На истината – без обич и с омерзение

"Сензацията на есента" – шоуто, което разтресе света, започна! Цената. Цената на истината. Шумно и непрестанно рекламираната игра най-сетне почна и взе първата си жертва – човешката милост и търпимост към духовен садизъм.

Правилно е заглавието, защото ни отпраща към основната причина и цел на подобни „шоу” предавания – стойността в парични единици, която могат да докарат на участниците и най-вече на тия, дето дават баницата. Защото не е луд тоя, който я яде. Не са луди хората, дето признават, че са желали смърта на майка си. Не са луди жените, дето трябва да отговарят истинно на въпросите дали са имали еротични фантазии със сестрите си. За връзване са тия, дето им ги задават. За връзване и негледане.

Откровено казано, ми беше интересно, слушайки рекламите, що за цена миже да има истината. Дори за миг си помислих, че мога и да участвам. Казвах си, като отколешен почитател на аборигенската култура и като човек, който знае, че истината никога не е истинска, защото съществува само тук и сега, няма от какво да се тревожа. В същото време вътрешният ми глас се колебаеше – „Не си с прозрачно чело. Все има мисъл, която прикриваш.” Мислейки си, разбира се, за безобидните комично-трагични сллучки ала Нушич – все ще излезе някоя дупка на главата, откъдето чавка е изпила акъла на мой приятел и т.н. Та затова се отказах…

И през ум не ми е минавало обаче, че това зрелище би могло да се превърне в ужасяваща гладиаторска арена, на която човешката душа трябва да се бие до смърт с човешката алчност. Ужасяващо е да виждаш как за нашего брата майчините сълзи и разбитото сърце на близките струват еди-колко-си хиляди лева. Ужасяващо е да видиш как някой рекламира това като луд, белким спечели някоя друга реклама отгоре. Ужасяващо е да видиш как гаврата с човешките ценности няма никаква цена. Етимолгичната близост е чисто случайна, явно. Ценно е материалното.

Човешката душа няма цена. Но това не иде да рече, че е безценна. Не, за жалост. Това иде да рече, че не струва…

Подобно „шоу” всъщност е възможно само в рамките на нашата цивилизация. Само сред европейско-американските материални момичета и момчета. Източните култури за нищо на света не биха допуснали подобен духовен палач на екран на национална телевизия. Само един изтъкан и зависим до болка от материалното свят, без капчица духовност, или по- лошо, със стъпкана под килима духовност, може да подлага на инквизиция човешки същества с такава лека ръка. Само някой, който няма капчица милост в очите си може спокойно да гледа това.

Мислех си в началото, че оценяването на истината би напомняло аборигенския начин на общуване – защото там нищо не се скрива от другите и истината Е. Там просто го няма другото й. Но за аборигените истината е ценност, не е цена. Истината е съществуване, не зрелище. Тя не е „моден формат”, а форма на начина, „модус вивенди”. В тази тъничка инаквост в употребата на думичките се таи грамадната разлика. Там изобщо е друга бира. Нашата бира тук горчи. Много горчи.

Целенасочено не си губя времето да поставям морални казуси. И не защото сме отвъд доброто и злото, както бе предрекъл Ницше преди близо век. И не защото нравствените категории са трудно приложими към обществото като цяло. А защото са изпразнени от всякакво съдържание. Те много отдавна нямат никакъв, ама никакъв смисъл. И не защото сме станали Ницшеанския свръхчовек и сме надскочили пределите на определенията добро-зло, не защото сме прозрели духовния смисъл на великата аксиома, че всяко определение е отрицание, а просто защото сме загубили тънката червена линия, която бележи отвъда на доброто и злото. Където обитава душата ни. Където живее истината, безмилостна пред звъна на парите и самата гола милост пред тихия шепот на чувството.

Слепи са очите ни, Господи, та не видим кръвта в душата на обичните си, когато говорим „истини” за пред камерите.

Прости ни, Ти, Който си на небето. Ние не знаем какво вършим.