Рим и „несъвършените“ християни

Неотдавна Ватикана заяви, че Римокатолическата църква превъзхожда другите християнски конфесии и характеризира последните като несъвършени. Някои наблюдатели се опитаха да видят в това признак за започващо изостряне на православно-католическите отношения.

Достатъчно е обаче да хвърлим само един поглед върху вероучителните документи на Католическата Църква, за да ни стане ясно, че с прозвучалото заявление Римската Църква само потвърждава верността на един от основните принципи на своето съществуване, а именно — на папизма. Върховността на папската власт и признанието на тази върховност от страна на християните е, както и преди, единственото истински необходимо условие за "съвършенството" на християнските конфесии.

Отношението на Римокатолическата Църква към инославните формално прилича на православното отношение към тях. Точно както и Православната Църква, Рим признава, че извън пределите на Църквата спасението е невъзможно.

Така, II Ватикански собор казва следното: "…Сам Христос с точни думи е посочил необходимостта от вяра и Кръщение, и заедно с това е потвърдил и необходимостта от Църква, в която хората да влизат чрез Кръщението като през спасителна врата. Поради това хората, които знаят, че Католическата Църква е основана от Бога чрез Иисуса Христа като необходима, но все пак не желаят да встъпят или да останат в нея, не могат да се спасят" [1].

Бие на очи едно от положенията на "Догматическата Конституция за Църквата", приета от II Ватикански събор. То гласи: "Оглашените, които под действието на Духа Светаго молят чрез ясна волеизява да бъдат членове на Църквата, чрез самото това желание вече се съединяват с нея и Майката Църква ги обгръща със своята любов и грижа" [2].

Православната Църква, която изповядва заедно със св. Йоан Златоуст, че милосърдният Господ Иисус Христос "и намерението целува", никога обаче не е признавала подобно вменяване на "ясната волеизява" за равно на Кръщението (случаите на мъченическите "кръщавания с кръв" не могат, разбира се, да бъдат да бъдат вземани под внимание тъкмо поради своята изключителност).

Колкото за оглашените, Православната Църква се е изказала ясно с устата на св. Григорий Богослов: "Докато си оглашен, ти стоиш в преддверието на благочестието; а трябва да влезеш вътре, да прекосиш двора, да видиш светинята, да проникнеш с погледа си в Светая-Светих, да бъдеш с Троицата" [3].

Любопитно е, че в постановленията на II Ватикански събор няма термина "граници на Църквата". От определенията, ръководни в момента за Ватикана, можем да направим извода, че понятието за границите на Църквата се използва в католицизма, но като неопределено и размито — най-вече поради активния католически прозелитизъм. Именно от тези позиции, предвиждащи привличането на новообърнати по всички възможни начини, Рим понастоящем разглежда и разпространилото се на Запад икуменическо движение.

Изгодна в това отношение за католицизма е и теорията за т. нар. "непълно общение" на християните-некатолици с Римската Църква. Постановлението "За икуменизма" на II Ватикански събор казва, имайки предвид християните-некатолици: "Онези, които вярват в Христа и са приели действително Кръщение, са в известно, макар и непълно, общение с Католическата Църква" [4].

Нещо повече, съборът е признал, че извън видимите граници на Католическата Църква може да съществува писаното Слово Божие, благодатният живот, вярата, надеждата и любовта, както и другите вътрешни дарове на Светия Дух (пак там, с. 125). Поради това католицизмът, констатирайки, че некатолическите Църкви страдат от известни недостатъци, признава, че те "не са лишени от значение и ценност в тайната на спасението. …Духът Христов не отказва да ги използва като средство за спасение" [5].

Разликите между православието и католицизма в разбирането на догмата за Църквата са изследвани най-подробно в православната богословска литература. Затова без да се спираме нито на историческото развитие на римската догма за първенството на папата в Църквата, нито върху богословското й обосноваване при католиците, ще се обърнем към съвременните богословски документи на католицизма по този въпрос.

Съвременното догматическо учение на католицизма твърди, че Спасителят след Своето възкресение е връчил Църквата, основана от Него, на пастирските грижи на апостол Петър. "Тази Църква, основана и организирана в този свят като общност, е осъществена в католическата Църква, управлявана от приемника на Петър и епископите, които са в общение с него, въпреки че и извън нейния състав има много елементи на освещаване и истина, които като дарове, присъщи на Църквата Христова, подтикват [християните] към католическо единство" [7].

Властта на Римския Първосвещеник като глава на тази "общност" и "Наместник и Пастир на цялата Църква" се провъзгласява за "пълна, най-висша и всеобща… която той е в правото си да осъществява винаги свободно" [8]. Папата има също така изключителното право да свиква Вселенски (в католическото им разбиране) събори, като при това "не може да има Вселенски Събор, ако той не е утвърден като такъв или най-малкото не е приет от Приемника на Петър" [9]. Има и много други положения, по всички възможни начини "пазещи във всичко правото на Римския Първосвещеник, което той има по силата на своето служение" [10].

Колко важно е това вероопределение на католицизма, можем да съдим по това, че в своя неудържим прозелитизъм сред "източните некатолици" Рим държи тъкмо върху тази единствена и основополагаща точка на своето вероучение като главно условие за единението с Римската Църква.

Като илюстрация за това може да послужи униатската дейност на Рим, нов тласък за която даде Декретът на II Ватикански Събор "За Източните Църкви". Анализът на участието на Рим в икуменическите контакти през последните десетилетия води до извода, че униатската политика на Ватикана има една-единствена цел: подчинението на всички конфесии и вероизповедания на единствения "глава на Църквата" — папата. Затова признаването на папския примат от страна на некатолиците е станало за Рим единствено и достатъчно условие за провеждането на "междуконфесионалните диалози".

Рим сега вече не е далеч от това да приеме в общение "по линията на любовта" и представителите на несторияните, монофизитите и т. н. Очевидно Римокатолическата Църква понастоящем оценява принадлежността или непринадлежността към Църквата не като анализира доколко изповеданието на присъединяващите се некатолици отговаря на Преданието (както постъпва Православната Църква с еретиците), но изисквайки от тях само изповедание на католическата догма за първенството на Римския Първосвещеник в Църквата Христова.

Така че в обнародваната позиция на Рим се опира изцяло върху решенията на II Ватикански Събор. И по този въпрос Католическата Църква остава вярна на себе си. И на папата.

1. Второй Ватиканский собор: Конституции, Декреты, Декларации. Брюссель, 1992. С. 478.

2. Пак там.

3. Григорий Богослов, святитель. Собрание сочинений в 2х томах. Издание Свято-Троицкой Сергиевой Лавры, 1994. Т. I, с. 553.

4. Второй Ватиканский собор: Конституции, Декреты, Декларации. Брюссель, 1992. С. 124.

5. Пак там, с. 125.

6. Огицкий Д. П., проф., Козлов М., священник. Православие и Западное христианство: учебное пособие для духовных семинарий и духовных училищ. Сергиев Посад, МДА/М.: Издательство «Отчий дом», 1995. С. 29.

7. Второй Ватиканский собор: Конституции, Декреты, Декларации. Брюссель, 1992. С. 11.

8. Пак там, с. 26.

9. Пак там, с. 27.

10. Пак там, с. 198.