Думи за Професора

Пиша тези редове между деветия и четиридесетия ден от смъртта на професор Коев – в „зоната на здрача” между болката от загубата и светлината на надеждата за Утрото, което очаква душата му. Между още живия спомен и предстоящия помен, образът на Професора е все още достатъчно пълнокръвен, и в същото време той е вече отвъд, на място, откъдето можем, ако поискаме, да го видим в една друга светлина и да започнем да разбираме какъв човек ни напусна.

Лицата на мъртвите са от най-мекия восък, а природата на човешката памет е такава, че в килера на миналото ръцете ни загрубяват и неусетно започваме да извайваме сами образите на онези, които са ни напуснали. Нашето „вчера” може да бъде точно толкова пластично, колкото и нашето „утре”. Музеят на спомените не търпи фотографии.

Затова и моите думи за него сигурно ще бъдат едностранчиви и няма да отразят напълно личността му – но това, което видях от него, в него и благодарение на него, ме одързостява да започна така:

Професор Коев беше добър човек.

Всичко в него започваше оттам и всеки спомен от него отсега нататък неизменно ще започва оттам. Открих тази проста истина за него както – уви – винаги се разбира истинската стойност на всяко нещо – когато го изгубиш.

Предизвикваше спонтанно желание да го прегърнеш и да му говориш на „Вие” едновременно. Дистанцията, която отстояваше между себе си и околните беше всичко друго, но не и високомерие. Той по-скоро беше винаги с една крачка пред ближния, търпеливо очаквайки от него да тръгнат заедно – както водещият колона алпинисти следи за правилното разстояние между хората в редицата зад себе си.

Беше намерил мярата. Солидността му се основаваше на същинското значение на тази дума – плътност и твърдост. Непроницаем за глупостта, идеща отвън, и пределно пропусклив за добротата, която извираше от самия него.

Мисля, че ако живееха в едно и също време и обитаваха една и съща среда, навярно биха били приятели с някой като Честъртън – и двамата едри, непохватни и по детски – до невероятност – незлобливи. И двамата – отдадени на писаното слово и обичащи Христа до болка. И двамата – иронични към себе си и пределно сериозни към мненията и възгледите си. Да, за тия двамата ми е лесно да мисля като за приятели.

Професорът носеше професорската си титла като лавров венец, като корона – защото не я беше узурпирал, а я беше получил от другите, от хилядите си ученици, които я използваха спрямо него искрено и убедено, както Църквата възклицава „Достоин!” при хиротонията на най-добрите си синове.

Да се обърнеш към него с „професоре” или „професор Коев” беше въпрос на неподправено уважение към любимия учител – така, както музикантите се обръщат с „маестро” към старите си учители.

В едно свое стихотворение Аверинцев пише за „учтивостта на Небето” – когато архангелът благовести на Мария, нежно назовавайки я по име. Професорът беше въплъщение на тази учтивост – деликатност, уважение и пълно зачитане на свободата на другия. Той не играеше учтивост, той наистина беше такъв – и ако нещо го отделяше от всички в „гилдията”, то беше именно тази вкоренена доброта, без която сигурно щяхме да го запомним като мастит учен – и нищо повече. Но той го имаше, това „повече” – имаше го в изобилие; не го беше нито овладял, нито маскирал, нито пожертвал в името на кариера, власт или комфорт.

Имах щастието да бъда до него, когато се е срещал с монаси, свещеници, епископи – и мога да свидетелствам, че в неговото присъствие отпадаха противоречия и хората някак се свързваха – предполагам, за такива личности е казано: „Блажени миротворците”. Не знам дали Блаженствата имат отношение към догматиката, която преподаваше, но ако имаше догмат за мира, той щеше да бъде тежко пристъпващото му доказателство.

Тежестта му беше въпрос на мащабност и плътност, които го държаха здраво закотвен в нещата, в които вярваше. Беше едър човек, някак възлест и чворест, като старо дърво от родното си балканско село, а корените му бяха здрави и слизаха надълбоко.

Беше прекалено голям, за да се вмести в някоя от „групите”, „средите” и „кръговете” в Църквата; беше прекалено стабилен, за да лавира между камъните по бързея на живота си. Една латинска сентенция сякаш е писана специално за него: Ducunt volentem fata, nolentem trahunt. Покорния съдбата го води, непокорния го влачи. Той беше от покорните; може би това обяснява и дара му да води другите.

От никого не съм приемал така спокойно и без рискове за тщеславието си критики, както от него. И досега си спомням един мой превод, в който бе открил една граматична и един куп богословски грешки. Не мога да си обясня как успя да ми ги посочи така, че да ме зарадва, а не да ме засегне или да ме накара да се почувствам неудобно. Беше роден за учител, притежаваше педагогическия еквивалент на „абсолютния слух” на някои музиканти.

Ние, динамично щурещите се насам-натам „активисти”, го възприемахме като ходеща институция – дори когато понякога считахме някои негови възгледи за остарели. Оставяше ти рядката свобода да го уважаваш, без да ти се налага да се съгласяваш с него.

Посред брауновото движение на идеи и личности в Църквата ни, отприщено след промените, той стоеше спокоен и уравновесен – и сега с болка си давам сметка колко неправи сме били да тълкуваме понякога неговата улегналост като консерватизъм и твърдостта на убежденията му – като закостенялост. Той преподаваше догматика – и неизменчивостта за него беше въпрос на вярност, не на упорство. Догматите задаваха друг ритъм и друга динамика на мирогледа му – и вече знам, че така и трябва да бъде: има сфери, които по природа са неизменчиви. Но младостта трудно възприема тази истина. Той я беше открил за себе си и съзерцаваше догматите на Православието не с интереса на учения, а с тихия възторг на детето – и успяваше да предаде този възторг на учениците си и на хората, с които общуваше.

Познавах го точно 10 години и го видях в различни житейски ситуации. Това, което никога не забелязах у него, беше дребнавост и озлобление – макар че средата, която обитаваше, го заливаше обилно с тежки поводи за „размисли и страсти” в тази посока. Разбирах за причините за разочарованията му (той и в това беше като дете – чувствата му личаха) от други хора. Никога не чух от него коментар или подмятане срещу колега; дори когато трудно скриваше болката си, личеше, че вече е простил.

Той беше, простете за клишето, дете на своето време – но добро дете. Олицетворяваше и беше продукт на тежки и мъчителни за Църквата години. Нямаше афинитет към нови веяния в богословието и със сигурност авторитетите на моето поколение не бяха неговите авторитети. Но сега си мисля, че личността му беше събирателна за всичко най-добро и истинско, останало в недрата на българската църква от онзи период. Хора като него – малцина са – са нашето оправдание; носители и явители на онова и Оногова, което и Който са спасили Църквата ни, за да можем ние, „днешните везири”, днес да се упражняваме в красноречие на техен гръб. Хора като професор Коев бяха живите камъни на най-доброто, което успя да роди тогавашната ни църковна община. На фона на всичко онова, което наблюдавам днес около себе си и най-вече в себе си, споменът за Професора най-малкото респектира.

***
За последен път го видях месец преди смъртта му. Дойде на среща на издателския съвет към издателство Омофор. И беше паднал на стълбите преди заседанието – краката му вече не го държаха. Никой нямаше и да разбере за инцидента, ако не беше раната на слепоочието му – през цялото време тя кървеше, а той говореше и не забелязваше. Беше поел ангажимент и го следваше – едва пристъпяйки с бастуна; вече е знаел какво го очаква. После разбрах, че буквално до самия край не е спрял да върши това, което бе смисъл на живота му – редактирал е текстове, срещал се е с богословите, на които е бил научен ръководител. Когато чух за това, неволно си спомних отново онези кървящи рани на главата му – и ги видях като стигматите на една отдаденост, която беше превърнал в свое естествено състояние.

Изпратихме го и го погребахме в деня на погребението на Иисус Христос, за Когото Професорът беше преподавал през целия си живот. Дните от Христовата Страстна седмица бяха и неговите последни дни. Изходът на живота му беше осветен по Божи промисъл от ясна и силна символика, която носи светла надежда за тези, които го обичаха.

Нищо от всичко това, което знаех и чувствах за него, не успях да му кажа. Не знам дали е имало значение. Ако е имало, дано други, които са били по-близо до него, да са успели.

С Богом, професор Коев.