Православното свидетелство

Православието на Запад,
Православието в неправославен контекст,
Православното свидетелство в неправославни култури…

Това са няколко от работните заглавия, с които тръгнахме към темата за православното свидетелство в света, опитвайки се да очертаем „геополитическите” измерения на въпроса, които ни се струваха важни. Едно след друго тези работни заглавия ставаха неприемливи, защото постепенно схванахме, че уточненията, които се съдържат в тях, нямат смисъл. В крайна сметка Православието е свидетелство за Христос в неправославна среда, дори когато обсъждаме със съседа поредния църковен скандал или нашумял екстрасенс…

Независимо в коя посока на света ще погледнем, независимо в кое време и при какви исторически и културни условия, православният човек живее в среда, която е чужда или дори враждебна на Бога. Светът, който споделяме, и който Христос нарича „този свят”, за да го отличи от непреходния и открит за вечните истини „друг” свят, лежи в зло. Този свят е отхвърлил Бога с едно продължаващо в историята движение, и когато християнинът тръгва да се противопоставя на това движение, той винаги се опитва да „пресрещне”историята, винаги е в конфликт, винаги е нелогичен, неприемлив, излишен, дори мразен („Ако Мене гониха, и вас ще гонят…” – Иоан. 15:20).

Има цивилизован и лесен подход към този проблем – пренасяме различията на плоскостта на религиозната толерантност и разработваме политически коректен език, на който да споменаваме за вярата си, когато изрично ни запитат. И това е един много модерен напоследък религиозен конформизъм. Има и друга възможност – да проектираме християнския живот върху двуизмерната идеологическа плоскост и да се стегнем за кръстоносен поход (напоследък за такава възможност се е сетил президентът Буш); или поради ограничените ресурси, просто да развеем черно знаме с надпис „Православие или смърт” – едно решение на братята от манастира Есфигмен на Света Гора, което привлича неодобрителното внимание дори и на Вселенската патриаршия. Е, може би такъв фундаментализъм няма особено добра прогноза в днешния свят. Но, което е по-важно – няма общо с християнството. Христос, Комуто християнинът е призован да се уподобява, дойде да спаси света, а не да се спаси от него…

Има и друг подход – това е гледната точка на Църквата към света. Както пише о. Йоан Майендорф в статията си „Православието и съвременния свят”: „Няма друга мисия, освен – Ела и виж!(…) като при това помним, че православното християнство по своята същина е вяра, която спасява целия свят, а не само определен народ или категория хора”.

И така, осъзнавайки, че не съществуват каквито и да било универсални или специални технологии на християнското свидетелство, разбираме, че християнското призвание на човека все пак се осъществява в конкретни исторически условия. И характеристиките на времето, в което живеем, имат значение за правилните ни избори. Една от тези характеристики, може би най-важната, е идейното „скъсване” на съвременния човек с вечността.

Живеем в секуларен свят и това е повече пагубно за душите ни, отколкото религиозните противопоставяния и борби. Християнството е в изгнание; в периферията на съвременния високотехнологичен жизнен строй. „Земен рай” днес е метафоричен израз, но за неговите строители вертикалното измерение на живота е излишна характеристика, пето колело в каруцата на модерните общества, основани на идеята за целесъобразност и просперитет. И християнството трябва да се бори за пространство в тези високопродуктивни общества, където една идея получава право на живот, само ако докаже способността си „да работи”; тоест – ако разкрие своята ефективност чрез конкретен практически резултат.

Има ли шанс християнската идея в такъв контекст е смущаващ въпрос. Но само ако забравим, че Христос не е идея, която трябва да бъде популяризирана, а Личност, Която трябва да срещнем. Невъзможно и недопустимо е християнската проповед да се ползва от механизмите за обществено манипулиране и идеологизация. Нещо повече – тази опасност вече е взела своите жертви в едни или други периоди на християнската история. И днес тя продължава да „работи” с мирни средства, налагайки зависимост на повече или по-малобройни маси хора към различни сурогати на християнството.

Християнското свидетелство в съвременния свят, и във всеки свят, не е умението да състезаваш идеите на християнството с идеите на секуларното общество. То е осъществяване на срещата с Бога. Свидетелството е потвърждаване на факти; и човекът става Христов свидетел не когато разпространява християнски доктрини, а когато разкрие с живота си факта на тази среща. Как ще погледне светът на тази история, дали ще иска да слуша такъв разказ? Това не е нов въпрос и всеки трябва да отговори лично.

„Да не искате и вие да си отидете?” – попитал Христос учениците си. А апостол Петър Му отговорил така: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот!”…