Обезличаване на християнството

Напоследък у нас усилено се говори за достиженията на тракологията и за подкрепящите я находки от античните археологически проучвания. В това няма нищо лошо, защото европейската наука не знае почти нищо за българистиката и за славистиката и така чрез проучванията върху праисторията и античното наследство се популяризира името на България, а оттам в страната пристигат финансови средства, които подпомагат развитието на науката и културния туризъм.

Разбира се, като християни бихме желали да се обръща повече внимание на християнската археология и на проучванията върху Средновековието, но така или иначе състоянието на нещата в масовото знание са обсебени от античните проучвания. Проблемът идва не оттам, че античността се изучава в България, а за какво ще се ползват достиженията на научните и масово-популярни изследвания в тази област.

Известно е, че преди време в Казанлък бяха извършени "възстановки" на езическите мистерии с извършване на жертвоприношения и призоваване на демони. Жертвоприношенията бяха финансирани от японска фондация, която иска да се режисират още възстановки на дохристиянската действителност по нашите земи. В античното светилище край Татул пък бяха извършени обреди по почитание на слънцето, а е известно, че култът към слънцето в Римската империя е взел страшно много жертви сред християните, чиято памет ние честваме в църковно-календарната обредност непрекъснато. През пролетта тази година близо до една пещера, наречена Утроба се извършиха театрални постановки, претворяващи античните култове до появата на християнството. През юли на ждрелото край Триград бяха извършени орфически мистерии под съпровод на рок-музика. Но най-страшното популярно твърдение е, че орфизмът на траките е единосъщен като учение за отвъдното и за степените на съвършенство в живота, които препоръчва и християнството. Правят се опити учението на орфизма да се свърже със словото и делото на св. апостол Павел и така интерпретацията на Новия завет да се постави във връзка с текстовете на мистериалните култове до появата на християнството на Балканите.

Защо възразяваме срещу подобни ритуални и интелектуално-интерпретационни опити да се подкопае християнството?

От гледна точка на обективната история може да се каже, че за траките има съвсем малко сведения, главно от гръцки и латински произход. Траките са периферен народ на гръкоримската цивилизация и възстановката на тяхната религия и обичаи е предимно интерпретация, подчертавам, интерпретация на казаното главно в гръцки текстове. По културно-обществена аналогия с гръцката микенска действителност и с обредите на посветените езичници в Елада, се прави предположение, че същото е било за траките.

Траките нямат своя писменост, която да изложи подробно култовете и религиозните им практики, а опитите няколко неясни глинени знака да бъдат обявени за тракийско писмо и да се говори за неговата декодировка е чиста мистификация, извършвана с неясни цели и щедро финансирана от неизвестни чужди среди. Траките нямат писменост и сведенията за тях се нуждаят от интерпретация и много добро познаване на културата на гръко-римския свят според достигналите до нас антични текстове. Затова специализацията по тракология е всъщност способност за интерпретация на гръцки и латински сведения, широта на въображението на историка да интерпретира предметни останки от миналото и аналогии с тайнствата на езическите народи от Балканите и Мала Азия.

Затова твърденията на тракологията са напълно недоказуеми от известните ни досега исторически извори, а тяхната надеждност в постройката на обективна историческа картина на миналото зависи от майсторството на траколога да интерпретира исторически извори и според общата си култура да тълкува и намерените материални останки.

За влияние на тракийския орфизъм върху ранното християнство не може да се говори, ако науката е почтена и обективна. Защото за това липсват писмени сведения, а никой не може да каже със сигурност, че тракийските вярвания отпреди римското нашествия са същите, каквито те стават след романизацията на Балканския полуостров преди идването на християнството.

Обективната европейска наука, независимо дали харесва християнството или не, отдавна се е произнесла за състоянието на религиите по време на разпространението на християнството – за това съществува обилна литература главно от ХІХ век – и ако имаше и сянка на съмнение, че орфизмът е повлиял Христовото учение, тази наука щеше да го заяви. От световните религиозни текстове не може да се изведе довод за това, че тракийският орфизъм е проникнал в християнството или – още по-лошо – че християнството и орфизмът са едно и също нещо, както твърдят някои представители на тракологията в България. Идеята, че християнството е синкретика на стари култове е много стара и има за цел да обори християнската претенция за изключителност на учението на Христос и апостолите и оттам да премине към старите твърдения, че Христос е човек, заимствал е своето учение от тайните посветени общества на Изтока като го е преработил, а апостолите и съставетелите на книгите на Новия Завет са евтини компилатори.

Така се подриват устоите на християнското богословие и на православното учение, като се отнема на християнството неговата идентичност на Божествено учение, проповядвано и оделотворено от Божия Син и от избраните от Него ученици. Опитите на несигурната интерпретация – именно интерпретация, а не пряк изворов текст, на тракийските вярвания да бъдат видени като част от историята на Новия Завет, по същество е лукав опит да бъде подкопана вярата на хората в новото начало, което християнството дава на човешката цивилазация.

Затова ние сме съгласни да има праисторически и антични проучвания в България – те ни носят пари, а ние сме бедни и затова правим това, за което ни се плаща – но не сме съгласни несигурни научни хипотези да бъдат интерпретирани по начин, който да засяга културно-историческите устои на вярата в уникалността на християнството и заедно с почти никаквата християнска археология и слаби средновековни български проучвания това да доведе до пристрастие към езически култове, каквито опити има в съседна Гърция и каквито опити у нас се наблюдават през последните години.

Глобално погледнато, автентичната и истинска българска история се дели на три големи дяла. Това е езическият или скитският период на старобългарите, християнският период или времето на слявнобългарската Църква и държава и атеистичният период, или времето на латинския интернационализъм по философската дефиниция на комунизма. Какъв ще бъде следващия период Бог знае, но в алтернативата на историята имаме право да избираме обекта на нашия интерес.

Факт е, че през атеизма антична история и материалистична археология се изучаваше, за разлика от историята на БПЦ и християнската археология на България. И затова е редно, ако има обективизъм и почтеност в науката, ние да питаем повече интерес към историята на славянобългарската Църква и държава и към християнската археология, отколкото към античността, която поради факта, че беше сред любимите занимания на младия Маркс, през атеизма получи много силно развитие в България.

Популярността на тракологията и античните разкопки доведоха до такъв интерес към дохристиянското и добългарско минало на Балканите, че днес с основание се питаме за какво писаха и работиха българските историци и богослови през годините на нашето самостоятелно и независимо в политикономическо отношение културно битие. Защото историци като проф. Петър Ников и акад. Иван Дуйчев тънат в неизвестност от страна на широката публика, а всъщност те двамата направиха най-много за православния и славянски прочит на нашето минало. Ето това е поражението от атеизма, интернационализма и латинизацията на комунистическия режим. Който дава парите той поръчва и музиката – това е без съмнение, само дето делото на отец Паисий засега остава без културно-философско продължение в годините на демокрация, което ни поставя много сериозни въпроси за нашата бъдеща културна и религиозна идентичност. БПЦ официално мълчи по тези поводи на размисъл около реактулаизацията на дохристиянските вярвания в днешна България – но това е въпрос на компетентост и вяра от страна на представителите на най-разпространеното по статистика и (поне на теория) исторически утвърденото вероизповедание у нас.