Главният прокурор – символ или знак

Вчера българските медии разпространиха необикновена новина. Бившият  Главен прокурор на България е уличен в убийство по особено жесток начин на своя колежка в правораздаването, ямболската адвокатка Надежда Георгиева.

Направо да го кажем: „Нанка Колева, съпруга на убития военен прокурор Николай Колев, и председателят на Българския моряшки синдикат Пламен Симов заявиха пред съда, че бившият обвинител №1 лично е заклал Георгиева в дома й” (в-к Монитор, 10.01.2007). Убийството е извършено преди седем години, по времето, когато човекът е бил действащ главен прокурор и е надзиравал най-отгоре разследването на това също убийство…

Разбира се, ние не знаем дали действително сегашният посланик на България в Казахстан, Никола Филчев, е извършил това престъпление. Още повече – изглежда човекът има алиби. Но най-вече – в държавата има ред, по който се установява дали някой е извършил престъпление. Знаем обаче как прозвуча медийната информация. Тя прозвуча като всяка друга. Като поредното съобщение за поредното криминално събитие в родината, като апетитна журналистическа хапка – и толкоз.

Първата ми мисъл беше, че се раздухва някакъв несериозен сигнал. Поогледах съобщенията в медиите обаче и изобщо престанах да анализирам въпросните „данни”. Чудех се кое е по-отвратително – дали потресаващите твърдения за конкретното деяние, или цялата дълбока и неприкрита мръсотия, която цари в прокурорските недра. По всякакви начини се говори за корупция, схеми на посредничество при платено замълчаване по дела от национално значение, страх и дебнене в самите прокурорски редици. Убийства… Върхът на айсберга изглежда убийството на един прокурор, за който се твърди, че е знаел, разследвал… или разкрил Филчев(?!) И който пък по-рано самият е бил обвиняем по същото дело.

Всъщност, оказва се, че разпространената вчера от медиите информация не е новина в собствен смисъл. Защото прокурорът във ВКП Нанка Колева отдавна твърди, че Филчев лично е убил адвокатката и е поръчал убийството на съпруга й. И по двата случая има образувани дела. Когато преди време питат главния прокурор какво мисли за обвиненията в убийство, той отговаря парадоксално – че това е нормално, като се има предвид постът, който заема. Колкото повече чете човек, толкова по-накъсана и мътна става криминалната история. Каква е „обективната” истина няма как да се види оттук. Съдът е призван да я дири.

Прочетох в някои съвсем нормално артикулирани твърдения за деянието на Филчев, че той е извършил убийството, но не предумишлено, а в пристъп на психично заболяване… „Филчев е убиецът. Ходил е у тях, изпаднал е в криза“, казала прокурор Колева вчера пред съда. (в-к „Дневник”, 09.01.2007). После си бил признал. Случва се, видимо, и на главните прокурори да полудеят. И пак да си бъдат главни прокурори. Или посланици. Случва се в България.

Философите и богословите правят разлика между знак и символ. Знакът указва, подсеща за друго нещо. Но е различен от това нещо. Символът пък е свързан с това друго нещо, което символизира. То присъства в него, той е част от него.

Дали е знак Филчев, или е символ? Дали ни подсеща или ни явява онази реалност, в която са вкопани основите на съвременния обществен строй в България? И която облъчва с отровните си емисии целия ни болнав и измъчен обществен организъм? Какво значение, в крайна сметка…

Ние просто констатираме поредното „невместимо”: Обвиняват Главния прокурор на Републиката в убийство. Той пък счита за нормално така да се обвиняват главните прокурори… Ние си казваме: „Ей, да му се не види, стига вече, бе!” И така за днес; утре ще има друго.

Когато „светлината в тебе се окаже тъмнина”, когато „слепец води слепеца”, когато „куче влачи, диря няма”, когато „солта обезсолее”, когато живееш в България…, какво те спасява?!

Добрата новина е, че изглежда сме на дъното. И от това място единствено възможно сякаш е движението нагоре. Лошата новина е, че всъщност дъно няма и падането може да бъде безкрайно.

Не знаем каква е истината за Филчев. Ще разберем. (Или няма да разберем.) Но другата истина, по дълбоката „стои по високите места край пътя”: Изглежда сме объркали посоките в нашата хубава България. Изглежда сме се преобърнали наобратно и живеем с главата надолу – към пръстта.