Културното пространство

“Детето в културното пространство” стана много модерна тема на днешните педагогически конференции. Още по-модно е да се говори за това, че училището е длъжно да възпитава децата, адаптирайки ги за съвремения живот, съвременната култура и че то е задължено да подготвя граждани за “отвореното общество”, хора способни за “диалог между културите”.

Идеологическата машина работи мощно. Хората, още не успели да се отърсят от марксическата какафония, вече са изправени пред заплахата от нови идеологически децибели, през които все по-трудно човек може да намери пътя към себе си. Идеологическите заблуди са една мозайка налепена от откъслеците на истината. Нима училището не е длъжно да научи децата на компютърна грамотност? Нима не трябва да знаят чужди езици? Не трябва ли то да възпитава в откровеност и търпимост? Трябва естествено. И по тези задължения не трябва да се спори! Трябва да се спори, ако списъкът се изчерпи с изброените теми. Малката правда, опитваща да скрие голяма истина, намирисва на лъжа.

Отвореност… Наистина, човек е длъжен да разбира езика на чуждата култура. Но нали преди всичко той трябва да бъде отворен към своята собствена култура, към своята духовна традиция. Ако училището учи да се отнасяме с търпимост към будистите и кришнарите, но не запознава децата с основите на родното православие – то това училище възпитава децата ни в лъжа, фабрикува епигони, готови винаги да „поддакват” на всякакво чуждо влияние. Трябва да бъдем отворени за своето си. Но при опит да се въведе обучение по “Закон Божи”, руското Министерство на образованието и много от регионалните департаменти проявяват симптоми на изострена алергия. Броят на часовете, отделяни в програмата за изучаване на руски език и руска литература, се съкращават, но затова пък се отделя сума време на детеразвратниците от РАПС* (“Смисълът на жените разкриха жреци по половия въпрос” – Наум Коржавин. Краят на века.) Това, естествено, е върхът на “отвореността”.

Културният диалог… Да, да побъбрим за това-онова е приятно в свободното време. Да идем на гости и да се порадваме на завършения ремонт на съседите също е интересно. Но ако тези съседи по вила са си вкопали клозетната яма върху моите ягодови лехи? Може би не трябва да се забравя, че диалогът не е единственият начин за общуване с чуждия свят?

Мирна и прекалено спокойна е тази фраза “културен диалог”. Тя не може да обеме цялото “културно пространство”. Просто затова, че същото “културно пространство” вече е изключително разнообразно. В това пространство няма мир. Там всевъзможни течения, носещи съвършенно различни разбирания за човека и смисъла на неговия живот, се счепкват и воюват помежду си. А на децата, вкарани в самия разгар на битката се говори за това, че те трябва да бъдат “търпеливи” и “отворени” участници в “културния диалог”.

Какъв ти диалог? За борба и противопоставяне е длъжно да се говори в училището на децата. Юношата жадува битки, той е естествен дисидент. Нека тогава училището да му обясни с какво трябва да се бори. Събуди се и погледни: ти виждаш с какво диша тълпата, възбуждана (или приспивана от медиите)? Виждаш, че с “Черния квадрат” искат да закрият Рафаело? Виждаш, че Рембранд се разглобява на квадратчета, а летящите крави вече затулиха небето? Виждаш, че вместо иконите на Рубльов в галериите се излагат тоалетни чинии? Оскърбиха ви! Вашата душа, вашата любов и стремежи доведоха до хормонална игра. Моля ви, не позволявайте да мислят за вас толкова низко! Бъди мъж. Изправи се в защита на поруганата чест, красотата и културата. Химията, физиката, математиката и историята се нуждаят не само от това де ги назубриш. Те се нуждаят и от твоята защита. Тях ги преиначават и над тях издевателствуват вещици и нумеролози, „чумаки” и „фоменки”**. И ако не защитиш научното мислене, много скоро няма да има кой да лети в космоса. Метлата ще остане единственото средство за придвижване.

Естествено, бих посъветвал педагозите да не се стесняват да питат московските проповедници на “културния диалог” и на “плурализма”: Кажете, а може ли нашето училище да влезе в диалог с руската православна култура? Просто защото на нашите деца тя е по малко позната от китайската… И още кажете: защо при нашия диалог с културата на Изтока или Запада, ние сме длъжни от тях само да взимаме, без да предлагаме нищо? Пред чуждото трябва само да се възхищаваме? Длъжни ли сме в този “диалог”, напомняйки за Русия и православието, само да се каем, каем и каем? И ще запазим ли, въпреки предписаната ни “диалогичност”, правото да останем каквито сме? И не трябва ли, преди да изпуснем децата в “диалогичното пространство”, да им предадем нещо свое, наше, руско. Онова, с което те биха могли да се гордеят и което биха могли да поделят с другите в този “диалог”? А то нашите тийнейджъри, които нито веднъж не са били на поклонение по манастирите ни, вече ги водят на “диалог” в обители из Полша или Франция…

Съвременност… Тук какво да доказваме – трябва да си съвременен. Аз даже съжалявам за своята изостаналост: по-малкият ми брат, моите училищни приятели сърфират из Интернет като риби във вода, а за мен там всяка стъпка е много трудна, но заслужава ли си така много да говорим именно за необходимостта да бъдем съвременни? Да избяга от съприкосновение със съвремието никой не е успял. Но не е ли време да се формулира друга фундаментална цел на образованието? Не трябва ли днешното училище да стане убежище от съвременността? Съвременността (“модернизмът”) разрушават формата и хармонията – и в музиката, и в словото, и в живописта, и в човека. Значи, дошло е време училището да се превърне в бастион на класиката и традициите. Свътът на поп-идолите, телевизионните и слугинските клюки докара модата на магиите и хороскопите. Може би училището трябва да се себепознае като крепост, охраняваща трезвата научна мисъл. Телевизията ни говори с американски акцент – значи е време училището да стане убежище на руския литературен език. Съвремеността се стреми да разтвори човека в света на новините, тя създава своя виртуална реалност, изисквайки от индивида да забрави за онези свои дейности, които той и само той може да сътвори у себе си.

На подрастващия днес се предлагат ярки и прекалено цветни образи от заобикалящия ни свят. Използвай ги! Бъди днешен! Живей за мига! Кефи се! Нима училището трябва да е покровител на всичко това? Не е ли по-добре по-често да се припомнят думите на Марина Цветаева: “Аз имам право да не съм си съвременник”?

Бъди съвременник на Пушкин и на блажения Августин, на Достоевски и Омир – поне в училище не бъди съвременник на Березовски и Жванецки***.

Тук е общата задача и на съвременното училище, и на Църквата: да изтръгне човека от запленението на „тутаксизма”, от гнета на “съвремеността” и да му даде възможност да си отдъхне под високите сводове на Традициите. Класическата задача на училището е да не позволява на човек да мисли, че историята започва от него. Да му напомня за това, че освен хората, които вижда наоколо, освен неговите съвременници, е имало и други, не по-малко достойни, човеци.

В съветските времена връщането в света на класическото бе поне някакъв начин за мъничко измъкване от гнета на вестникарската идеология. Ето защо толкова се ценяха томовете със “световна класика”, позволяващи да се избегне цензурата и идеологическия подбор от произведенията на досъветските писатели. В онези години учителят не можеше да каже направо, че изучавайки Достоевски, ние се опитваме да се предпазим от статиите във вестник “Известия”. Но днес спокойно можем да изговорим това напълно свободно.

Когато ни говорят за “диалог на културите”, някои предполагат тяхното равнопоставяне. Но такова равнопоставяне реално не съществува. Проблемът не е в диалога между китайската и европейската култури (какво им пука за “диалога” на учениците от Рязан). Но има много субкултури в реалния свят, които ни заливат отвсякъде и точно между тези субкултури няма никакъв знак за равенство. Няма равенство между субкултурната дискотека и субкултурната консерватория. Няма равенство между субкултурата на НТВ**** и субкултурата на Руския Музей. Няма равенство между субкултурата на магията и субкултурата на Православието. Ето защо, именно идеята за неравенството, т.е. идеята за йерархичност трябва да защитава класическото училище. А йерархичността крие в себе си предразположение за конфликт. Ако две нива на йерархията са в конфликт, как да постъпи човек, у който този конфликт се вихри? Има йерархия на ценностите. Има търпимо и има любимо. Има достойно и достолепно. Има високо и височайше. Онова, което е добро само по себе си, когато си е на мястото, става нетърпимо, придобие ли претенцията за върховност.

Ето какъв принцип на йерархичност изповядва православният писател Сергей Фудел: “Половият нагон не само, че е неизбежен в брачната любов, но е благословен от нея. Макар че е ужасно бракът да се уповава само на него. Бракът може да се сключи и платонически, а нагонът може да дойде после и то само когато това е нужно. Полът е ненаситен като чудовище и затова не трябва върху него да се гради брак. Може и да е вярно това, че всяко приятелство с жена е пронизано от пола. Ние не се стремим да бъдем безполови. Но едно е, когато кучето е вързано на синджир, а съвсем друго, ако то е на масата с четирите си лапи и гълта обяда ми”.

Възпитаваната нравствена мисъл осъзнава, че има йерархия на ценностите. Тя знае и това, че когато две ценности ме завладеят и поискат да им служа, то трябва да мога да разпозная коя от тях е по-висока, по-достойна и човечна. И тогава заради нея именно да съумея да отстраня привързаността си към онази, която е с по-ниска ценност в йерархията. В езика на Евангелието това е изразено в знаменитите думи на Христа: “Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, … та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:26). Това не е повик към ненавист. Това е апел към трезвост. Човекът не е животно. Ето защо в живота му има случаи, когато природно родовата връзка и ценност той сам трябва да прекъсне в името на други ценности, непознати на животните, а затова и само човешки. “Руската пианистка” във филма “Седемнадесет мига от пролетта” е готова да жертва новороденото си бебе, за да не издаде героя Щирлиц – и зрителите не я осъждат за това. Но срещайки подобна заповед в Евангелието, ние сме склонни да се възмутим. Нямам за цел да разяснявам или защитавам Евангелието. Просто се опитвам да поясня, че в “културното пространство” се срещат такива кръстовища, на които трябва умело и твърдо да се лишим от едното, за да не загубим по-ценното. Длъжни сме от нещо да се откажем, за да можем по-леко да вървим напред.

Ако се взрем в самото словосъчетание “културно пространство”, то ще ни доведе до идеята за йерархичност. Пространство е онова, което се “простира”. Но в каква посока е насочено? По хоризонталната плоскост, или по вертикала? Днешните “плуралисти” естествено виждат в това словосъчетание чисто хоризонтален образ. За тях всичко е равно. Всичко е равно – ценно. (Или, напротив, относително равно) За тях пространството на културата е изоморфно*****. Но не така звучи това словосъчетание за хората на Традициите. Думата „пространство” се среща още на първата страница на Библията. Онова, което в превод на руски звучи като “твърд”, в оригинал на еврейски звучи – “ракия”. Това е именно пространството, а думата значи „пустош”. Важно е обаче да се отбележи, що за пустош е това. Нейното предназначение е: “тя да дели вода от вода. И създаде Бог твърдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта… Твърдта Бог нарече небе” (Бит.1:6-8). Много от религиозните филми световната история започват с разделение. Отделянето на върха от низината, на небето от земята. Задачата на пространството е да нахлуе в преди неразличимото, взаимно-слятото първо вещество, да го разкъса и същевременно да даде лица на преди неразделимите му съставки. Пространството отмества небето и земята и така ни дава простор. В този свят вече може да се диша.

Задачата на пространството е да въведе в света измерението на вертикалата, да напълни света с многообразия и различия. Така е и с пространството на културата; то трябва да носи в себе си височинност, да извисява повече достойното от по-малко достойното.

Само в този разделен свят можеш и да се ориентираш. А ориентирът е онова, което се отличава и извисява; онова, което не прилича на другото и не се слива със своето обкръжение. В свят, в който няма различия няма ориентири. Там, където няма ориентири, човек се губи. Изгубеният човек не може да очовечи света, в който се е озовал. Той не може да намери думи за наричане на имена (Бит.2:19). Не може да намери ориентири за познаване на доброто и злото.

Именно тази вертикалност се размива от масовата култура. И на този потоп противостоят и училището, и Църквата. “Мъдростите” на клюкарите и журналистите-плуралисти ни уверяват, че “всички са един дол дренки”. Всичко е плоско. Всичко е еднакво. Всеки и всичко имат еднакви права. А кой ли не е женкар?… И НТВ излъчва “Последното изкушение на Христос” с креватни сцени…

“Последното изкушение на Христос” не е произведение на културата; именно затова борбата на Църквата против разпространението на това менте не беше борба на фанатиците против прогреса на културата. Културата не може да се случи без чувството за святост, без “усещане за висота”. Именно това усещане на културата прави от човекоподобното същество човек изправен, гледащ нагоре (гръцката дума антропос, както и славянската чело-век, означават същество устремено нагоре към вечността). Както пише Наум Куржавин в стихотворение за църквата Покров на Нерли:

Невисока, неголяма,
Построена навярно,
Всекиму да напомня
За порива към небето.

Работата е в това, че културното пространство не е единственото пространство, в което човек живее. Най-добрите произведения на културата са били създвани именно он желанието да се избяга от прегръдките на културата и да се поеме дъх в други простори. От културата се случва и да се бяга. Нека си припомним стихотворението “Влъхви” на Иля Габай – поет, загинал в съветски затвор в началото на 70-те години на миналия век:

Лесно от любима ще избягаш,
не от книги и професия дори?
Как ли пък над нея ще залягаш
щом звезда над Витлеем гори?

Културата, като свят на образи и изображения, сочи натам, където свършват пределите й. Към човека, света, Бога. Човек се задъхва в света на вторичното, в света на отраженията и търси реалности. Не може с картинки да засити истинския си глад. И тогава човек изпитва онова, за което пише Тенисън (In memoriam):

But what am I
An infant crying in the night,
An infant crying for the light
And with no language but a cry.

(Какво съм аз?
Дете, проплакващо в нощта ,
Дете, ридаещо за светлина
Без думи, само с вопъл…)

Нима училището не чува този вик на юношите? Да, те викат „без думи”. Те викат от наркотици. Те търсят смисъл. А ние им говорим за “особеностите в трактовката на образа”.

Да уеднаквим света на човека със света на културата е грешка. Да уеднаквим човешката дейност с културната дейност е грешка. Освен културната дейност има още и религиозна дейност (по моему по-висока от нея).

За да е ясно, поставям два въпроса. Може ли да се твърди, че Троице-Сергиевата лавра е център на древноруската култура? – Да. А може ли да се каже, че основателя на Лаврата преп. Сергей Радонежски е отишъл в пустошта, за да създаде център на древноруската култура? – Не.

И затова въпросът за ориентацията в културното пространство трябва да се формулира така, както го е направил Клайв Луис: “Колко време и сили ни разрешава Бог да загубим, за да станем по-добри? В този смисъл може би изискаността е добра, но ако с нея аз не съм угоден Богу, за какво ми е тя?” /2/.

И така вътре в културното пространство има йерархия на пространствата и при това самата култура, даже със своите високи етажи, е включена в особена превъзхождаща я йерархия от жизнени пространства. Йерархия в културата – и култура в йерархията. Самата култура е само стъпало в извисяването на човека. И онзи, който “зацикли” върху “културния диалог” може така и да не забележи онзи по-висок диалог, заради който беше създаден човека.
Идеологическите шумотевици могат да му попречат да чуе поканата за диалог с Бога.

Бележки

* РАПС – Руска асоциация за семейно планиране
** Алан Чумак – московчанин, спортен треньор, самозван лечител и гадател. Николай Фоменко – нашумял новобогаташ, собственик на ТВ-канал и порносайт.
*** Борис Березовски – руски олигарх, милиардер и “политически емигрант” в Лондон. Има политически амбиции за поста Президент на Русия. Михаил Жванецки – съвременен руски пародист и хуморист. Автор на пиперливи текстове и ТВ-водещ.
**** НТВ – руски телевизионен канал, доскоро собственост на милиардера Михаил Ходорковски, неотдавна преминал под опеката на управляващите (Ходорковски бе осъден на 9 години затвор).
***** Изоморфно – еднообразно.

/1/ Фудель С. И. Вернутсься в свой дом // Новая Европа, №3, с. 80.

/2/ Льюис К.С. Христианство и культура // Собрание сочинений. Т.2. Пока мы лиц не обрели. Статьи, вьiступления, интервью. Минск-М., 1998, с.254.

Превод от руски език: Любен Лачански

Източник: списание Мирна, бр. 25 [поръчай]