По повод статиите на Георги Тодоров

Позволявам си да ви изпратя едно читателско мнение, което, често казано, може би нямаше да напиша, ако бях видяла на страниците на ‛Култура‛ някакъв отзвук, материал, публикация, спорещи по някакъв начин с тезите или поне с категоричността на г-н Георги Тодоров, с които той винаги воюва, така да се каже, за правата вяра, за висшите християнски ценности и Православието. Един сам по себе си забележителен пример за представител на българската интелигенция в последните години – вярващ интелектуалец, наистина е в някакъв смисъл рядкост, поне по нашите земи.

Но… Защо един вярващ човек, християнин, интелигент, защитник на Православието толкова често забравя смисъла на принципите и идеите, за които, божем, се бори. Защо толкова лесно съди колко вредни били делата на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели или Неофит Рилски. Развратили бедния български ум с твърде много светскост. (Визирам в случая последната поредица от статии на Тодоров на страниците на ‛Култура‛ ‛Интелигенцията и Православието‛, броеве 15, 18 и 20/2006 г. Но преди време беше публикувал, пак в „Култура‛ текст, отнасящ се до Васил Левски. И той прегрешил много, според Тодоров, защото едва ли не се отрекъл от вярата и призванието си в Бога, понеже не останал дякон.) Все пак ‛светският развратител‛, авторът на История славянобългарска, хилендарският самотник преди няколко десетилетия е канонизиран официално за светец от Българската православна църква. Колкото до ролята на Неофит Рилски или на д-р Петър Берон, да се характеризира тя толкова смело като насочена срещу вярата, срещу Православието, ми се струва най-малкото спорно. Да не кажа – лишено от елементарно зачитане на немаловажни нюанси; разполагане на вижданията и тезите не във всички, а само в ‛единствено правилния‛, може би несъзнателно само той виждан контекст.

‛С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери‛. На лекотата, с която иначе уважаваният от мен автор лепи етикети на хора, живели много преди него, при съвсем други условия и, с каквото и да са сгрешили, останали верни на едно огромно духовно усилие, не ми се ще повече да се спирам. Бих си позволила обаче да попитам автора дали наистина вярва, че знае какъв точно е бил Божият Промисъл за Хилендарски, Бозвели или Левски? Дали би могъл който и да е от нас да знае какво точно е ставало в душите, какво точно е крепяло духа и силата на такива хора… И още много защо. (Включително защо един правословен интелектуалец, борейки се може би наистина искрено да просвещава, предпочита да заклеймява. Защо има в неговия тон най-вече категоричност, отричане, съмнения и осъждане и някак не се чувства благост, разбиране и любов?)

За лекотата, с която Тодоров съди съвременници, може би биха се намерили кажи-речи повече аргументи. При толкова бездуховност, на която мнозина от нас са съавтори, не е никак трудно, даже е лесно да се съди. Но точно на загубилите вяра или на тези, които никога не са я имали, да говориш назидателно, няма особен смисъл. И то не защото интелигенцията ни в преобладаващата си цялост наистина е далече от едно по-дълбоко познаване на въпросите на вярата. А защото, за да отвориш съзнанието, сърцето на който и да е мислещ човек, при това българин, към нещо спасително и прастаро, от което той съзнателно бяга или което никога не е познавал, не е проста работа. (Почти толкова трудно е, между впрочем, да накараш свещенослужителите на родната ни Църква да научат нещо ново не в церемониално-показен или в материален, а в културно-манталитетен, по-жив, по-отворен към т.нар. миряни духовен аспект.)

Колкото до политическите намеси и аспекти в делата на Църквата – въпрос, също засегнат в поредицата ‛Интелигенцията и Православието‛ – наистина не разбирам с какво в това отношение Българската православна църква би трябвало да се сочи с пръст едва ли не като някакво изключение. Политическото и светското толкова пъти се е преплитало или намесвало в делата на църковните институции в различни времена и страни, че каквато и да е Българската православна църква в края на ХІХ или в началото на ХХІ век, в това отношение тя не се отличава. И нейното обявяване за схизматична от Цариградската патриаршия, както и вдигането на схизмата няколко десетилетия по-късно с помощта на Йосиф Сталин, не става по някакви религиозни или духовни причини.

Както казва апостол Павел в едно от своите Послания: ‛…ако при това си уверен в себе си, че си водител на слепите, светлина на тия, които са в тъмнина, наставник на простаците, учител на младенците, понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината, тогава ти, който учиш другите, учиш ли себе си?‛