Символно проглеждане

Зад фактите би могло да се види добър знак, ако се допусне, че е надделяло осъзнатото разбиране за това, че Православие и националност не са идентични понятия. Малко пресилено би могло да се тълкува като протестно гласуване, а именно, че всичко свързано с Православието, което години наред манипулативно бе вграждано в идеята за национален дух и идентичност е преживяно и осъзнато като недостатък на религиозното чувство и принадлежност и че съвременният православен християнин не би могъл да гледа на светинята като на национален обект, а я възприема като свързваща го с една наднационална, надсветовна, но дълбоко личностна реалност.

Тъжната равносметка е, че съвременния българин търси вдъхновение в знаци от миналото – на земна сила и могъщество, които са апология и на езическите ни корени.

Причината може да се търси в много посоки, например в липсата на символно възприятие. Съвременният човек е задвижван от знаци – мъртви показатели, еднозначно ориентиращи за пътя в света. Като общност той се идентифицира именно с тези знаци, които натоварва с идеята за сила, могъщество, величие. Това, което ги обединява е, че са досегаеми. Символът е нещо повече – той разкрива жива реалност, която е недосегаема.

Природата на символа е парадоксална и представлява третият фактор или позиция, която не съществува в логиката, но дава перспективата, от която може да се извърши синтезът на противоположните елементи.

Това превръща символа в централен момент от религиозно-познавателния процес, защото самото религиозно възприятие е символно. Той се ражда при съприкосновението на безкрайното и неизказуемото с ограничения разум и немощно слово на човека, с други думи трагичният конфликт между двата богословски принципа апофатика и катафатика, поражда символизма в богословието. За светите отци на Църквата символизмът е светоглед, начин по който се възприема творението и човека в неразривна връзка с Бога. Той е още светоглед, оформен в диалога на творението с Твореца или на езика на религиозното преживяване – в общението на човека с Бога.

В символа намира израз предназначението на човека да бъде посредник между две реалности – на материалното и земното, от една страна и на духовното и трансцендентното, от друга – което е глъбинният смисъл на човешкото съществуване.

Модерната психология твърди, че загубата на символичното възприятие е катастрофа, която не е затворена само в пределите на личността, но засяга и обществото като цяло.

Там, където биват потискани или пренебрегвани религиозните символи, тяхната специфична енергия изчезва в безсъзнателното с непредвидими последици. Психичната енергия, която изглежда изгубена по този начин, всъщност служи за съживяване на всичко в най-горния слой на безсъзнателното – тенденции, които не са имали шанса да се изразят или на които не е било позволено свободно съществуване в нашия съзнаван дух. Такива тенденции формират „сянка” и събитията от първите десетилетия на двадесети век разкриват нейната потенциално разрушителна сила.

Толкова за символното възприятие.

По-важното е, че отвъд знаците, с които искаме да покажем величието си като народ сред останалите, стои проблемът за това, кое действително ще ни обедини като общност. В състояние ли е съвременният българин да преоткрие православието, не като знак за традиционно вероизповедание и величави моменти от историческото ни минало, а като предизвикателство към най-дълбоката си същност, сътворена по образ Божи и призвана да се стреми към богоподобие.

Тогава Рилският манастир би бил символ на народ от личности, които творят неговата история и бъдеще в общение с Бога и Неговия промислителен план за спасение на човека.