Послушание и свобода

Нямаме намерение да се занимаваме с публикациите на монах Михаил, смятайки, че текстовете, които изкривяват правите пътища на Господ, може да впечатляват за известно време, но в крайна сметка се забравят, както и техните съставители.

Винаги има хора, дори и между неукрепналите членове на Църквата, които преследват славата на Херострат.

Но към нас беше отправен тревожен призив от добър брат на Светата Зографска обител в Света Гора да порицаем отклоняващите се от учението на светите отци текстове на посочения монах, защото започнаха да се превеждат и да се издават на български, предизвиквайки големи щети сред вярващите на българската православна църква.

Измъчена и наранена от разкола и безбожието, българската църква сега получава от Гърция книги, които предизвикват объркване и оспорване на свещени институции и почитани личности в Църквата.

Монах Михаил за съжаление обслужва, може би без да го е осъзнал, плановете на враговете на Църквата и особено на агентите на Ню Ейдж, които целят да покварят всичко православно и църковно, за да отклонят от Църквата и от християнството православния ни народ и да го превърнат в объркано стадо, тяхно безволево оръдие.

Какво повече са направили лъжебратята, които са следвали по петите великия апостол Павел, осъждайки неговото апостолско дело?

С болка и обич за Църквата, за душите, които се съблазняват от подобни публикации, но и за самия монах Михаил, който се заблуждава и заблуждава, публикуваме критиката, която следва, и се молим да допринесе за отрезвяването както на въпросния брат, така и на ония, които поради незнание се увличат в неговите заблуди.

В същата връзка е и поместеният накрая отговор на известния психиатър г-н Панайотис Григориу на интервю от монах Михаил, съдържащо критикуваните му становища.

От светата обител: преп. Григорий

Света Гора



Въведение

Неотдавна бяха публикувани четирите първи книги от поредицата “Обявено за издирване Православие”, които впечатляват и същевременно поразяват със съдържанието си. Въпросните книги съдържат доста значими теми, но също така и много уязвими места. Настоящата критика цели да ги коментира, да установи полезните и вредните становища в тях и правилно да осведоми онези, които са подведени или съблазнени от написаното в тях. Настоящата критика беше направена безспорно и с благословението и молитвата на игумена на светата ни обител и мой почитаем старец, колкото и това да изглежда странно за някои хора.

Във въпросните текстове има значителни положителни места, каквито са и моментите от аскетическия опит на св. Йероним, плачат от дълбочината на душата на светогорския пустинник, който чул житието на св. Антоний и променил живота си, писмото на монаха резбар до Кир-Манолис в Дафни, самоукоряването на стареца подвижник и още някои други. Също на някои места се противопоставя една форма на наложено не по Бога послушание на християнското съзнание и правилно се препоръчва второто. Естествено правилни са и някои забележки в двете последни книги, защото не трябва да има едностранчиво отдаване на умната молитва в монашеската общност и да се пренебрегват всички останали добродетели, които формират цялостния по Бога монах.

За жалост обаче, повечето от съдържащите се въпроси са толкова отрицателни, скандализиращи, уязвими и неуместни, че могат да донесат само объркване и смут, а не мир, градивност и полза.

Когато някой пише един текст, трябва да вземе предвид много непредвидими фактори, а сред тях – и съблазняването на душите, “за които Христос умря” (Рим. 14:15). И ако св. апостол Павел е бил готов да не яде месо, за да не съблазни брата си (1 Кор. 8:13), колко повече това важи за монасите с техните писания си и с цялостния им живот.

Светите ни отци не са ни казали, дали те са се съблазнявали, но са се стремили самите те да не съблазняват другите. Писателят на споменатите книги монах Михаил Хаджиантониу с всичко онова, което пише, изглежда се съблазнява от ставащото в църковните среди, но сам той е безразличен към факта, дали не съблазнява другите със своите писания. Ако сам се съблазнява, това му пречи и той пише книги. Ако обаче сам съблазнява, това не му пречи и минава незабележимо край него.

Тук трябва да припомня за блаженопочившия старец Паисий, когато като мирянин срещнах за пръв път през 1975 г. и като анархист и бунтар имах същите проблеми като о. Михаил по църковните въпроси и особено по отношение на епископите. А и аз, и тези въпроси бяхме тогава много горещи. Старецът ми отговори решително: “Добрият християнин никога не се съблазнява. Добрият християнин прилича на пчелата, която събира нектара от розите, от портокаловото дърво или от кайсията, а съблазняващият се християнин прилича на мухата, която ходи само по нечистотиите.”

Също и писателят трябва да бъде трезв, ясен, точен, благороден, приятен и преди всичко отворен за всяка критика на неговите книги, колкото и да е болезнена тя. Писателят се излага пред очите на читателя, разголва душата си, готов да приеме забележки по слабите места на книгата си. Това означава мъжество, смелост и достойнство.

С горните предпоставки нека бъдат проучени внимателно и забележките ни, и преди да приключи настоящият текст, да не се прави никаква критика нито “за”, нито “против”, както препоръчва и Макриянис.


Послушание

Най-напред ще се спрем на въпроса за покаянието, предизвикващ недоразумения. Този въпрос писателят разглежда без необходимата сериозност и тежест. Пише по-конкретно: “Послушанието ангажира човека само няколко години, да речем, четири-пет години”. Препоръчва пълното послушание само за първите години, “и когато старецът го продължава във времето, не е почтен”. Другаде подчертава престоя при по-добър учител “за десет-дванадесет години”. На места разграничава послушанието на начинаещите от послушанието на по-старите, а оттам нататък казва, че е нужна отговорност и инициативност. Смята, че след 10-20 години монахът трябва да може и без ръководител, иначе е незряла и несъвършена личност.

И така, според думата му, нужно е старците да изграждат дух на автономия и освобождаване от своята опека, а ако не правят това – нещо, което те не правят, и така поробват душите и унижават личностите. По тази причина авторът обвинява новите братства, че са обожествили и абсолютизирали послушанието по образеца на дружеството “Зои”, а младите игумени наложили тоталитаризъм в Света Гора, обезличаване на послушниците, като ги държат в манастирите със себични цели, използвайки техния стремеж към пустинния живот.

Следователно извежда лични заключения, че трябва да се оспорва, ако е необходимо, авторитетът на стареца и послушанието пред него, и че монахът трябва да може да се автономизира, да извърши своя динамичен бунт на личността с вероятност около 50% – бягство от мястото на своето покаяние. Съвсем ясно оспорва монашеските обещания за послушание и престой в манастира, където е постриган, “до последния си дъх”. Умело слага непроницаема стена между Бога и стареца, твърдейки и повтаряйки непрекъснато, че “едно е Бог и друго – старецът”, "друго е волята на Бога и друго – волята на стареца”, и завършва със своеволното: “спри да правиш послушание, прекъсни връзката със стареца си, за да общуваш със Светия Дух”, стани сам “богонаучен”, "остави се в ръцете на Бога” и “иди, където те води Светият Дух”.

Това, разбира се, за онези, които познават в дълбочина нещата, съвсем не е монашеско предание, а импровизирани приумици. Затова възниква въпросът: Всичко горепосочено, което пише писателят, на какво се основава? У кой църковен отец е срещнал, че е достатъчно покаяние 4-5 години, та дори 10-12 години? Къде е открил, че послушанието е кратковременно? Къде църковните писатели пишат за диференциране на послушанието у начинаещите и у напредналите? Къде намира тоталитаризъм в днешните манастири и абсолютно послушание, което според него не съществувало в древните монашески образци? Къде е написано, че монах, който си тръгва от манастира без благословение, е придружаван от Светия Дух? Къде се споменава, че общуването със Светия Дух е противоположно на послушанието пред стареца? Откъде знаем, че желанието за пустинен живот или за мисионерстване е по Бога, или по-скоро от Бога, и защо съветът на стареца Порфирий: “Остави се в ръцете на Бога”, се тълкува като “Махни се от манастира си и от стареца си”?

Напротив, можем да намерим стотици житийни и светоотечески цитати за послушание до смърт – по образеца на нашия Господ, Който “стана послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Филип. 2:8), за безрезервно послушание на игумените и старците – “Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни” (Евр. 13:17) (което писателят тълкува, както си иска), за отсичане на своята воля и на своя начин на мислене и много други. Единствената причина, поради която монахът може да не прояви послушание, е когато старецът му е покварен или еретик. В никакъв друг случай!

Заслужава да припомним св. Йоан Лествичник, който казва, че послушание означава пълен отказ да действаш, без да се опитваш сам да преценяваш, доброволна смърт, живот без любопитство, излагане на опасност без страх, отговор на Бога без предварителна подготовка, безстрашие пред смъртта, безопасно плаване, ходене като насън, отказ от волята и пробуждане на смирението, изоставяне на собственото мнение за сметка на богатия опит на стареца. По-нататък подчертава, че самостоятелният живот за монаха е заблуда, а послушание означава монахът да не се доверява на себе си до края на живота си. (А не за 4-5 години, както о. Михаил твърди.)

По-нататък синайският светец Йоан подчертава, че след като монахът намери подходящ ръководител (и тук вече е в сила прекрасното светогорско правило “да отидеш там, където намираш утеха”, и в това се състои свободният избор на всеки един), не трябва да подлага на съмнение повече добрия си “треньор”, макар и да намери някои малки грешки у него като човек – иначе, ако го подлага на преценки, няма никаква полза от послушанието. Веднага след това определя съмнението по отношение на стареца като равно на блудство, страшно падение и бесовска атака. Едни послушници на 50-годишна възраст достигнали смирението и блаженото безстрастие, а други в дълбока старост и беловласи чрез покаянието станали ангелоподобни, кротки, благоразумни, незлобиви, любезни и като съвършени младенци са живеели според повелите на Бога и на стареца. Удивителен е и онзи йеромонах Лаврентий, който като послушник в продължение на 48 години, побелял, стоял по 1-2 часа пред стареца, като да стоял пред Бога и пред божествения жертвеник, както и преподобният монах Мина, послушник в общежителен манастир 59 години, от когото изтекло миро при успението му.

Авва Доротей в своите подвижнически поучения споменава много пъти и настойчиво послушникът да не се доверява на своя разум, като попарен лист и като въртяща се мотовилка окачествява той монаха, който няма духовен ръководител. За играчка и слуга на бесовете и сътрудник на дявола смята оня, който се доверява на волята си и на правото си. А авва Пимен смята собствената воля за медна стена между Бога и човека и камък срещу Бога. В тази връзка отново да цитираме и св. Йоан Лествичник: “Които се опряха на себе си и помислиха, че нямат нужда от ръководител, се измамиха”. Има една калугерска поговорка, която казва: “Дърво, което се пресажда, трудно цъфти и връзва плод”.

Питам се: човек, който споделя възгледите на о. Михаил, ако в онази нощ се намираше в Гетсиманската градина и чуеше Христос да казва: “Отче, нека ме отмине тая чаша” (Мат. 26:39), какво би Му казал? В съгласие с о. Михаил, би му рекъл: “Господи, не отивай на разпятие. Господи, не се жертвай. Направи това, което Ти казва сърцето и не се подчинявай на Твоя Отец”. И може би и той щеше да чуе страшните думи, които Христос каза на апостол Петър? (Мат. 16:23)

Колко безброй пъти старците подвижници, които сме познавали, са ни говорили лично за послушанието! На колко места в техните свещени завети срещаме наставления главно за значението на послушанието пред изповедника или стареца! Прелиствайки книгата на о. Ефрем от скита “Катунакя”, когото и о. Михаил почита, намерих следното: “Казал го е старецът? Казал го е Бог. Устата на стареца са Божии уста”. "Ако не проявяваш сляпо послушание, не се изкачваш нагоре по духовните стъпала”. "Ако почнеш да разсъждаваш върху това, което ти казва старецът, ти не си послушник, а си контрольор на стареца”. "Угодил си на стареца си? Угодил си на твоя Бог”. А в един разговор в нашия манастир сам той ни подчерта, че старецът е видим Бог. И за да не помисли някой, че тези неща не ги говорят старите отци, нека отбележим, че и св. Филотей, Цариградски патриарх, нарича стареца “спасител след единствения Спасител, творец, тайноводител и отличен осъществител на онова истинско и първо спасение”. Заслужава да припомним и наистина ангелския образ на стареца Калиник от “Катунакя”, кротостта и спокойствието му. Той беше послушник около 70 години при своя старец – о. Христодул от “Катунакя”.

Тези няколко примера са от богатата отеческа градина за значението на послушанието, но все пак писателят о. Михаил настоява на своето: “Едно е Бог и друго – старецът”, и е готов, възмутен, да се хвърли в бездната, когато чуе, че някой старец казва на послушника си: “За тебе аз съм твоя бог”, който просто имал предвид, че старецът е носител на Божията воля за послушника.

Твърди, че Светият Дух води монаха извън манастира, извън стареца и извън послушанието. Как е възможно! Ако нещата стоят така, става едно от тези три неща: или о. Михаил е прав и светите отци грешат, или светите отци са от дружеството “Зои”, а о. Михаил е истинският, или накрая (и нека ми бъде простен паралелът), използва толкова много и толкова своеволно Светия Дух, че прилича на петдесетниците.


Умната молитва

Втората тема, по която импровизира и своеволничи (сам той би казал, че оригиналничи), е много оспорваният въпрос за умната молитва. Смятам, че аз съм последният и най-неподходящ човек за обсъждане на толкова големи и труднодостъпни въпроси, но ще се опитам да предам мнението на светите отци. И дано Бог помогне.

Отец Михаил твърди, че Църквата е била оригинална само в първите десет века от християнството. “Първите векове, които са имали изобилно Божията благодат, а следователно и благодатните дарове, не са се нуждаели от системи и затворени учения, за да стигнат до умната молитва и до Бога”. И продължава по-нататък: “Систематизирането на молитвата – не трябва да се страхуваме да го кажем – е явление, което показва упадък и отклоняване от правия път и се отнася до късновизантийския период на ХІ век, когато много неща в църковната област започнали да се систематизират. Започнали да се правят катени на отците, т.е. сборници от изказвания на отците върху места от Евангелието и по други въпроси, понеже липсвало вече вдъхновението и живото присъствие на Светия Дух. И било много естествено тогава да направят и някои сборници с аскетически писания по въпроса за молитвата. Но всички тези трудове са схоластически и са лишени от Светия Дух, защото Неговото присъствие винаги е придружено от оригиналност и навременност”.

По-нататък със скокове във времето стига до иронизиране и на св. Григорий Синаит, понеже уж систематизирането на умната молитва било чуждо на православната традиция, и изказва странното твърдение, че и св. Григорий Палама по необходимост прибягнал към тази традиция, за да удари Варлаам Карлаварийски. След нов скок във времето стига запъхтян до Паисий Величковски и монасите – коливади, със св. Никодим Светогорец, а след трети скок във времето – до наши дни, където е и въпросът.

Смята, че истински църковен живот е съществувал само в първите векове, а след това западнал. Сред този упадък на църковния ни живот се появила умната молитва и нейното систематизиране, които му изглеждат съмнителни за приемане, неприложими, несвойствени, неестествени с довода, че “Който обича Бога, няма нужда от системи и програми, за да го изрази. Сърцето му ще намери своя начин”. Веднага след това се самоопровергава, казвайки, че: “Аскетическите текстове са най-хубавото, което отците са ни оставили, и умната молитва е най-ценното, с което разполага традицията на Православната ни църква”. И отчаяно се поправя: “Но от четенето на тези текстове и ученето на духовните закони и тайните на молитвата до систематизирането на Светия Дух има огромно разстояние”.

В ІІІ и ІV книга от поредицата “Обявено за издирване Православие” с предизвикателното и иронично заглавие “Умна молитва и умопомрачение” (І и ІІ част) явно напада някои светогорски манастири и порицава начина и духовните усилия, които се полагат, особено по въпроса за умната молитва. Онези, които се стремят да направят молитвата сърдечна, той нарича дребни и достойни за съжаление хора, защото според неговото мнение те са се заблудили и са разбрали погрешно Божието дело. Твърди, че умната молитва има нужда от “неограничена свобода”. На друго място ни уверява, че човек трябва да дешифрира печата на Светия Дух по един напълно личен начин, като подразбира може би, че няма нужда и от духовен ръководител за това. На друго място съветва оня, който не предприема големия риск като него: “Изостави умната молитва. Ще ти навреди”. И се позовава на стареца Софроний (Сахаров) от Есекс – Англия, като погрешно разбира неговите думи за духовната смелост, че уж духовната смелост означава бягство от стареца и от манастира.

Накрая трагично установява, че който системно се занимава с умната молитва, стига до душевно заболяване, психиатрии, съответните лекарства и остава завинаги неизлечим. Като не знае къде да хвърли отговорността, той непрекъснато обвинява новите светогорски игумени, които непоправимо са повредили своите послушници – жертви, с настояването за духовно бодърстване, като същевременно обвинява и “жертвите” за виновни и нагли, с прекалено самомнение, със силно желание и неукротим егоизъм, достойни за участта и за сполетялото ги, защото повече се грижели за придобиване на благодатни дарования, а не за самия Христос.

На други места подценява и хули самата умна молитва, слага `и ушички и лепило и я сравнява с разни играчки. Същевременно уподобява Божията благодат на розови очила, броеницата – на вентилатор, и поклоните – на премятане по земята.

Всичко това показва една неспокойна и несигурна личност, която протестира и крещи, само и само да прави шум, а не за да бъде полезна. Но ще се върнем на този въпрос.

Светите отци са почитали като неоценимо съкровище умната молитва и безспорно нейното систематизиране не е било чуждо на Преданието на Църквата. От думите на пророк Давид: “Боже, чрез Твоето име ме спаси” (Пс. 53:3), до “непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17) на св. апостол Павел, и от “с името на Иисус бичувай враговете” на св. Йоан Лествичник, до “Настойчиво викай, мислено или душевно: Господи Иисусе Христе, помилвай ме” на св. Григорий Синаит, има благословена последователност и ненарушима традиция, която нито писателят, нито някой по-нов богослов или небогослов, нито някое братство през последните десетилетия може да оспори. Иначе биха изпаднали в противоречия, ереси и заблуди и биха се оказали волю-неволю извън Църквата.

Разбира се, правилно е становището на писателя, че абсолютизирането и едностранчивото занимание с умната молитва няма положителни резултати. Необходима е съгласуваност и многостранни усилия в молитвата и във всичко, както пише и старецът Софроний от Есекс. И в поученията на св. Макарий се казва, че молитвата, която не е придружена от любов, смирение, простота и доброта, твърде малко полза носи.

Въпреки всичко това, начинът на третиране на въпроса за умната молитва не е обективен. Писателят “фотографира” някои моменти от светогорския живот, създавайки преувеличени и погрешни впечатления. Представя “цялото според частта му”, без да подчертае в необходимата степен покайния живот в Света Гора. Разбира се, покаянието, смирението и монашеският живот на тайно не проличава нито в Дафни, нито в корабчето, с което пътуват поклонниците, нито във витрините, нито в клюките. На свещения Атон около 2000 монаси се каят, а писателят генерализира нелепостите на неколцина случая в разстояние на 30 години, каквито е естествено да има. Още повече, че Света Гора е наречена “градината на света Богородица”, а не “оранжерията на света Богородица”. Затова монах Михаил не е безпристрастен съдник.

Един светогорски подвижник, и то от новите братства, когото бях попитал веднъж по въпроса за молитвата, ми отговори: “Ако прочетеш: “Бодърствуване и молитва” от анонимния исихаст, ще научиш, че предпоставка за сърдечната молитва е преди всичко спазването на заповедите.

По въпроса за непрестанната молитва и мисления покой добре би било да се прочете словото на св. Григорий Палама за Въведение Богородично, където светецът твърди, че първата, която е приложила и е учила другите на мисления покой и цикличното движение на ума е самата света Богородица, а не някой обикновен човек. На останалите неща ни учи “Добротолюбие”-то, колкото и о. Михаил да го е елиминирал със словесната си акробатика.


Нови общежителни братства

Третият въпрос, който го занимава, са съвременните общежителни манастири и главно Светогорския. Той смята, че е голяма заплаха за светогорската традиция заселването на манастирите с братства, които били свързани с дружеството “Зои”. Твърди, че неопитни и без понятие игумени и монаси с големи познания от “Добротолюбие”-то и въобще от богословието, но с практическо незнание за присъствието и опита на Светия Дух, установили своите братства главно според критериите на общественото признание.

Три грешки той приписва на новите братства. Първата е абсолютизирането на послушанието, което беше в достатъчна степен коментирано по-горе. Втората грешка, която споменава, е образеца на добродетелния, успешен и образован монах, който заместил стария образец на простоватия, неграмотен, добродушен, скромен, мълчалив и незабележим монах.

Тук обаче се забелязва едно противоречие. На страници 23, 24 и 26 обвинява грамотните монаси за самоувереност, егоизъм и морализъм, а на 25 страница обвинява стареца, който отхвърлил знанието и светската мъдрост и искал монасите му да бъдат необразовани.

Да ми позволи о. Михаил тук да се спра за малко, защото не можах да разбера какво иска. Така че или аз съм глупав, или той е неясен. Иска монахът да бъде буден, талантлив и разумен или да бъде глупав, неразумен и необразован?

От една страна, пише: “В твоята връзка с Бога трябва да станеш по-умен, отколкото си”. "Ако искаш да имаш опит от общуването с Бога в живота си, тогава ще трябва да станеш и умен”. Здравите и умни хора “са единственото решение на днешната църковна безизходица”. Необходими са динамични личности. "Ако нямаш много ум, не напредваш и в духовната област”. "Съобразно степента на даровитост на човека и Светият Дух има възможност за лавиране и размишления”.

От друга страна, твърди: “За да изживееш присъствието на Светия Дух, трябва да се оставиш необвързан от каквото и да било човешко и да се представиш пред Него глупав и неразумен”. "Когато човек напусне човешките елементи, т.е. мъдростта си, възпитанието си, подвижническото си предание, знанието си, мнението си, опита си, тогава придобива по-голяма вместимост и възможност да приеме и усвои въздействието на Светия Дух”.

Следователно, за да приеме някой Светия Дух, трябва да е мъдър, умен и образован или неразумен, глупав и необразован? Светият Дух желае находчивост, даровитост и ум или глупост, неразумие и необразованост? Или може би о. Михаил си противоречи?

Някъде сам той твърди: “Аз съм луд”. В същата книга на едно място подценява лудите монаси, а на друго казва да не оставяме лудите да вършеят (така!) в нашето пространство. Тоест той преструва ли се на юродив или си е юродив?

Както изглежда, той иска да се подиграва и да иронизира “света и тези, които са в него”. Би трябвало обаче да знаем, че едно е юродив и друго е глупак. Едно е юродив заради Христос, друго е юродив въобще и друго е глупакът. И при това: ако някой иска да бъде юродив заради Христа, той наред с другите дарби, които трябва да има и особено безстрастието, е длъжен преди всичко и главно да се научи да бъде подиграван и едва тогава да подиграва, и то “в онова, с което не трябва да си играе”.

Защо обаче му пречат образованите монаси? Ако и сам той е образован, попада под същия знаменател. Тогава нека си направи самокритика и нека охули първо себе си и своите умувания. Ако, обратното – е необразован, сигурно носи някакъв комплекс и затова непрекъснато подчертава, че е умен и даровит, за да скрие своя проблем.

Нуждае ли се от мнението на Църквата? – Пред Бога няма значение образованието или неграмотността, мъдростта или глупостта, умност или необразованост, но преди всичко – смирението и покаянието. Затова, от една страна, имаме образовани свети отци, които в трудни времена са крепили Църквата като тримата светители, св. Григорий Палама и св. Никодим, а, от друга страна, имаме необразовани светии, които, просветени от Божията благодат, са се показали по-мъдри и от най-мъдрите като необразованите свети апостоли, св. Антоний, авва Павел Простия и др., но всички те са имали смирение и покаяние, затова и са привлекли благодатта на Светия Дух.

Колкото за стареца от пещерата, на когото признава светостта и същевременно го обвинява, че му липсва възпитание, че му липсва талантливост и е с ниска интелигентност, уверявам го, че благодатта на Всесветия Дух, когато осени човека, “лекува болното и възпълва недостигащото”.

В благословената мрежа на Църквата, щом има смирение, всичко се освещава: и образованието, и знанието, и мъдростта, и необразоваността, и глупостта, и, ако щете – душевната болест. Нека не ни изглежда преувеличено – наред с юродивите заради Христос, които съзнателно са се престрували на луди, е имало и добродетелни хора, които са били душевно болни.

Както дарованията от Бога, дарбите и талантите, така и физическите недостатъци, душевните недъзи и интелектуалните слабости се запълват, поправят и освещават. Въпросните хора с недостатъци не пречат на Светия Дух да се засели в тях, стига тези хора да искат да Го приемат. И благодатта на Светия Дух много пъти “в немощ се напълно проявява” (2 Кор. 12:9), без да нарушава и да отменя човешките дарби или да се препятства от психотелесните недостатъци. Затова имаме и различни дарби, и различни слова, и различни характери, и в Светото Евангелие от Матей, и от Марк, и от Лука, и от Йоан.

Разбира се, сам о. Михаил с разума и мъдростта, за които казва, че притежава, ако беше манастирски старец, нямаше да приеме в манастира лица с психологически празноти. Така ни говори в своите наставления, като не се интересува дали тези хора ги е изпратил Христос, Който приема всички нас, и ни уверява, че: “Който дохожда при Мене, няма да го изхвърля вън” (Йоан 6:37). Според едно становище може да е прав, но пак идва в противоречие с мнението на приятеля си психиатър, който му казва: “Свободата и уникалността на личността могат да се изградят и да се развият в среда, която понася несъвършенството”.

Също така трябва дебело да се подчертае, че във всички книги на писателя целта на духовния живот е психологическото съвършенство на християнина, а не духовното съзряване, обожението и спасението. Това схващане е чисто човекоцентрично. Писателят изчерпва темата, движейки се в една варлаамитска перспектива с цел психологическото възстановяване на всеки вярващ, а не придобиването на Божествена благодат и обожение. Ако писателят е прав, тогава е достатъчна психологията и психиатрията за възстановяването на всеки един човек – нещо, което отново е в противоречие с други негови твърдения в книгите му.

Третата грешка, която той приписва на новосъздадените братства, е схоластичната систематизация, архивирането на духовните явления и програмирането на всяка подробност от всекидневния живот, което е вярно копие на западния дух и на програмата на “Зои”. Твърди, че истинският грък навреме е осъзнал, че в своето отношение с Бога няма място никаква система, никакъв схоластицизъм, никакво програмиране, както е станало със западния човек. И това е така, защото гръкът е свободен търсач на даровете на Духа и не се вмества в калъпи и европейски системи.

По този въпрос се нуждая пак от няколко уточнения и ставам неприемлив ученик пред неговата разумност. Моля го да ми прости отново за моята духовна ленивост.

Във всички свои книги той разграничава гръка от европееца. От една страна, вижда гръка радостен, изразителен, горещ, надарен, талантлив, изобретателен, бунтар, разкаян, духовен, спокоен, чувствителен, динамичен, свободен, уникален и неповторим. От друга страна, всеки европеец, особено германеца, го смята за романтик, свръх емоционален, хладен, студен, суров, егоист, мистик, евнух, сакат, дисциплиниран, програмиран, пълен с угризения и чувство за вина.

На други места по странен начин обърква нещата и нарича гръка и целия гръцки народ смешен, нещастен, измъчен и недостатъчно културен, мъртъв във висша степен, без отношение и безразличен към Бога и Православието, и особено религиозния грък определя като безлична твар, безволево същество, незавършена личност, дебелоглав, проблематичен, объркан, под влияние на “Зои”, болен, безчовечен, безумен, нещастен и вечна жертва. Онемяваме, като го слушаме да казва, че на богатството и красотата на Православието ще се наслаждават французи, англичани и германци. На места извисява германската нация и се отчайва от гръцката. И накрая ни поразява, като казва, че чужденците се кръщават не защото търсят истината на Православието, а за да решат психологическите си проблеми и да се отърват от собствената си безизходица.

Накрая ни оплете и с безизходиците. Какво трябва да се приеме и какво трябва да се отхвърли от това, което той пише? Яснотата и последователността му или общите приказки и безизходиците му? – Наистина задушаваща атмосфера, непоносима и объркана като манастирската обстановка, която той представя и порицава.

Като монах от общежитиен манастир мога да потвърдя, че във светогорските манастири безспорно има програми (но не програмирани), има любов и единодушие (но не еднообразие и безличие), има порядък (но не култ към реда) и такова разнообразие от характери, колкото са монасите, като гора със разлистени дървета, хвърлящи приятна сянка, дето никое не прилича на другото, а всички заедно са единодушни служители на Христос и единомислени братя (а не владетели и господари), всички заедно вървим по трудния път, поели кръста си с надежда във възкресението. Които падат, се изправят с покаяние и продължават с молитва и подкрепа на останалите, а които се отделят от стареца и братството, стават перце във въздуха и неуправляем кораб в открито море. Нека подчертаем и това: свободата на монаха не се състои в бягството му от манастира, а в освобождаването му от страстите и слабостите му, за да стане съсъд на нетварните енергии на Светия Дух, Който действително освобождава.

Ако писателят не е съгласен с казаното, нека прочете житията на великите основатели на общежителното монашество – преп. Пахомий, преп. Теодосий, преп. Теодор Студит, преп. Атанасий Атонски и др., и нека направи сравнение. Поне тези жития се движат в първите десет века на Църквата, така че сме обнадеждени, понеже оставаме в рамките и границите на неговата автентичност.

И накрая, ако се тревожи и страхува, че Света Гора се променя от духа на новите братства, и ако наистина така стоят нещата, той пренебрегва два основни фактора: първо, живото предание на Света Гора, което е по-силно и сигурно ще асимилира наличния материал, и второ, крепката закрила на нашата света Богородица, която поправя нашите несъвършенства и ни води към съгласие с мисленето на древните. Това се осъществява поне в някои манастири, колкото и да не го приема о. Михаил или не го разбира като бивш светогорец.


Причини за написването на книгите

След всичко гореизложено търся причините и повода за написването на книгите. И така, цитирам от самия писател: “Радвам се, че издавам сега тази (първа – б.м.) книга, за да ме отхвърлят или да ме намразят всички онези, които по погрешка ми симпатизират”. Не коментирам. По-нататък: “Възмутил съм се от това какво са направили с Христос в Гърция и искам да протестирам, и понеже гръцкият народ е дълбоко заспал, само с шокиране можеш да го раздвижиш”. И това оставям без коментар. А понеже книгите му са спонтанни, по-надолу казва: “Това, което спонтанно излиза от един човек, притежава най-богатата красота. Това, което чувстваме, нека го изразяваме, защото иначе се отлага в подсъзнанието ни и ни измъчва”. И по това няма да кажа нищо.

На едно друго място богата г-жа Раня лично хвали писателя със следните думи: “Представяш им самата същност и хората, изправени пред нея, откриват, че това са търсили и те, без да го знаят. И понеже не са го намирали, са се хранели с каквото им дават… Ти сега още не си ги засегнал дълбоко, а ги остави да се осъдят те самите… Да не те въодушевява приемът на книгата. При следващата ще се разгневят… Ще те отхвърлят и ще те подгонят”.

Успоредно с това о. Михаил ни уверява, че използва редовно в книгите си старецът Паисий, първо, защото е като противовес на тоталитаризма, който е наложен в Света Гора, и второ, защото “в днешния ден тоя старец върви на пазара”. И завършва: “Толкова много хора го използваха, защо да не го направим и ние? Колкото и да е, повишава качеството на нашата книга, когато го споменем няколко пъти в нея”. Тук ни оставят с отворени уста. Удивлява ни спонтанността, цинизмът и “искреността” му. Вярваме и се надяваме винаги да е искрен във всички прояви на своя живот.

На друго място пак се пита дали текстовете му навеждат, или помагат, дали съблазняват, или принасят полза. И отсъжда, че не съблазняват, напротив, съблазнява мръсотията и липсата на прозрачност в църковните среди, а “боговдъхновените” му текстове “произлизат от Светия Дух”!

Следователно си струва под божественото просветление съблазните да стават книги и да се продават. Много журналистическо, много привлекателно и много клюкарско начинание. “Това, което е в къщата, не го изнасяй на площада” – казва многомъдро гръцкият народ. И затова има и покаяние, и споделяне на помислите, които, разбира се, по божествено просветление не се продават “на пазара”, а спасяват.

Но със заглавието на поредицата – “Обявено за издирване Православие”, о. Михаил сам поставя книгите си в категорията на забранената книга, както някога “Червената книжка на ученика”. Още от първата книга предразполага читателя, че ще влезе index librorum prohibitorum. Във втората книга г-жа Раня го уверява, че ще го гони. В третата книга вече е навлязъл в забранената зона и многострадалният архимандрит го подготвя за светата инквизиция и за кладата. Изглежда добре знае, че за да рекламира своите продукти, достатъчно е да ги избута към пространството на забраненото. Тогава се продават по-добре като картофите на Каподистрия.

А това “обявено за издирване” как да се окачестви? Напомня на уестърни от 60-те години. Нищо не остава, освен следващия път писателят да нарече книгата си “Съблазни на старците” или “Антология на разюзданите уста”, да постави снимката си върху корицата и да напише отгоре: “Издирва се”, а отдолу: “Който го намери, ще получи 2000 евро”. Добро ли е за маркетинг? Г-жа Раня не го ли е научила на това? От нас, монасите, ли го очаква?


Противоречия, общи приказки, афоризми и т.н.

Нека станем по-сериозни. Книгите му от техническо гледище са пълни с противоречия, общи приказки, афоризми, преиначавания, окастряния, неточности, изопачавания и иронии. Нека започнем от противоречията, общите приказки и афоризмите.

"Бог няма нужда от светци винаги (и то оспорвани), за да извърши Своето дело. Той го върши и с простите и обикновени човеци”. "Бог някога може да извърши своето дело с неподходящ съсъд, щом се налага”. "Бог винаги ще има Своите хора и ще ги запази докрай в тоя свят”. "Слава на Бога, че и до днес има много, които обичат Бога и се жертват за Него и за Неговите хора”. "Има още светци”. "Това поколение на подвижниците – архонти, е изчезнало в наши дни”. "Бог не е дал благодатта на духовно отчество на никого… Изчезна това поколение от (мъдри и надарени – б.м.) отци, без да бъде заменено от друго”. "Днес не са болни само тези, които приемат такива учения, но обикновено и онези, които ги преподават”.

На някои места величае отец Ефрем от “Катунакя”, на други места му се присмива и от позицията на сноб го нарича: “Горки ми светецо”. Някъде величае нашия старец като свестен, другаде го причислява към привържениците на “Зои”, макар старецът ни никога да не е бил член на каквото и да е дружество. А когато в едно предаване на о. Константин Статикополус се спомена първата книга от поредицата “Обявено за издирване Православие” и нашият старец рече: “Отец Константине, от помислите на един монах никога не се прави книга. Отец Михаил да намери един изповедник и да му се изповяда” – това никъде не е споменато в следващите книги. Само водещият на предаването беше злостно окачествен с най-лошите хули. Смятам, че мъжество не е просто някой писател да изразява своето мнение, да обвинява и да хули, но да приема и обвиненията срещу себе си със смелост, хладнокръвие и достойнство.

На едно място о. Михаил твърди, че е възприел напълно традицията на стареца си о. Йосиф от пещерата с всичките й последствия, а другаде твърди, че твърде малко е взел от традицията на собствения си старец, защото е бил повлиян от образци на движението “Сотир”. На едно място величае покойния старец – о. Йосиф, като благодатен, притежаващ Светия Дух и истински светогорец и почти веднага го окачествява като самоизградил се, а не като незавършен, краен, несъвършен, затворен и задушаващ.

На друго място споменава, че западното християнство и европейското образование разводнили православното мислене, а другаде хвали едно надарено дете, което учило в Англия и придобило космополитно възпитание, а не комплексирания манталитет на гръка, на трето място, смята за идеален случай една гъркиня със западна култура. И всичко това все в същата книга.

Някъде обвинява програмираното монашество, а веднага след това го възхвалява като разнообразие. В крайна сметка всичко отхвърля и го сравнява със земята с един лесен афоризъм: “Били те моралисти православни, католици или протестанти, били те “бодърствуващи” в Света Гора или Атина – все в същия казан врат”. А колкото за цитатите от св. Игнатий Богоносец, те се разбират погрешно, защото се отнасят към еретически пастири, а не към духовни отци, към които писателят отнася тези цитати.

Някак повърхностно се разглежда въпросът и за жените. От това, което ни казва, се вижда, че той си сътрудничи главно с три жени: едно момиче за секретарка, една госпожа за изданията и една госпожа за финансирането. Смята жените за по-подходящи за сътрудничество и понеже около него има много, той залага на тях, защото те са по-силният пол с повече предпоставки за оползотворяване, а мъжете е по-трудно да ги намериш и по-малко сътрудничат. След това казва, че жените падат в обятията на Бога, вълнуват се от монасите, сближават се с тях, проявяват носталгия и търсят да усвоят божествения им копнеж. Накрая завършва, че мъжът в по-голямата си част поради чудовищния си егоизъм, неразкаяност и глупост копнее и успява да иде в ада, а жената в по-голямата си част по-скоро стига в рая.

Забравя обаче о. Михаил, че и сам той е мъж и следователно има всички току-що споменати “дарби” на мъжа. Освен ако разграничава монасите от мъжете или ако сам се разграничава от мъжете.

Не е ясно дали “бизнесменът” (така!) г-жа Раня е госпожата, която финансира книгите му. Във всеки случай, нейното мнение, че смирението, постът и изповедта са унижение за човека, не издържа критика; и ако не изглеждам нетактичен, да попитам: кое е това друго място с повече кислород, което тя търси извън Църквата?

Ясно е, че въпросът за жените се разглежда от писателя с прекалена емоционалност, за да не кажа – с небрежност. Въпросният монах и писател забравя, че не само мъжете, но и жените имат страсти, грешки, помисли и слабости. Забравя, че жените невинаги от благочестие се доближават до един монах, но и по други причини. Нека умът ни да не отива непременно към лошото, но може една жена да се сближи с един монах, за да покрие своите емоционални празноти, които не е могла да покрие с други мъже, а не непременно от копнеж за Бога.

А и сам той споменава някои изрази от различни жени: “Заедно с теб се чувствам удобно”. "Този човек има нещо, което ме привлича”. "Сега намерих вас и мога да го напусна (моя изповедник – б.м.)”. И добавя, че му се е случило подобно нещо 10 пъти с жени.

И макар да изглежда толкова умен, въобще не се замисля дори какво може да означава току-що казано. След като добре знае, че преди всичко жените “се залепват като миди” върху расоносците и след като приема в книгите си, че благочестивите госпожи имат склонността да приемат някого за светец, не се замисля какви последствия може да има всичко това върху подсъзнанието на жената и особено там, където има бурна фантазия.

Но нека сме реалисти. Жената, както и мъжът, е благословено Божие създание. Всички ние сме живели близо до нашата майка, може би сме имали и баби, може би сме имали сестри, а безспорно сме имали съученички, състудентки, познати жени. Установили сме, че Бог на всички тях е раздал дарби, които ние, мъжете, нямаме, или поне някои дарби нямаме в такава голяма степен, както у тях: чувствителност, нежност, безкрайна обич, красота, загриженост и майчинство. Всички тези дарби са двуостър нож, защото ако се използват погрешно, водят до гибел и жената, и нейното обкръжение. Това, разбира се, може да стане и с мъжа, със съответните му дарби. И това е така, защото след падението човекът “страда от греха” според св. Кирил. Следователно, необходима е повече пестеливост и внимание при обобщаването.


Хули, иронизирания и т.н.

Оттук нататък ще изброя иронизиранията, които се срещат почти във всички въпросни книги. Ето няколко от многото.

Вижте какво пише за епископите: “Упадъчна класа в гръцкото общество”, "Плитки хора с високи постове”, "Жалки епископи, надути архиепископи”, "Неморални, безчовечни, неестествени, кръвожадни”.

А ето какво пише за различните монаси: “Развалина, жалък ерзац на човека”, "…………", "минотавър”, "бакалин на дарованията”, "хартиени кули с огнени видения”, "клонирани чеда”, "духовни маймуни”. "оранжерийни патладжанчета”, "роботчета”, "……….", "жертви на аскетиката”, "детинщина, наивност и глупост у монах, духовно евнухизиран”, "фалшиви личности, болни и с недостатъци”, "старци от второ качество, опърничави, своенравни, дебелоглави, непригодни”, "изкуствени старци, отклонили се от пътя”, "наивни, тесногръди, скудоумни и несвободни отчета”.

Ето какво пише и за вярващите миряни: “кученце”, "пропаднала личност”, "ястреби”, "монголчета”, "жалки личности”, "сухи и безцветни християни”.

Колкото до ругателните думи от характерния пристанищен език, няма да цитирам нито самите ругатни, нито ще дам цитатите от уважение към читателя.

От друга страна, той изстрелва във всички посоки остри афоризми, и то използвайки проценти. Над 5 пъти дели гърците на 97% (които спят, не знаят къде отиват и какво искат, уреждат се във всяко едно положение и нехаят за истината и за благодатта на Светия Дух и т.н.) и на 3% (които са умни, изобретателни, дейни, надарени, заслужаващи обич, бунтари, революционери и т.н.). И така, той препоръчва на 97% да не четат книгите му, защото ще се съблазнят и ще го отхвърлят, но да ги четат другите 3%, които са умни, за да извършат някакъв вид революция. А които в крайна сметка прочетохме неговите книги, не знаем къде принадлежим. Както и да е, ще се върнем на този въпрос.

Навсякъде установява мизерия и нещастие, мрак и отчаяние, особено в църковните дела, всичко ставало на пепел, масата вече е без надежда, почти всички епископи ще се сработят с антихриста, пророк Илия ще ги отстрани, ще ги изхвърли навън, последователите на “Зои” завзели Света Гора и наложили диктатура, духовните учители станали вкаменелости, видът на здравия монах вървял към пълно изчезване, женското монашество в 95% и повече от случаите е неуспяло, народът е заспал, лишен от усет и напълно безличен, губи си времето оня, който чака нещо от свещениците, а черкуващите се хора спадат към сивата зона на рая.

От многото му протести почти е станал протестант: протестира на какво са направили Христос в Църквата, протестира за епископите, които трябва да пазят Христовата Църква, но не и да учат за него, протестира за даровете на Св. Дух, протестира за упадъка на църковния живот. Накрая стига до там да разделя в известен смисъл Христос от Неговата Църква – нещо, което е съмнително и опасно за неговото спасение. Всичко, казано по-горе, дава повод на враговете на Църквата, които търсят основание да изтъкнат слабите страни на християните и особено на монасите, да ловят души и да увеличават своята аудитория. Същевременно това съблазнява уязвимите души на някои вярващи, които губят всякаква надежда за спасение, поставяйки под съмнение дори Църквата, а оттам – и самото Свето Евангелие. Тези души рано или късно ще стигнат до отрицанието, до безбожието, ще започнат да търсят психологическо, интелектуално и окултно убежище, отчаяно търсейки разрешение за своята безизходица – нещо, което и о. Михаил осъжда. В крайна сметка, чия воля изпълнява той?

И сега идва писателят и монах о. Михаил като нов пророк Йеремия – да плаче върху развалините на Гърция, или като Спартак, като Зоро или Робин Худ – да освободи потиснатия народ от съществуващи и несъществуващи властелини. Този свой опит той снизходително определя като безпочвен и безвременен. Дошъл със закъснение от 30 години. Защото всички тези неща тогава би им било времето. Сега всички нас, православните гърци, ни направили европейци и всички го гледали като революционна симпатична физиономия, която е закъсняла да се разбуди. Нека ми прости, но това е трагична констатация. Под въпрос е дали ще го следват и ония 3%.


Скица

Сега да ми позволи о. Михаил да го скицирам. Не съм се запознал с него много отблизо, но ще го обрисувам въз основа на книгите му. Той е един комплексиран юноша (това са негови думи), 18-годишен, чувствителен, готов да се срине, идва през 1973 г. от Пела, родното място на Александър Велики, в Света Гора със съответните мечти и планове, прави поклон пред тогавашния игумен – о. Емилиан, и пред братството и става монах, остава в обителта и в покаяние около 15 години. Прекарва унищожително постене, отдава се на прекален аскетизъм, упражнява умната молитва до степен да се самооценява като светец и да търси видения и чудеса. За отбелязване са някои наследствени психологически проблеми, както го уверил о. Порфирий. Около 1983 г. започва да прилага себепознание, уморява го умната молитва и стига до безизходица. Кученцето се пробужда и започва да хапе. Спречква се с Бога. Търси съвет от свети подвижници, както и от стареца Порфирий и стига до заключението, че едно е Бог, а друго са старците. През 1984 г. проявява тенденции към самоубийство и иска да се махне от манастира си, пак посещава стареца Порфирий. Опитва се да се остави напълно в ръцете на Бога. През 1988 г. решава да спре лицемерието и театъра и отива в Синай за “детоксикация от Света Гора”. Старецът Порфирий му праща съобщение да не забравя онова, което е научил в Света Гора. През периода 1997-1998 г. е иконом в Синайския метох в Крит. През 1998 г. влиза в коренно противоречие с игумена и владиката на Синай и напуска Синайския манастир. Оттогава се подвизава в планините край Коринт сам, автономен и спокоен, като пише книги за обявеното за издирване Православие.

А сега остава една друга глава, която е настоящето в неговия живот. Нито съм прозорлив, нито мога да предвещавам, но ще скицирам доколкото мога съвременното му положение въз основа на написаното от него.

Уверява ни, че сега се е заел с едно богоугодно дело: да подиграва епископи и фалшиви светци, да осмива “бодърствуващите” монаси, за да спаси Православието от катастрофата. Той е умен, находчив и издига равнището на надареност в своето обкръжение, принадлежи само на Бога, и бидейки сам, силата му се намира по-скоро в неговото уединение и в свободата му.

С такива предпоставки установява, че почти всички епископи и игумени са от второ и трето качество и заблуждават хората, а владиците страдат от властолюбие и затова той не ги взима насериозно, гледа на тях като на комари, като светски хора, достойни за съжаление и за разбиране. От друга страна, вижда в организираното светогорско монашество и у обичащите монашеството едно болестно послушание, някакви тумори на дефектни личности да се движат навсякъде и умолява Бога: “Боже мой, да не ставам като тях”.

Следователно със силно самочувствие не на мишле, а на слон, той предприел една кампания по цяла Гърция – да организира тези 2-3% от гръцкото население, да обсеби 20-25 от 150-те умни атиняни или поне 10 бунтари, които пред Бога и пред историята ще тежат много повече, отколкото 10-те млн. гърци; да привлече и 10-20 монаси, талантливи и зрели, а не подредили се и кротуващи, и всички заедно да разширят малкото мозъче на епископите, да излъчат духовни революционери, умни и здрави хора, които ще бъдат единственото разрешение в църковната и безизходица, и да пробудят гръцкия народ, който спи дълбок сън.

Неговите книги винаги ще са свежи и приятни, написани от Светия Дух (това са все негови думи), за да не посмее някой да ги оспори, ще бъдат предложени за Нобелова награда, а сам той като св. Антоний ще избегне човешката похвала, ще влязат в тестовете за самопознание, ще се продават като църковни стоки на обявеното за издирване Православие и о. Михаил ще е един достоен за обичане революционер. Тогава като светец ще се радва на светлината, свободата и величието си, знаейки, че около него останалите са в дълбокия мрак на невежеството, нещастието, суеверието и глупостта.

Накрая ще се качи и на небето, където ще притежава средства и ще може да ръководи и там (това са негови думи), и като принц ще се радва на първичния начин на общуване с Бога, осъществявано чрез Светия Дух. Оттам вече като упълномощен от Бога съдник ще изпраща повечето от мъжете в ада, повечето от жените в рая, а 10-те милиона нещастни гърци – в сивата зона. Ясно като бял ден.

След всичко, казано дотук, безсмислено е да коментира човек написаното, текстовете, които сам е писал или е диктувал. Достойно за недоумение е защо нито един от неговите читатели не е говорил отрицателно за книгите му, както ни споменава. Изненадва фактът, че “много десетки клирици и религиозни хора говориха много положително за книгите”. И това о. Михаил го смята за зрелост. Във всеки случай, съмнително е дали неговите читатели са изследвали, дали са внимавали и разбрали всичко гореказано.

Както и да стоят нещата, добре би било о. Михаил да проучи и притчата за митаря и фарисея и да се самоизпита. Не мисля, че е разбрал напълно какво означава молитвата му: “Боже мой, да не стана като тях”. Нека прочете и словото на авва Доротей за смирението. Там се споменава един монах, който, след като полека-лека отхвърлил всички светци, накрая отхвърлил и тримата светители, и св. Богородица, и Св. Троица, обожествил себе си и бил обладан от бесовете.

Има освен това и един филм – “Революционер без причина”. Нещо полезно ще намери и в него. Дори и свръхчовекът на Ницше се крие в текстовете му. Колкото до Хитлер и нацистите, те биха завиждали на убежденията му. Защото от горецитираното личи, че той би желал да стане властелин, водач на гръцкото племе. А дали обича да властва – не знам, нека читателят сам съди.

Гьоте би казал: Добре, че Бог не му е дал мълнията. Аз ще стана още по-язвителен: Добре, че не стана изповедник. Щеше да поразява с мълниите си духовните си чеда.


Свободно послушание

Все пак нека станем малко по-сериозни. Въпросният писател и монах с това, че не взема достатъчно сериозно твърде сериозните въпроси за послушанието и умната молитва, не е толкова сериозен проблем, но това показва какъв е човекът. И сам той, далеч от стареца и от послушанието, прави горепосочените акробатически номера и става “революционер без причина”. И се измъчва без причина, измъчва и жените от своето обкръжение. Ако желае, нека ме чуе малко по-внимателно. Споменах, че бях анархист. И този мой възглед още не е загаснал. Ние, когато решаваме да станем монаси и когато опознаем и изберем стареца, който ни удовлетворява духовно, ставаме послушници и монаси, извършвайки послушание там, където искаме, там, където избираме, а не там, където ни налагат. Не искаме чорбаджии, не искаме работодатели, не искаме покровители. Искаме отци. Искаме духовни старци. Искаме опитни авви, богопризвани, а не самозвани. Затова избираме старци внимателни, с грижа и с обич, които да ни приласкаят и да вникнат в болката ни, а не да се изправят бунтарски нагоре, за да седнат върху главите ни като чорбаджии. Ние ги избираме, а не те нас. Те ни приемат като грижовни бащи, насърчават ни, наставляват ни, утешават ни, смиряват ни, деблокират ни от проблемите и когато ние блажено спим, те се събуждат и се молят за нашето спасение, и умоляват Бога те да отидат в ада, за да се спасим ние.

Надутите приказки, големите думи и виденията нямат място у светогорските монаси. “Такива хитрини не ни минават на нас, християните” – би казал поетът Кавафис. Те минават само на политически събрания и митинги от 60-те години, пред хора, които се боят от отговорността и са несигурни. Нека те се надигнат заради писателя, защото ние се надигнахме преди 30-ина години и се разкаяхме за това, защото всички мечти на нашето поколение бяха евтино продадени на Европа от гръцките политически водачи. И сега гледаме да си събираме нещата в покаянието, в послушанието и в молитвата, та дано ни помилва Бог.

Нека споменем и съвета на стареца Паисий към пишещия. Когато през 1975 г. отидох като надут петел, пълен с идеи и дивотии при стареца Паисий, му казах: “Отче Паисий, виждам марксистите да рискуват, да излагат гърдите си без страх пред танковете и да жертват живота си за това, в което вярват, и им се удивлявам. Аз способен ли съм да се пожертвам за това, в което вярвам?” А той ми отговори: “Всички тия жертви са лесни, защото нямат нужда от покаяние”. Стана ли ви ясно?


Заключение

И сега моля за прошка, ако станах досаден. Бих искал обаче да дам един приятелски съвет, дори една препоръка на о. Михаил и ако иска, да я вземе предвид. Пак ще го заимствам от негови текстове, така че сам той ще посъветва себе си. На едно място той изразява своята болка: “Останахме сираци, без старци… Липсва ни една прегръдка, където да оплачем болката си… Страшно е да нямаш в болката си къде да се опреш”.

Това е проблемът му – има нужда от старец, който може и да не е и светец, стига да го утешава; има необходимост от епитрахила на изповедника, от една утешителна дума и от едно приятелско потупване по рамото с думите: “Отец Михаил, кураж, продължавай монашеския си подвиг”. Пожелавам му скоро да намери това и да се утеши, защото знамената и лозунгите са загубено време, ако не разкопаем нивата вътре в нас. Препоръчвам му го съвсем приятелски, защото и аз ги изстрадах и ги научих тия неща, преминал съм ги и съм ги преживял. И е жалко толкова сила и такава динамика да се изразходва в обявени за издирване книги, протести и шутовщини, които ласкаят желанието за властване. И както каза един старец, да направим една революция толкова силна и толкова голяма, че да не се вижда.

Честито Възкресение – честито пробуждане.

С молитвата на моя старец йеромонах Артемий Григориат.