Към един нов икуменизъм

Източник: In Communion

Днес се нуждаем от един нов икуменизъм, икуменизъм, който няма да има за цел “диалог” между традиции и изповедания, а по-скоро ще оповести едно ново “приближаване” към другия чрез срещата на хора от всички традиции и изповедания. Това ще бъде икуменизмът на конкретната среща между хората, споделящи копнежа по живота, който може да победи смъртта, онези, които търсят истинския отговор на “безизходиците” на цивилизацията, в която живеем днес.

В живота си съм имал много възможности да говоря на такива икуменически събирания. Онези, които участваха, бяха хора, наричани понякога monsters sacrés ("свещени крави") на съвременното богословие. Простете ми, че казвам това, но като правило беше просто невъзможно да се разсъждава за този фундаментален копнеж в такъв контекст. Ние обсъждахме проблемите на третия свят, на феминизма, на човешките права и т.н. Но, знаете ли, аз съм член на Църквата, защото искам да знам дали човек може да придобие, да пипне, да почувства онова, което може да победи смъртта. Има толкова различни пътища за разрешаване проблемите на третия свят или съвременните въпроси на жените, но има само едно обещание за истинска победа над смъртта – Църквата.

Ще използвам две думи – свобода и знание – за да обясня какво имам предвид. Нека започна със свободата. Начинът, по който нашият съвременен свят разбира свободата, не ме интересува. Свободата се мисли като възможност за неограничен избор: способността да се избира между различни идеи, различни убеждения, различни политически партии, вестници и т.н. Правото на индивида на неограничен избор. Образът, “иконата” на свободата днес е супермаркетът. В един супермаркет всеки може да избира за себе си – в пределната самота на консуматора.

Свободата, която ме интересува, е онази, която ни освобождава от ограниченията на сътворения свят. Нека ви припомня ходенето на ап. Петър по водата. Учениците са заедно в малък кораб в Генисаретското езеро. Езерото е развълнувано, има буря, нощ е, а учениците се страхуват. Изведнъж те виждат някой, който идва по водата към кораба. Те са изумени, уплашени. Но онзи, който ги приближава, казва: “Аз съм, не бойте се!” Иисус е. А Петър казва: “Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.” Христос му отговаря: “Дойди.” И Петър излиза от кораба и тръгва по водата. В този момент той получава съществуването си не от своята собствена природа, а от своята връзка с Господа. Това е свободата, която ни освобождава от смъртта.

Църквата ни призовава да реализираме нашето съществуване не въз основа на нашата сътворена и смъртна природа, а върху непосредствената връзка с Онзи, който ни е извикал от небитие към битие. Това е определението за личност: личността се открива в тази свобода на непосредствената, екзистенциална връзка с Бога. Тук не става въпрос за отвлечени понятия или психологически чувства. Това, което имаме тук, е нещо реално, то е реалност. Ние съществуваме според модуса на църковното съществуване, когато можем да вървим по водата, и целият живот на Църквата е една аскетическа борба, предназначена да ни научи да вървим по водата. Понякога човек добива впечатлението, че животът на Църквата е превърнат в опит за усъвършенстване на поведението на хората, на техния характер, да бъдат научени да овладяват страстите си и т.н. Разбира се всичко това е част от аскетическата борба. Но целта на борбата е свобода по отношение на природата, способност да живеем нашето съществуване като реализиране на любовта, така че да достигнем до истината на личността.

Втората дума, която ще използвам, е знание. Знанието, както го разбираме днес – тоест като информация – не ме интересува. В наши дни науките много често са склонни да гледат на действителността така, като че ли очакват някой, който разглежда картина от Ван Гог например, да каже, че тя се състои от парче плат, покрито с боя. Такова знание не е в състояние да открие чрез картината личността на твореца. Но ако човек остане на нивото на материята, от която е направена картината, тогава неповторимият, несравнимият характер на личността на художника остава непознат. Ние, разбира се, можем да четем биографиите на Моцарт една след друга. Можем да трупаме знания за неговия живот, за неговото творчество. И въпреки това, единствено опитът от музиката на Моцарт ще ни разкрие неговата личност.

Аз искам наука, която да ми даде възможност чрез действителността на природата и изучаването на природата да достигна до разбиране на личността на Твореца. Аз искам знание, което да премине отвъд природата, така че да достигне до “другостта” на божествената личност, знание, което да ми даде възможност да общувам с тази личност. Познанието на личната “другост”, познанието на личността, е един изблик, експлозия на свобода. Знанието и свободата не могат да бъдат разделени, тъй като аз трябва да се освободя от себе си, за да се отворя към другия, за да призная “другостта” на другия. Трябва да се освободя от всички онези индивидуалистични, егоцентрични форми на съпротива. Това е единственият начин да се постигне свободата: свободата като любов и свободата като знание. Ето защо пътят към знанието и свободата и любовта е път на аскетическата борба: именно по такъв начин ние се освобождаваме от изискванията на егото. За да познаеш другия, е необходимо да се сбогуваш със себе си.

В опита на Църквата откриваме два начина за водене на тази аскетическа борба: служението на хората, обществената дейност, и монашеското подвижничество, където човек се труди да преодолее онези препятствия, онези точки на съпротива, които възпрепятстват нашето общуване с Бога и с другия. Тези два пътя имат всъщност една и съща цел. Евагрий Понтийски я определя много добре, когато казва, че християнинът, и преди всичко монахът, се е отделил от другите, за да се съедини с всички. За жалост в обществото, в което живеем, начинът ни на живот изключва тези два пътя. Трябва да осъзнаем, че живеем в парадокс. От една страна, заявяваме, че сме членове на Църквата, тоест на едно живо тяло, докато, от друга страна, ситуацията ни е такава, че нашето ежедневно съществуване предполага абсолютизиране на индивида. Ние живеем днес въз основа на правата на индивида и даваме абсолютен приоритет на индивидуалната консумация. И така дори богословието се е превърнало в знание за нещо. Ние сме изпълнени с информация за Бога. Но онова, което определя богословието в Църквата е конкретното познаване на самия Бог, опитът на вярата, което не означава притежаването на определени индивидуални убеждения. На гръцки думата “вяра” – pistis – все още пази своето първоначално значение на доверие, упование. Да имаш вяра означава да отдадеш себе си, да принесеш себе си с абсолютно доверие в Бога и в онзи “друг”, когото обичаме. Двата евангелски образа, митарят и фарисеят, са основополагащи за разбирането на онова, което се опитвам да изразя чрез думата “личност”. Фарисеят, като религиозен тип, е удовлетворен от себе си, напълно верен на Закона и самодостатъчен. Той не се нуждае от Бога. Затова той е отхвърлен от Царството. Другият, митарят, не може да предложи нито добродетели, нито добри дела. Той е грешник. Той не обръща внимание на своите собствени сили, така че всичко, което има, е неговата връзка с някой, когото обича. И той отдава себе си на тази любов.

Аз мечтая за икуменизъм, който ще започне с изповед на греховете от страна на всяка църква. Ако започнем с тази изповед на историческите си грехове, може би ще съумеем да отдадем себе си един другиму накрая. Ние сме изпълнени с недостатъци, изпълнени със слабости, които изкривяват нашата човешка природа. Но ап. Павел казва, че от нашата слабост може да се роди живот, който ще тържествува над смъртта. Аз мечтая за икуменизъм, който започва с доброволното приемане на тази слабост.

Може би ще забравите повечето от това, което казах. Но ще ви помоля да запомните това изречение: най-трудното нещо в личностния живот на човека – нямам предвид в духовния живот на човека, а в личностния му живот – е да разграничава между онова, което е действително, и онова, което е психологическо. Нашата цивилизация е заместила онтологията с психология. Нямам предвид науката психология, която много може да ни каже. Имам предвид психологическите илюзии, които ние самите си създаваме било чрез чисто рационален подход, или чрез някакво морално самодоволство. Трябва да преодолеем тези идоли, за да се докоснем до реалността, която е наистина богословска. Трябва да разграничаваме между онова, което е действително, и онова, което е психологическо, така че да можем един ден заедно да пеем, че чрез смъртта човек може да победи смъртта.

Превод: Божидар Питев