Ролята на България в новото бъдеще

Пълноправното присъединяване на България към Европейската общност създава уникалната възможност за нацията ни да стане фактор за развитието на нова Европа.

Често заради географското си положение България е наричана "врата към Европа”. Честно казано, на мен би ми се искало вместо врата, България да стане по-скоро "стожер" в един духовен смисъл и измерение. Страната ни може да бъде фактор в настоящия и особено в предстоящите конфликти между радикалния ислям и цивилизована Европа.

Но това не може да стане, ако не сме наясно със собствената си идентичност. България страда от криза на идентичността. Впрочем този синдром съществува и в развитите европейски страни, но там причините за появата му са различни, формите, в които се проявява – също.

Средностатистическият западноевропеец има зад гърба си 60 години благосъстояние и възстановяване след Втората световна война, а средностатистическият българин все още изживява разрушителните последствия от комунизма и бедността.

Материализмът на Запада и материализмът на Източна Европа се различават. Западният е породен от еволюцията на материалното презадоволяване, а източноевропейският е в своя начален стадий. Трябва да сме наясно, че движещата сила за обединението на Европа е предимно търсенето на икономически просперитет, а не идеалистична загриженост за спазването на човешките права.

На фона на всеобщия стремеж към по-добър живот и икономически по-силна и конкурентноспособна Европа, рано или късно, на преден план ще започнат да излизат редица проблеми, произхождащи от кризата на идентичността, която разяжда и Западна, и Източна Европа. Основен фактор, който ще ускори този процес, е глобалното настъпление на радикалния ислям. Сблъсъкът между различните цивилизации през 21-и век е всъщност сблъсък между основните религии.

Именно на религиозна основа е съвременното разделение на цивилизациите, пише проф. Самюел Хънтигнтън в книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите". Световно известният харвардски професор я издава още в началото на 90-те години и заедно с многото анализи съдържащи се в книгата, почти пророчески предсказва разпадането на югославската федерация и атаката със самолети срещу САЩ на радикални мюсюлмани.

Без да се впускам в коментари на книгата, искам да повдигна въпроса за бъдещата роля на България и по специално на вярващите в бъдещето на страната и нейната роля в Европейската история.

Национализмът като част от проблема

За криза на българската идентичност говорят красноречиво последните президентски избори. Те, освен че доказаха кризата вдясно, показаха колко много крайно настроени хора има в България.

Уморени от безкрайните политики на партията на Ахмед Доган, чувствайки се заложници на себични политици и на воюващи една с друга мафиотски обвързани политически фракции, стотици хиляди българи се поддадоха на популистката пропагандна политика на Волен Сидеров и неговата националистическа партия “Атака”.

Това показва, че в българите има вътрешно напрежение, което намери своя отдушник в лицето на ядосания политик-побойник. Тревожни и недопустими са неговите изказвания по адрес на различните малцинства. Още по-тревожна и недопустима е неспособността на хората да разграничат зрелищния популизъм от една реална политическа платформа и заявка за управление.

Бракът между национализма и фанатичното православие, демонстрирани от подобни политически партии, никога не са били и няма да бъдат отговор в търсенето на национална идентичност. Вярвам, че е възможно да сме патриоти, без да сме националисти.

Разликата между двете е значима, въпреки че малко хора я осъзнават. Страшно е да чуеш по телевизията дори т. нар. "експерти" да застават зад националистическата карта и да я отъждествяват с патриотизма, който е нещо добро.

Най-просто казано, патриотизмът позволява на хора от различни етнически и религиозни общности да застанат зад общи идеали, ценности и принципи, на които е изградено е обществото им и да го защитават такова, каквото е за всеобщото благо.

Примери за такива мултиетнически, плуралистични, но в същото време неотстъпващи по патриотизъм на други страни са например САЩ, Сингапур и Канада. Примери могат да се дадат и с други страни, но това не е предмета на тази статия.

В едно патриотично общество представителите на малцинствата са равни на останалите. Те са част от градивния процес. Те носят с гордост и достойнство собствената си идентичност. Те подкрепят етническото мнозинство не по принуда, а по убеждение. Патриотизмът позволява както на етническия българин, така и на рома, арменеца или турчина да застанат рамо до рамо в градивните процеси на обществото в мирно време или дори, ако е нужно, във военен конфликт с чужд нашественик.

При национализма дадена етническа група доминира над всички останали с цел осигуряване на собствения си комфорт и сигурност. Национализмът по дефиниция е изграден на основата на конфликт, доминиране и опресия на един етнос над друг.

За успеха на национализма в България трябва да се вини основно масово ширещото се невежество. Болшинството хора в България никога не са имали шанса да бъдат образовани политически, дори на елементарно ниво, с цел правенето на правилни избори или дори само с цел правилното разбиране на националност, патриотиъзм и демокрация и как всички тези динамики могат и трябва да се взаимодействат в едно хармонично развито общество.

Важно е да си признаем, че средно статистическия българин възприема заобикалящата го обществена действителност по-скоро през призмата на незадоволения потербителски примитивизъм, отколкото като разбиращ принципите на либералната демокрация и различните икономически и политически школи и течения. Това не е много по-различно в редица западни страни, където хората също имат вродената тенденция да гласуват повлияни по-скоро от харизматичната персоналност на даден политик, отколкото от разбирането на платформата и течението, което той представлява.

Дали това невежество ще бъде преодоляно или не, зависи от това доколко има воля за това на инидивуално и обществено ниво. Именно на обществено ниво неправителствени те организации са единствените, които могат да компенсират огромния дефицит от елементарно разбиране на принципите на демократичното общество.

България – врата или стожер?

Голямата аномалия в България е, че вече 15 години балансиращата партия на ислямистите до голяма степен определя житието и битието на близо 90% от българите.

И, въпреки че политическите инсайдъри вероятно с основание биха се опитали да оспорят това твърдение с тезата за куклите и кукловодите, факт е, че театърът, който се разиграва пред очите на обществото, говори именно това. Без значение дали истинските кукловоди дърпат конците от Москва или не. Факт е, че на фона на световния конфликт между християнската и мюсюлманската цивилизации, леко подигравателната усмивка на Ахмед Доган може и да се окаже политически по-подготвена, отколкото кукловодите са очаквали. Наречете го, ако искате, "двойна подплата" – веднъж от Москва и втори път от Мека.

Наскоро лидерът на ДПС почти подигравателно подхвърли, че мислел за оттегляне от политиката. Това беше сигнал, подаден от голям играч към други големи играчи, може би дори към кукловодите от Москва. За тези, които са пропуснали да прочетете написаното между редовете със симпатично мастило, посланието му беше нещо от рода на: "Представете си за момент как ще изглежда тази пиеса без моето участие!".

През 90-те години Доган парадира с т. нар. "етнически модел", който бил осигурил безкръвния преход от комунизма към свободна пазарна икономика. Има ли някой, който да се съмнява, че след влизането ни в ЕС ще имаме по-малка нужда от "етнически модел"? Напротив, нуждата ще е дори по-голяма. Още повече с оглед бъдещото членство на Турция в ЕС, когато и да е то.

Именно в тази позиция България може да се развие като стожер на християнската цивилизация, а не просто като врата, за която всеки може да си извади ключ, стига да има пари.