено се интересуват?

Може би тук ще ми се възрази, че не е работа на специализирани издания като "Богословска мисъл" да се занимават с такъв тип проблематика; че те са създадени и излизат именно с целта да бъдат мястото за чисто научни изследвания. Съгласен съм, но нека все пак не забравяме, че не говорим за квантова механика или за лингвистична относителност, а за богословие, т.е. за нещо, което така или иначе се отнася пряко към живеенето ни, дори и да сме атеисти или агностици. Все пак нали мястото за изказване на позиция и за сериозни дебати пак трябва да бъде там. Разбира се, че един научен труд като "Византийската философия", с който започнах, не е предназначен за "всички", но не и това е целта му. Обаче тогава, когато и специалистите богослови не му обръщат внимание и го подминават, сякаш са изписали томове такива неща, тогава, казвам, имам правото да говоря за липсата на елементарни академични рефлекси. В такъв случай как и какво да очакваме от тях в сферата на активното гражданско поведение, където богословстването не би трябвало да е просто част, а напротив – водещо?

Когато на 4 април миналата година книгата бе представена в СУ и видях буквално претъпканата зала, реших, че най-после нещо се случва пред очите ми; реших, че този интерес е показателен за някакво малко православно "възраждане", за стремеж към християнското богомислие… Но не би. Никой, абсолютно никой не написа и не каза нищо, с изключение на изложенията на проф. Цочо Бояджиев и на доц. Калин Янакиев на самото представяне. Аз очаквах, наивно, реакция от Богословския факултет, но такава нямаше. Очаквах реакция от БПЦ. Не. Изглежда, според тях книги от този ранг се появяват всяка година, та затова не си заслужава да им се обърне внимание. Сега се питам дали изобщо някой от тях си е дал труд да я прочете. Познавам двама или трима от преподавателите в БФ, които го сториха. За останалите не съм сигурен, а що се отнася до епископите и до болшинството свещеници – там съм убеден – не са. Дали пък са в състояние да я прочетат? Дали пък този въпрос не е реторичен? Къде бяха и "православните патриоти", които са готови да говорят за световната, регионалната и междукварталната конспирация, но не и за рядко излизащите богословско-философски трудове от български автори? Не иде реч за това да напишат научна рецензия, а за това просто да отбележат факта. Да бъдат в темата, която претендират, че защитават, и поне те да се опитат най-сетне да разбият мита, внушаван ни вече десетина години, че "сивото вещество" на България било изтекло зад граница. Да обяснят най-сетне, че това не е вярно, а и е изключително обидно за всички онези интелектуалци в строгия смисъл на думата, които се опитват тук да работят сериозно и – както се оказва – полуанонимно. Защо хора като Георги Каприев, Калин Янакиев и много други трябва едва ли не да започнат да ругаят по медиите, за да бъдат забелязани и – какво по-естествено от това – съответно оплюти? И изобщо – защо трябва да го правят? Вероятно за да бъдат включени в кохортата интелигенти, които кой знае защо и кой знае за какви заслуги се самообявиха за съвестта на нацията, бивайки на практика безцеремонни конформисти и лапачи.

Така. Когато започвах, не мислех, че ще стигна до тази патетична реторика, но всъщност това не ме притеснява много. Дори напротив, като във вица за краставицата възнамерявам да продължа още малко в същата посока. И всичко това, видите ли, заради някаква си книга! Абе не е то заради "някаква си книга", а заради постепенното, но сигурно разпадане на православието в България – разпадане, за което БПЦ носи основна вина и фактът, че не го вижда, сам по себе си е предостатъчен за подобно заключение. Нека да помислим например каква беше позицията на църквата ни по отношение на убийството на свещеника, случило се преди два месеца, и каква беше реакцията й на откритото писмо на Калин Янакиев, Явор Дачков и д-р Николай Михайлов, публикувано във вестник "Дневник". No comment. С безличността си църковните ни пастири надминаха всеки исторически прецедент.3 Това, което става сега с православието у нас, не е само липсата на задълбочена богословска подготовка, макар че и то е страшно да се каже, а и нежеланието да се разбере, че в сферата на християнския морал не съществуват оправдания за несвършената работа и за неизпълнението на преките задължения. Не може да се каже "Няма пари", когато става въпрос за спасяване на души. Хората не търсят финанси от църквата, а грижа и милост, и ако някой е станал свещенослужител, за да печели и да живее лек живот, неговото място съвсем не е там. Това е своеобразен параграф 22 – от една страна, за да има добре подготвени свещеници и монаси, те трябва да бъдат и добре платени (такава, уви, е реалността), от друга – заплащането не би трябвало да е основният аргумент за започването на църковна "кариера". Как да се избегне противоречието? Именно тук и не само тук е мястото на т.нар. православна интелигенция – да говори за това, да предизвиква размисъл, да се опитва да акордира постепенно това раздрънкано пиано БПЦ. За да се получи поне донякъде, все пак и църквата в лицето на своите водители трябва да помогне, трябва да загърби изолацията и сръдливото си мислене, като че ли обществото й е задължено с нещо. Не, напротив, Църквата е длъжна пред хората, тя затова е създадена. Неудобно ми е, ей Богу, да говоря учебникарски истини на хора, които би трябвало, а и ги знаят по-добре от мен.

Та ето откъде започнахме и докъде стигнахме. По всяка вероятност мнозина ще си зададат въпроса дали е имало нужда да споменавам "Византийската философия" – един все пак строго научен труд, за да си кажа казването. Ако не са схванали защо съм го направил, може и моя да е вината, а може и просто да не са в час. Честно казано, личната ми надежда, свързана с т.нар. православно възраждане, е обърната към западноевропейските и американските православни християни. Там като че ли се осъществява онзи интензивен духовно-богословски труд, за който тук само си мечтаем. Ние имаме привилегията и щастието да разполагаме с богатствата на православието, но не ги познаваме и не умеем да ги ползваме и мълчанието по отношение на "Византийската философия" е ясен пример за това. Но тъй като все пак съм съгласен с основателността на горепосочената забележка, ще се опитам съвсем накратко и не така, както книгата заслужава, да напиша няколко думи и за нея.

На първо място, ще ми се да отбележа научната дисциплинираност и работоспособността на самия автор – доц. д.ф.н. Георги Каприев, нещо само по себе си рядко срещано в България – страна, пълна с мързеливи недоразбрани гении, но пък напълно в тон с онези стандарти и изисквания, към които уж все се стремим. Както каза – доколкото съм в състояние да го възпроизведа след повече от година – проф. Цочо Бояджиев, опасно е да се говори за това с какво точно се занимава Георги Каприев в даден момент. Познат като изследовател на латинското философско средновековие, той с лекота и пълноценно преминава към Изтока, и то с книга, която, по думите на доц. Янакиев, може да бъде определена като капитална в процеса на опознаването на византийското богомислие и философско наследство. Всъщност и едно от достойнствата на "Византийската философия" наред с други е настояването и доказването на правомерността и коректността на понятието византийска философия; понятие, отчасти и до днес оспорвано и на Запад, и на Изток, макар и по различни причини.

Второ, неоспорима поне за мен ценност на книгата е концентрацията на огромното по обем патристично византийско наследство в определените от автора четири центъра на синтеза. Основавайки подхода си на едно евристично наблюдение на Владимир Лоски, доц. Каприев пише: "От моя гледна точка за такива синтези – категорично и безусловно – може да се говори общо в четири случая. Става дума за ученията на св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. патриарх Фотий и св. Григорий Палама. Техните мисловни системи са представени тук детайлно, с претенции за самостоятелност на изследването, доколкото позволява жанрът."4 Не знам колко ще са онези, които са в състояние да оценят по достойнство интелектуалната и научна смелост в случая. Еднозначното определяне на тези четири центъра на синтез като репрезентативни за вътрешното развитие на византийското богословие се оказва плодотворен философски подход, позволяващ и на автора, и на читателите му да видят в цялост картината на собствено православната християнска традиция. По принцип, и това е най-важното при отчетливото определение за византийска философия, "натрупванията на богословското и философското мислене от IV до VI век, генерираните проблемни сфери, тематични цялости, терминологични кръгове формират централния масив на източното богомислие изобщо, а значи и на византийското философстване и богословстване."5 Тук, по мое мнение, въпросът не опира просто до периодизацията, макар и сам по себе си той да е важен, но и описва иманентния ход на източното богословие; онази вътрешна философска непротиворечивост и "догматична инволюция", следваща дискурсивното представяне и уточняване на догматите, както и свързаните с това доктринални и историко-ситуативни усложнения." И наистина, за да можем да говорим за синтез, преди това трябва да имаме разгръщане на доктринален масив, който да го позволи. Не са малко изследователите, които се опитаха да видят ключа към непротиворечивостта във византийското богомислие в политическата воля на императорите и в юридическото наследство от Рим. Затова е важно да се подчертае собствено онтологичното творчество, ако мога да се изразя така, предшестващо и формиращо строго византийската мисловност и светоглед. Тя пък, от своя страна, като че ли най-отчетливо може да се идентифицира в тези четири "точки", в които се съсредоточава и философско-богословската, и обществено-политическата зрелост на съответната епоха.

На трето място, важността на тази книга се състои в самата нея. Едно, че тя е първото такова изследване от български учен, и друго, че е по същество и първото строго философско, а не просто антологично историко-философско представяне на православното богословие въобще. За съжаление отново сме свидетели на нещо, едва ли не типично – неумението ни да забележим ценното, дори и когато ни е под носа, само защото е българско. Като че ли "българско", щом стане дума за наука, у нас се отъждествява с "плагиат", а точно в описвания случай нещата стоят наопаки.

И накрая, иска ми се да се надявам, че скоро ще видим едно пространно и задълбочено разглеждане на "Византийската философия" – книга, която заслужава това и която препоръчвам на всеки, желаещ да разбере по-добре и по-обхватно своето православно наследство и в края на краищата религиозната си принадлежност.

Публикувано във в-к Култура, бр.32, 13 септември 2002 г.