Замириса на Средновековие…

Иван Добчев прави сценарий за театрална постановка по разказа на Емилиян Станев ‛Лазар и Исус“. Приема да го постави в Драматичния театър ‛Н. О. Масалитинов“ в Пловдив, където директор е актьорът и драматургът Емил Бонев. Учреждението може да е храм (образно казано), но си е държавно, а това значи светско, т. е. по никакъв начин не е подчинено на църквата. Проектът е одобрен от ръководството на театъра. Но преди да започнат репетициите, директорът и режисьорът, неизвестно защо, решават да ‛споделят намеренията си с владиката“. Дядо Николай (в чиито очи по-често можеш да прочетеш плашещия блясък на фанатичната вяра, отколкото тихия пламък на опрощаващата любов) обявил текста за ерес и помолил режисьора да не поставя текста на пловдивска територия. И – осъзнайте случилото се!!! – ‛театърът се отказва от спектакъл заради владишка молба“.

Тъкмо е на път да се формира театрално поколение, което не помни цензурата. За добро или зло, вече много години дори Министерството на културата упорито отказва да се произнася по качествата на продукцията, която се произвежда в нашите театри, въпреки че се прави с раздавани от него пари. Очевидно, абдикирала от активна дейност сред хората, отказала се от борба за душевно здраве, отказала се от милосърдието и социалната си чувствителност, църквата ни търси своя ниша и я намира в произнасянето по въпроси, които въобще не са й работа. При това не става дума за прецедент, защото преди време и ловешкият митрополит – също така нелепо и неуместно – се изказваше за постановки на Ловешкия театър (представете си, неугодна Богу била пиеса на Джон М. Синг, угодна на световната драматургична класика, но нещо не отговаряща на високите ловешки мерки).

Изявленията в пресата по случая внасят допълнително объркване. Не става ясно защо Иван Добчев хем твърди, че ‛цялата история на изкуството е надмогване на канона“, хем казва: ‛моят човешки дълг и професионално задължение ми казаха, че трябва да уважа молбата на църквата“ (?!). И – малко по-долу – ‛Иван Добчев добави, че не се отказва от проекта си и ще търси възможност да го постави на друга сцена“ (вж. ‛Дневен Труд“, бр. 288, 20.10.2007). Е, каква и къде ще е тази сцена, при която човешкият дълг и професионалното задължение ще прошепнат друго решение на режисьора, и където директорът ще има куража самоотвержено да изпадне в ерес, приемайки този вече белязан проект?

Ако всичко беше заради рекламата, здраве да е, въпреки че с тези неща не бива да се играе. Но ако е истина, светската власт трябва да се намеси и да каже, че не може съвети на владици да определят репертоара на нашите театри. Утре друг ще търси с не по-малко основание съвети от ходжа или равин, от католическо отче или будистки монах. Може би така ще постигнем лелеяното многообразие и толерантност…

Можем да си кажем: какво пък толкова се е случило. Не, случило се е. Случи се поне това, че се чувствам унизен и заради Емилиян Станев, и заради Иван Добчев, и дори заради богобоязливия Емил Бонев, заради неспособността ни сами да опазим така трудно извоюваното право на изкуството да се вслушва само в собствените си импулси и основания. Не може някакъв младолик дядо да не дава право на личност като Емилиян Станев да се съмнява, да търси отговори и да задава въпроси, дори да греши спрямо някаква канонична правда. (Пък и не живяхме ли достатъчно в години, когато правдата беше една и се знаеше кои са компетентните й глашатаи.)

Аз също не обичам скандалите, но тук отказът от скандал е най-големият скандал!