Коранът по време на Биг Брадър

Източник: в. Култура, бр. 38

В статията си, публикуване в бр. 36 на в. „Култура”, проф. Евгений Дайнов поставя един твърде наболял напоследък въпрос, свързан с отношението на различните култури към основополагащите религиозни текстове и произтичащите от него възможности за многообразие на тълкуването. Този специфично теологичен въпрос е, за съжаление, представен в стил, достоен за популярните напоследък reality show-та, и обилно замесен с политически внушения, засягащи най-вече концепцията за индивидуалните свободи в контекста на трите монотеистични култури. Според автора на "Коранът – начин на употреба" на плурализма на тълкуването на сакралния текст в християнската и йудейската култура се противопоставя монистичното отношение на исляма към собствената му свещена книга, откъдето произтича и липсата на индивидуална свобода и демократично държавно устройство в арабските и мюсюлманските страни.

Трябва да признаем, че подобна гледна точка има своите основания в рамките на западна перспектива, която осмисля не-западните системи на културни традиции и обществено-политическо устройство през призмата на собствената си – изработена в течение на столетия вътрешно-историческо развитие – ценностна система, която напоследък се идентифицира с твърде смътното понятие "универсални ценности". При все това възниква въпросът с какво западният "универсализъм" на ценностите се отличава от мюсюлманския монизъм на интерпретацията, който, както справедливо отбелязва проф. Дайнов, води до специфични отговори на културните предизвикателства. Дали ислямът не е изработил свои собствени "универсални" ценности, които в повечето случаи не съвпадат с ценностната система на Запада?

Естествено, отговорът на подобен въпрос в рамките на една вестникарска статия е невъзможен, най-малкото заради необходимостта от подробна аргументация. Доколкото обаче подходът към материята в статията на проф. Дайнов е по-скоро спекулативен, ще си позволя да нахвърлям само най-общи размисли по темата, които естествено могат да бъдат разширени при по-задълбочена дискусия.

"Основополагащо право, например, е човек да може да предизвиква властите – светски и духовни…", твърди проф. Дайнов в своята статия. Едва ли можем да спорим с подобно заключение в рамките на модерната западна култура, която поставя личността като главен носител на политическия суверенитет още с прехода от Средновековието към Новото време. Обратно на това, ислямът никога не е познавал подобно разделяне. Противно на християнството, където Христос съветва божието да бъде оставено на Бог, а кесарювото на кесаря, за мюсюлманите пророкът Мухаммад съчетава в себе си образа на боговдъхновения пророк с функцията на политическия управник. Това, което западната култура очертава с понятията "светско" и "духовно", е необяснимо в системата на мюсюлманската култура. Като резултат тя не е изработила специфично духовна институция, каквато е християнската църква през Средновековието. В исляма владетелят е човек, който обединява в себе си длъжността на религиозен водач (притежаващ правото на интерпретация – ар. "иджтихад") с ролята на политически управник. Светскодуховната сплав в исляма не може да бъде накърнена чрез опити за механично разкъсване, защото това би довело до загуба на културна идентичност.

Спецификите на средновековната представа за властта са до голяма степен валидни в ислямските страни и до ден-днешен. Политическата партия на Изток гради своята доктрина преди всичко на религиозни предпоставки, доколкото легитимацията на властта става не чрез индивидуално волеизлияние, а единствено въз основа на верско-общностната идентификация на вярващите мюсюлмани. Оттук следва и обезсмислянето на общоприетата на Запад демократична изборна процедура, която, приложена на Изток, винаги ще води до победата на онази политико-религиозна група, която разполага с демографско мнозинство (изборните победи на шиитите в Ирак са добра илюстрация на подобно изкривяване).

Горната особеност всъщност ни подвежда към още един важен аспект, който трябва да се отчита при работата с ислямската култура: концепцията за общността (ар. "умма"). За разлика от модерния индивидуалистичен Запад, на Изток се налага представата за общностното единение, което винаги е доминирало над индивидуалното начало. Интересите на индивида са подчинени на прерогативите на общността, а когато уммата е застрашена, индивидът трябва да е готов да пожертва личния си живот заради нейното оцеляване. Само общността или най-малкото авторитетна група от учени може да делегира на богословски школуван индивид правото на иждтихад. Струва си да отбележим като пример, че въпреки "революционните" си забежки, Муктада ас-Садр не можа да се сдобие с него в рамките на шиитската общност в Ирак и то остана запазено за изкусния теолог Айатоллах Али ас-Систани.

"Недемократичната" реакция на уммата срещу карикатурите на Пророка е също добре обяснима. Мухаммад се идентифицира с базовите ("ирационални", ако трябва да прибегнем до терминологията на папа Бенедикт ХVІ) принципи на общността, а тя болезнено изживява всеки опит за накърняване на концептуалните си фундаменти. Много по-вяла беше реакцията срещу речта на Бенедикт ХVІ от 12.09.2006 тъкмо защото – в резултат от рационалистичния си подход към историята и културната типология – тя не се вписа в присъщото на исляма религиозно дефинирано световъзприятие.

Единението между светско и духовно и доминацията на общностния принцип в културно-историческата традиция на исляма прави невъзможно да се "имплантират" в него западните ценностни структури. Поради това ми се струва, че проф. Дайнов греши, твърдейки, че социалните и политическите реформи в Ирак и Афганистан "не са достатъчни". Такива реформи по западен образец там са неосъществими и очевидният провал на американската окупация на Ирак, съпроводен с политическа дезинтеграция на страната, е несъмнен показател за това, независимо какво твърдят по въпроса някои арабски журналисти в България, които много бързо смениха предаността си към комунистическата система с поклонничество пред ценностите на демокрацията.

Предложението на проф. Дайнов "… да се стигне до съгласие, че Коранът подлежи на тълкуване", не е ново. Не е нов и фактът, че подобно предложение е напълно неосъществимо, защото е абсурдно. Абсурдността му се обяснява преди всичко от фрагментацията на духовния авторитет в исляма (най-вече сред демографски преобладаващата сунитска общност), която води до отсъствие на инстанция, способна да наложи единна интерпретация. От тази фрагментация се възползват маргинални политически групировки от типа на ал-Ка‘ида, които противопоставят собствените си (и най често твърде неумели) опити за тълкуване на установената хилядолетна традиция. И ако привържениците на традицията (т.нар. от проф. Дайнов "умерени мюсюлмани", каквито всъщност са по-голямата част от последователите на исляма) спорят за същността на джихада и мнозина от тях са склонни да го разглеждат като борба за "собствено усъвършенстване", богословски слабо школуваните "маргинали" (ислямските въплъщения на Волен Сидеров и Жорж Ганчев) са способни да увлекат мнозина от незапознатите с традицията младежи (местното поколение на Биг Брадър) благодарение на собствената си харизма и отдалечаването от досадния за непосветените традиционен религиозен изказ. На Запад подобни предизвикателства се преодоляват чрез принципа на политическата легитимация чрез всеобщо гласуване, но на Изток те бързо довеждат до претендиращи за право на интерпретация, а оттук и за политическа легитимност маргинални групи.

Отсъствието на общопризнат политическо-религиозен авторитет, съчетано със затварянето на кораничния текст още през седмото столетие и затварянето на традицията (ар. "сунна") няколко столетия по-късно, е действително сериозен проблем пред арабо-мюсюлманската общност. Затвореният текст подхранва маргинални интерпретационни усилия, които често се израждат във фундаментализъм (т.е. сляпо следване на буквата на Корана и сунната), а понякога и в радикална реакция срещу западното културно предизвикателство. Наместо обаче да се опитва да насърчи едно отваряне на сакралните текстове в исляма, подчинено на западните интерпретационни техники, което със сигурност ще бъде удобно най-вече за радикалните маргинални групи, Западът би трябвало да се замисли над собствения си постулат за универсализма на ценностите и да осъзнае, че той по нищо не се различава от фундаменталистката реакция на Изток, която търси в събитията от първата половина на седми век решение за всичките проблеми на човешката цивилизация.