Кланица 22

През тези дни преди 70 години се случи нещо, което промени живота на много хора в Русия, Източна Европа и дори далеч извън тях. На 22 юни 1941 г. Хитлерова Германия нападна Съветския съюз. 

 

Тъй започна най-жестоката месомелачка в историята. Сблъскаха се два настръхнали тоталитаризма, две въоръжени до зъби военни машини, всяка от тях готова да смели целия свят. От двете страни бяха пуснати в ход милиони въоръжени мъже. В тази битка на гиганти, чиято лютост надмина всякакво човешко въображение, цената и стойността на човешкия индивид падна до нулата и дори под нея, – стана по-евтина от живота на муха. 

 

Но за обикновените хора от обширните пространства на тогавашния Съветски съюз – руснаци, украинци, литовци, татари, арменци, да не говорим за евреите – това беше страшна чума. Хитлеровите пълчища не щадяха никого. Народите на изток от “Райха“ бяха за тях нечовеци, Untermenschen. Според плановете на Хитлер те трябваше да бъдат ликвидирани, превърнати в аушвицка пепел, прокудени в Сибир или превърнати в роби за германската “висша раса“. “Славяните са тор за немската нация“ – с това мото се отправяха “свръхчовеците“ на Изток.

 

Навярно докато свят светува, хората ще се чудят: как един луд е могъл да застане начело на цивилизована европейска нация? В миналото си германците бяха стигнали до върхови точки на човешкия дух. Те дадоха на човечеството Кант, Шилер, Гьоте. Германският народ винаги е ценял образованието и културата. Как тогава можа да сложи на кормилото си неук, болен, извратен до мозъка на костите си получовек – един истински изрод, патологично недоносче на човешкия род? Народът на Кант и Хегел – да повярва в примитивната, нелепа и идиотска теория за “висшите“ и “низшите“ раси?

 

Но този злощастен факт е предизвикателство и за антрополозите, философите и – най-вече – за богословите. Той е повече от фундаментално потвърждение за мрачната реалност на първородния грях – на онова зло, което отвътре дълбае и разяжда човешката природа. Заедно с Каин и Юда съществото Адолф Хитлер представлява най-долното падение на човека, най-сатанинските заложби на разяденото от греха паднало, безблагодатно естество. Погледнете портретите му – та това е жив дявол в човешка плът. Не с високомерие трябва да отминаваме тези зловещи маски от нищото, а със скръбно наведени глави, с покаяние и плач. Да се молим всеки ден на Бога да запази душите ни от тъмните сили на преизподнята. Защото всеки ден вършим малки или големи грехове, тоест заставаме на горните стъпала на стълбата, която води надолу в мрака – там някъде, където е и дяволът Хитлер.

 

Никой да не си мисли, че е имунизиран напълно срещу най-зверските прояви на злото. Не бяха ли германците европейци и християни? Не се ли имаха за носители на благородна и изтънчена култура? И все пак техните младежи изгаряха славянските села заедно с жителите им, а техните учени и лекари експериментираха с живи човешки същества в концлагерите и превръщаха човешката плът в торове и мас за сапун.

 

Не познаваме собствените си заложби. Не се и съмнявам, че мнозина от нас при определени “благоприятни“ условия биха станали с удоволствие палачи на своите ближни – дали от съображения за унищожение на “низшите раси“, “класовия враг“ или на “неверниците“, “еретиците“, няма значение – а останалите биха им се подчинили, блеейки тъпо. Нека всеки да се замисли: какво бих направил аз в тази ситуация?

 

Днес, 70 години след онзи зловещ 22 юни, нещата не изглеждат никак розово. Фашизмът, расизмът, злокачественият национализъм отново надигат глава. Ако през последните десетилетия на ХХ век младежите в Европа се увличаха от левичарски идеи – дали това беше нещо добро, е друг въпрос, – то сега на мода е десничарството, и то в неговите най-болни и изродени форми. Тази отровна вълна залива клубовете и агитките на футболните фенове, просмуква се в класните стаи, стеле се невидимо край уличните тълпи, избива във вид на гротескни лозунги и графити по стените. Из цяла Европа никнат като гъби ксенофобски, националистически партии. Ксенофобията завладява все повече и България. И из нашата нещастна страна, изстрадала през петстотинте години робство идеала си за християнство и човещина, крачат ултраси, скинхеди, бръснати глави с тежки подковани обуща. (Защо са бръснати? Нима за да доближат човешката глава до голотата на черепа?). И у нас, както и в други източноевропейски страни, се вадят от мазето и се избърсват от прахта “иконите“ на националистическите и/или фашизоидни дейци от миналото; тук това е е някой си генерал Луков. Всяка година се провежда маршът на “луковите глави“. Смехотворно-фантасмагорични карти на България “на три морета“ се натрапват от всеки ъгъл. Открито ксенофобски формации заседават в парламента, сипят огън и жупел срещу друговерци и другородци. Неотдавнашните грозни събития пред софийската джамия – нещо непредставимо преди години – будят сериозна тревога за бъдещето ни като читава нация. Вестници и електронни медии оправдават открито отвратителния “възродителен процес“, този български позор и срам от времето на късния комунизъм.

 

Фашистката отрова ще съществува, докато има на земята хора, вярващи, че техният произход, форма на черепа, цвят на очите и кожата ги поставя автоматически над другите. А всъщност тъкмо това са получовеците, нечовеците: убоги индивиди, които нямат нищо, с което да се похвалят – нито с мозъчен капацитет, нито с някакви качества, – само със своите черепи и кожи. Те са единствената им утеха в мизерното им съществуване на двуноги маймуни. Спомням си как разговарях веднъж с жена, чието единствено достижение в живота беше невероятното количество цигари, които можеше да изпуши. Някъде по средата стана дума за негър, когото била срещнала. “Гле’ам – нек’ва гадна чернилка“, изсумтя презрително тя. – Ох, жено! Ох, арийке моя от Булгаристан! Какво си мислиш, че представляваш? Какво ти пречи цветът, с който Творецът е дарил този човек? Нима Бог гледа на лице, а не на сърце? Може би сърцето на този негър е бяло като сняг, а твоето черно като на дявол, – откъде знаеш? Аз пък хиляда и милион пъти по хиляда предпочитам черни хора с бели души, отколкото обратното. – Веднъж един негър се возел в български автобус. Никого не закачал. “Вие скоро ли слязохте от дърветата?“ – намерил се да му каже някой. “А вие още сте там“ – отговорил черният човек.

 

Дребният, незабележимо-всекидневен фашизъм на дребните хорица – и колко, колко такива има!

 

Иска ми се да противопоставя православието като духовна крепост срещу всичко това, но уви, не мога да го сторя. Православието по света днес е разяждано от рака на национализма. Няма да навлизам в подробности, те са известни. Другата голяма отрова е зилотството, което върви ръка за ръка с антисемитизма, ксенофобията, омразата към всички и към всичко. Има хора, които искат да превърнат Църквата в секта, гето – и това постепенно им се удава, уви. Вместо дух на любов – дух на страх, ненавист, грозен фанатизъм, пренебрежение към всичко, спадащо към съвременността и културата (“Чуя ли за култура, хващам се за кобура“ – Гьобелс). Дано не е такова бъдещето на православието! Нека всички верни и здравомислещи православни християни да се борят, всеки колкото и както може, с тези два рака, които разяждат отвътре нашата вяра.

 

Хората с добра воля, истинските християни и изобщо всички нормални мъже и жени трябва да са винаги на пост. Докато земният свят съществува, злото ще изпълзява винаги отново и отново от тъмните процепи и пукнатини на падналото естество. В тази война умора не може да има. Нека да стоим, верни и бдителни, на своя пост и да не допускаме мракът да ни завладее.