В преследване на радостта



„Свято място празно не остава” – тази стара мъдрост се доказва по неопровержим начин през последните години в България, когато наред с общия подем на туризма, настъпи възраждане на интереса към светите места. Достатъчно е човек да отвори каталозите на туроператорите или дори само да посочи ключова дума в интернет, за да се натъкне на многобройни лъскави реклами на туристически дестинации в България, които предлагат посещение на манастир, храм или поне на археологически разкопки.

 

Интересът към богатата духовна история на България и желанието да се открие тя пред българите и пред света със средствата на съвременните комуникации са нещо добро и разбираемо. Но често тези действия са така комерсиално и така външно поставени, че действително въпросът заподмяната става по-важен от въпроса за историческата памет.

Православните светини в България са част от културното ни наследство. За съжаление това често е причина отношението към тях да се изважда от естествения църковен контекст, в който те имат и историческо, и днешно значение. Какво прави едно място свято и защо хората тачат православните светини? Тези два въпроса би трябвало да се отговарят по един и същи начин, но не винаги е така. Да оставим това, че в много случаи те изобщо не се отговарят. И ето как човек застава на пътя на поклонника, воден от мъгляво любопитство или от суеверно, магическо упование за здраве и късмет.

Понятието за светиня в православието идва от разбирането за святост. Свято е онова, което е причастно на Божественото, което е докоснато от Божествените енергии, оживотворено, осветено. Свято е такова място, което по някакъв начин открива Божието присъствие в света, Божията благодатна сила. Най-често това е свързано с някакви събития: мъченичество, подвижничество, чудеса, изцеления, видения или просто молитва и свещенодействие, извършвани на определено място. Такова място е отделено от другите, не защото има някаква различна природа, а защото тази особена благодатна връзка сякаш преобразува неговата идентичност. Една негова характеристика става водеща, главна за определянето на тази нова идентичност – то е първо място за Божия прослава, а после всичко останало.

Оттам и смисълът на поклонническото пътуване в православието – то е движение към такова място, където човек очаква да срещне Бога. Срещата с Бога, вътрешната промяна е целта на поклонническото пътуване. Но тази среща, разбира се, не се случва в пространството, а в душата на човека. Затова и подготовката за нея няма нищо общо с разучаване на туристическия маршрут. Истинският път на поклонника започва там, където човекът се оттласне от земната, физическата страна на своето пътуване и се насочи към дълбоките места на душата си. Там, където гласът на сърцето се чува по-ясно, незаглушаван от външните шумове.

Бог може да се открие на човека на всяко място; „Духът диша където си иска”. Но това ни звучи абстрактно, като някаква отвлечена истина. Истината, която има значение за нас, е родена в опита. Тази истина ни променя, става част от живота ни, има действие в нас. Затова и православието е вяра, родена и утвърдена в опита.

Противно на повечето разпространени етнокултурни клишета, православното християнство не е мрачна и суховата религия. Но и тази истина няма как да се разбере отвън. Отвън нещата понякога изглеждат различни до неузнаваемост. Преди години се стъписах при първото си посещение в един унищожен скален манастир близо до Варна – Аладжа манастир. Превърнат в туристическа атракция по времето на комунизма, днес той е нещо средно между музей и парков комплекс, решен в източно-православна стилистика с битови елементи. Образователната брошура за манастира беше оформена с графики стил „фентъзи”, изобразяващи големи дънери на широколистни дървета, чиито чепати клони постепенно се превръщат във възлести ръце. Тези зловещи ръце се протягаха изпод странни пелерини с качулки, които трябваше да представляват монашеско одеяние. Безвкусна и безсмислена художествена идея, която, уви, олицетворява неспособността ни да се свържем с духа на нашето църковно минало, а и настояще.

Православието е вяра, която се крепи на надеждата. В сърцето на тази вяра има една блага вест: вестта, че животът е победил смъртта. В православната духовност няма понятие за щастие; щастието се отнася към психологическите състояния. Но има понятие за радост, има опит за радостта. „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (Иоан 16:22). Само който е познал отвътре тази радост, е намерил ключа към надеждата. Тази радост е един от най-сладките плодове на християнския живот.

„Радвай се!” е призивът, с който Ангелът се обръща към Девата, когато открива Въплъщението. С този призив започва историята на нашето спасение. Православието e вяра, озарена от радостта на Новото творение, радостта заради спасението, радостта от очакването на Идващия Господ. Тази радост пронизва Новия завет и осветлява и най-дълбоките и драматични събития. „Прочее, братя мои радвайте се в Господа. Едно и също да ви пиша, за мене не е тежко, а за вас то е назидателно. (…) Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” не се уморява да пише апостол Павел. (Филип. 3:1; 4:4). ”…

В православното християнство няма щастие, но има радост – радостта да живееш пред Лицето на Бога. Радост от срещата с Този, Който „по-напред ни възлюби” (1Иоан 4:19). Една истинска среща, в която другият се открива според мярата на любовта, която имаме за него. Но може ли да не е щастлива радостта? И какво, освен истинско щастие, е тази един ствена среща, която прави всички други истински срещи в живота ни възможни? Тази среща събужда способността ни да се радваме; не просто „да бъдем щастливи” в онзи мимолетен и неясен смисъл, който предполага удовлетворение на всичките ни моментни приоритети, а истински да се зарадваме по начин, който не зависи от обстоятелствата.

В сръбския език думата за щастие е среща. За сърбите срещата е щастие и щастието е среща. И наистина, накъде бяга животът ни в постоянното преследване на щастието, ако не към тази най-важна среща; „Само в Бога се успокоява душата ми” – възкликва псалмопевецът. Несъзнателно се стремим да се прибли жим до Бога, да разгадаем Неговите пътища, търсим знаци за Неговото присъствие, тачим светите места, защото вярваме, че е бил Там, изследваме книгите, които да ни разкажат за Него. Но кой знае защо пропускаме най-важното: забравяме, че Той ни е поканил на среща.

„Учителю, къде живееш?” – попитали Го двама от учениците на свети Йоан Кръстител. А Той им отговорил простичко: „Дойдете и вижте!”. И те отишли. А после тръгнали след Него и разказвали на другите: „Намерихме Месия!”

Дойдете и вижте! – този отговор е предназначен и за нас. Оставете всичките си работи, всичките си мисли, всичките си въображения – дойдете и вижте. После ще знаете, няма да питате, няма да гадаете или да се съмнявате…

Да, християнският живот е поклонническо пътуване. То минава през много свети места. Но ние можем да почувстваме това, само когато те станат места на нашите истински срещи.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...