Страхът от свободата



Средновековният комплекс на прогресивната интелигенция

 Посвещава се на Нина Михайловна Кристесен

 …Хвърлете тялото ми в тази пустиня, да го изядат зверовете и птиците; понеже много е съгрешило пред Бога и не е достойно за погребение.
Преподобни Нил Сорски

 
В мен се натрупа сбирщина от всички възможни гадости, от всяка по малко, при това в толкова голямо количество, каквото не съм срещал досега у нито един човек.
Н. В. Гогол
 
Най-трагичният и външно погледнато неочакван факт в културната история на последните години е обстоятелството, че субективно чистите, безкористни и самоотвержени служители на общественото доверие се оказаха не само в партийно съседство, но и в духовно родство с грабителите, с користните убийци и с разюзданите любители на половия разврат…
С. Л. Франк
 
Всяко от тези изказвания е свързано с важни събития от руския духовен живот. Първото – с периода на противопоставянето на нестяжателите и йосифяните (краят на ХV – първата трета на ХVІ в.); второто – с проповедническите изказвания на Гогол (средата на ХІХ в.); третото – с появата на сборника “Вехи” [“Жалони”] (началото на ХХ век). Обединява ги строгото, сурово отношение към греховната човешка личност, в частност към собствената личност. Но те са сходни и по друга причина – по поразително неадекватната реакция спрямо явлението, което представат: нестяжателското движение към средата на ХVІ век е вече изчезнало; Гогол е морално унищожен; авторите на “Вехи” са заклеймени като ренегати и на практика се оказват в пълна духовна изолация. Това дълбоко несъответствие между християнската проповед и реакцията спрямо тази проповед от хора, чиито ум и искреност не подлежат на съмнение, е отправната точка за настоящата статия.
 
И така, в Русия, току-що отхвърлила татарското иго, в държава, която от васал на монголски владетели се превръща за половин век в една от най-силните в Европа; в една Църква, която осъзнава своето значение на вселенска и се пробва в тогата на Трети Рим, се проявяват две общо взето твърде естествени направления в духовния живот. Първото, нестяжателското, поставя над всичко идеала на истинското монашеско битие – бягство от света, отказ от притежаване на собственост, проникновено осъзнаване на вътрешната греховност и поради това отказ от използване на външни сили в борбата със заблудените и еретиците. Духовният отец на нестяжателството е старец Нил Сорски. Именно думите на Нил: “Манастирите да не са покрай селища, а монасите да живеят в отшелничество и да се прехранват чрез ръчна работа” – стават стожерни за движението. Второто, завинаги свързано с името на великия волоцки игумен Йосиф, отстоява идеала за строга и установена общежителност, стремеж към спасение на душите не само чрез молитва, но и чрез активна стопанска работа, чрез разумна организация на църковната иерархия. По различен начин може да се отнасяме към водачите – светите Нил и Йосиф, но не може да отречем каноничността и вътрешната правота на всеки от тях/1/. Двете направления взаимно се допълват, и двете са дълбоко вкоренени в родната традиция – Нил Сорски предимно продължава традицията на северните пустинници, Йосиф се движи в руслото на московското домостроителство и вижда своя идеал в дейността на Теодосий Печорски. Вътрешната същност на тези духовни течения не дава основания за онзи разгром, на който биват подложени заволожците. Г. Федотов формулира резултата от борбата на тези направления върху руския живот така: ”…Борбата между тях, при цялата й ожесточеност, не е непоправимо бедствие. Истинското нещастие се заключава в пълната победа на едното от тях и в пълното смазване на другото”/2/. 
 
През 1847 г. Гогол публикува “Избрани места от кореспонденцията с приятели”. Към тази книга може да се отнасяме по различен начин. Нейният високопарен тон и резоньорство, разбира се, провокират отрицателна реакция. А и струва ли си тази “предавана на началството любов”/3/?! Въпросът е в друго: заслужава ли Гогол заради своята книга онези страшни удари, на които го подхвърлят? Заслужава ли той обвиненията, които сипе Белински върху него, наричайки го “проповедник на камшика, апостол на невежеството, поборник на обскурантизма и мракобесието, панегирист на татарски нрави”? И всъщност каква заплаха има в неговите изказвания? – Че е нужно да се обърнем към собствената си душа и да се заемем най-напред с нея? Че не обществото е виновно за пороците на хората, а те самите? Че всеки е длъжен да върши своята работа на своето място? – И затова Гогол “не бил християнин” (много трогателно обвинение в устата на Белински!) и служел на дявола. Резултатът от стълкновението е известен: Гогол изпада в духовен вакуум и преживява страшна криза, от която така и не успява да се възстанови.
 
През 1909 г. излиза и веднага става в буквалния смисъл “злоба на деня” сборникът “Вехи”, в който няколко от най-видните мислители на Русия публикуват свои размисли за руската революция от 1905 г. /4/. Основната идея на авторите е: започни усъвършенстването на обществото от себе си, покай се, а след това преустройвай. И какъв огън и жупел от партийно-обществено негодувание се, предизвикват техните изказвания! Най-поразителното у опонентите, излезли на хайка срещу “авторите-ренегати”, които са изменили “на великото дело на интелигенцията”, е пълната липса на какъвто и да е опит за разбиране. Ако вземем крайно левите – Потресов и Ленин – това е обяснимо, тъй като те въобще никога и никого не са се опитвали да разберат. Но кадетите? В техните публикации може да се намерят или академични екскурси по повод свободата в историята, както например у Максим Ковалевски, или не твърде искрено възмущение по повод антипартийната позиция на авторите, както у Павел Николаевич Милюков. Нима са имали съмнения във високото гражданско и нравствено равнище на авторите на “Вехи”? Или в тяхната лична честност? В тяхната компетентност? Но у никого даже и сянка от мисъл не преминава: ами ако наистина са прави? “Вехи” биват удавени в негодуващи крясъци.
 
Човек казва:”Аз съм грешен и не мога да съдя другите, без първо да осъдя себе си; за да се поправи нещо в този живот, човек трябва първо да се обърне към себе си и да се научи да отговаря за себе си”. В резултат на това бият човека с некастрена тояга. В случая с нестяжателите – грубовати предци бият от името на вярата, да не би да се разколебае тя без подобаващия организационен фундамент. В случая с Гогол и с “Вехи” – бият рафинирани и не дотам рафинирани интелигенти, мощно подстрекавани от разпалената партийна съвест, от името на угнетения народ. И сякаш изглежда справедливо да бият. Нима не е прав Йосиф, когато в защита на монашеската собственост пише: “Ако край манастирите няма селища, то къде честният и благороден човек да се постриже? Ако няма честни и благородни старци, то как вярата ще остане неразколебана?”. И той е прав. Нужна е материално обезпечена организация, лошо ще е без нея за честния и благороден калугер. И нима не е прав Белински, че човекът първо трябва да се освободи от робство, а после вече да се изисква нещо от него? Може ли да се изисква морал от роба? Нима не е прав и Милюков, като казва, че излизането на сборника “Вехи” действало в полза на консервативните неинтелигентски сили? Разбира се, действало е. Независимо от скандално гръмкия успех и няколкото преиздания, казаното от веховци е солидно залято с бетона на интелигентско-партийното негодувание.
 
Но все пак във всички тези реакции се долавя някаква дълбока неистина, без дори да говорим за това, че като резултат се наблюдават страшни изкривявания в духовния живот. Именно това налага по-внимателно да се вгледаме в случилото се. 
 
На пръв поглед, съвместяването на тези събития, особено съпоставянето на “презлите йосифяни” (както ги наричали противниците им) с демократичната интелигенция изглежда пресилено/5/. Йосифяните се ориентират към силната княжеска власт, докато интелигенцията е против самодържавния строй. Но даже в този случай любовта-ненавист ги обединява едни с други по-тясно, отколкото ги приближава към опонентите. Съществуват поне три особености, които ни убеждават, че това съпоставяне не е случайно.
  1. Във всичките три случая прозира убеденост в безграничните възможности на държавната власт спрямо човека и, следователно, напълно определено отношение към природата на човека. Йосиф Волоцки – този мъдър държавен мъж – е убеден, че е необходима строга организация, която не ще позволи на човека да свърне от пътя на спасението. “Предварително да се погрижим за телесното благообразие и благочиние, а после за вътрешното съхраняване”. Той е прав, че само за единици е достъпно излизането в отшелничество и подвижнически живот, опирайки се само на вътрешните сили. От организацията – към душата, а не обратно. Неговият идеал е крепка държава – крепка Църква – крепка вяра. В противоположност на Йосиф, главната грижа на Сорския игумен е личното самоусъвършенстване. Човек трябва да вижда и да изкоренява злото в себе си и неговото спасение е тъкмо чрез тази дейност, а не чрез точното изпълняване на устава. Даже начинът на подвижнически живот, според св. Нил, трябва да съответства на природата на човека – “Всякой от вас по подобаващия за себе си начин да се подвизава”.
Интелигенцията начело с Белински и Милюков е много близка в този пункт до църковните чиновници/6/. Човек страда и е подчинен в един строй, който създава роби; а човекът трябва да бъде воден към щастие, затова е необходимо да се премахнат спънките, които пречат да се разкрие доброто и красивото в човешката душа, заради това трябва да се смени строят. Ако Гогол е ужасен от своята собствена греховност (макар и преувеличена), то за Белински злото не е в човека, а в обществото. В това отношение той точно следва Русо/7/. Така че Нил и Гогол съблазняват човека със страшните висоти на личната отговорност, а Йосиф и Белински (първият от практически, вторият от идеалистически съображения) предлагат на човека да облекчи личната си отговорност, споделяйки я с другите.
  1. Втора обща особеност е типизиращото, класовото, общинно-груповото, партийното мислене. Човекът се разглежда като представител на определена обществена група и като такъв е носител на главните черти на тази група. Йосиф напълно в духа на Аристотел рисува събирателния идеален портрет на благочестивия човек – “Вървенето да е кротко, гласът умерен…” (за сравнение: св. Нил съзнателно разграничава физическите и духовните различия между хората – “голямо различие имат телата по сила, както медта от восъка”, и, разбира се, не създава събирателен типичен образ). За св. Йосиф еретикът също е представител на определен тип, който, несъмнено вреден, по принцип не подлежи на поправяне и когото трябва да изгорят с нажежено желязо. За тукашния живот еретиците са погинали завинаги, затова към тях трябва да има съответното отношение – физически и нравствено да се унищожат. Нападайки нестяжателите, Йосиф провъзгласява: “…не само подобава да се осъждат, но и на люто наказание да се предават…”/8/. Отговорът на заволжците е: “… Всички заволжки старци отвърнаха на това послание на старец Йосиф със свидетелства от Божественото Писание, че некаещите се еретици е редно да се изпратят на заточение, а каещите се еретици и проклинащите своята ерес Църквата Божия ще приеме с прострени длани, защото заради грешните Синът Божий се въплъти и дойде да поиска сметка и да спаси погиващите”/9/.
Връщайки се към епизода с Гогол, искам да обърна внимание на една особеност: Гогол говори от свое име, Белински – от името на прогресивната общественост, от името на тези, “на които е тежко да гледат потисничеството на чужди тям хора”. Гогол, разбира се, е вече изключен от числото на тези хора. “Престъплението” на Гогол се състои в това, че от “наш” той става “не наш”, че преминава в един лагер с “литературния лакей” княз Вяземски/10/. За Белински обществото е разбито на групи и отделните хора напълно се изчерпват с някоя общогрупова характеристика. Една от тези групи, например, е православното духовенство. Нищо добро няма в него. То е “гнусно” и “се ползва с веобщото презрение на руския народ”, който “по своята пророда е дълбоко атеистичен”. Но върхът на груповото деление несъмнено е разделението според критерия “наш – не наш”/11/. Нашите са прогресивни, а не нашите – ретроградни, нашите са напредничави, не нашите – изостанали и т. н./12/. В кредита на “нашите” се вписват всички добродетели, а на “не нашите” – пороците. Затова, прочее, най-страшното престъпление е измяната спрямо класата, спрямо групата. “Нашите” бяха единодушно зачислили Гогол към напредничавите хора, към “великите вождове по пътя на съзнанието, развитието и прогреса”, и изведнъж – Гогол гръмко провъзгласява идеали, които пряко противоречат на главните критерии на прогресивното съществувание, а те са: православност и вярност към трона. И ето че се налага вождът на групата с искрена сърдечна болка да отчисли Гогол от числото на напредничавите хора.
 
Същата е ситуацията и в началото на ХХ век (със знаменателното допълнение, че авторите на “Вехи” по примера на Азеф и др. пряко описват като един от пороците на напредничавата интелигенция нейната твърде разтеглива морална търпимост по отношение на “своите”/13/, предизвиквайки с това собственото си бъдещо гонение като “не наши”). В това време, когато цялата прогресивна интелигенция напряга всички сили в неравна борба със силите на реакцията, “Вехи” излизат с неуместната и ненавременна проповед за самоанализ и самокритика и подчертават факта на моралното саморазобличение на революционните сили. Партийно мислещите хора основателно и справедливо възприемат изявлението на “Вехи” като измяна. “Справедливо”, защото всички партийни цели са насочени към социалните групи и едва на втори план – към отделните хора. “Нашите”, т. е. партийните труженици на левите сили, солидарно считат, че такова нещо могат да напишат само врагове, “не наши”. И тръгва П. Н. Милюков по Русия с лекции да громи ренегатите и то, разбира се, от името на “цялата мислеща Русия”, от която той е изключил Н. Бердяев, С. Булгаков, С. Франк.
  1. И накрая, третата обща особеност на посочените епизоди от духовния живот на Русия: партийното мислене изисква еднообразие. Има например един забележителен момент, който разграничава позициите на преподобни Нил и Йосиф по отношение на Писанието и Преданието: за Йосиф е характерно признаването на абсолютния авторитет на писаните текстове, за него личното мнение е “майка на всички страсти”; Нил Сорски се отнася към написаното разумно и внимателно и създава своеобразна градация на авторитетността, защото “писания има разни, но не всички са божествени”. На свой ред, духовният живот на руската интелигенция, подобно на склонността на йосифяните, се изразява в убедено “прогресивно единомислие”/14/.
И така, в първата половина на ХVІ век и в началото на ХХ век в Русия побеждават идейни течения, чиято отличителна черта е рязкото разделение на обществото на “наши” и “не наши”, на чисти и нечисти, с ориентация към единомислие и съответно към изтребване на общественото зло по пътя на държавни реформи, а не по пътя на личния подвиг. (Мисля, че не случайно тези победи предшестват по време в единия случай управлението на Иван Грозни, а в другия – комунистическата диктатура…)/15/. За да се убедим, че съпоставката не е случайна, ще се опитаме да изясним метафизичните предпоставки за разединението на страните. Ето още три цитата:
 
Понеже, господарю, по подобие на небесната власт, небесният цар ти е дал със силата на скиптъра на земното царство да научиш човеците да съхраняват правдата… Както кормчията непрестанно бди, така и многоочитият твой царски ум да държи твърдо правилото на добрия закон, крепко пресушавайки потоците на беззаконието, та корабът на всемирния живот, сиреч на всеблагото твое царство, да не се оскверни от вълните на неправдата.
Преподобни Йосиф Волоцки
 
Нищо не е така подчинено на строгостта на външните условия, както сърцето, и нищо друго не изисква безусловна свобода така, както сърцето… Птицата обича волността; страстта е поезия и цвят на живота, но за какво ти е страстта, ако в сърцето ти няма свобода?…
В. Белински
 
Само философският материализъм на Маркс посочва на пролетариата изход от духовното робство, в което са водили безсмислен живот всички угнетени класи.
 В. Ленин/16/
 
Тези изказвания съвпадат по време с приведените по-горе. Първото, принадлежащо на Йосиф Волоцки, препоръчва на княза като висша цел да научи поданиците да пазят върховната истина. И правдата, опирайки се на “правилото на добрия закон”, ще позволи да се пресушат потоците беззаконие и лъжа. За Йосиф е очевидна абсолютната ценност на правдата и като божествена истина, и като божествена справедливост/17/. В това той няма разминаване със св. Нил. Но Волоцкият игумен разбира, че в общество, където цари произвол, не е възможна никаква справедливост. За да служи на истината, князът трябва да служи на закона. Интересно е определението на закона като “добър”, защото това означава, че е възможен и недобър закон. Истината обаче не може да бъде добра или не, тя е “истина” без всякакви атрибути.
 
Ако в разбирането на истината Йосиф и Нил не се отличават един от друг, то възгледите им за пътищата към нея са различни. Йосиф е убеден, че спасението, личната реализация на божествената истина са възможни само чрез Църквата, опираща се на свой ред на еднозначната интерпретация на Писанието за съборност. А Църквата той разбира като строга и властна организация/18/. Но църквата като организация може да функционира нормално само в общество, където се спазва законът (по такъв начин самият Йосиф отстоява идеала за законност; да го виним за тиранствата на Иван ІV можем не повече, отколкото Франциск Асизки за отстъплението на неговите последователи от идеала на нищенствуващия орден). Нещо повече, той счита, че от древност църковните и гражданските закони са свързани в едно неразривно тяло и е невъзможно да бъдат отделени едни от други /19/. 
 
Нил, разбира се, ни най-малко не отрича обществената роля на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, но отношението към нея, както и към Писанието, при него е по-лично, опосредствано от разума на монаха, а не от външен закон/20/. Към истината води разумът – “Ако трябва да сторя нещо, изпитвам го най-напред от Божественото Писание: ако още не съм получил съгласие от моя разум да започна работата – отлагам я, докато не проумея”; “най-добрата и благолепна работа подобава с разум да се върши. Всяко дело с мъдруване да се предварва: защото без мъдрост и доброто на зло става”/21/. За Нил Сорски разумът е инструмент за осъществяване на свободата на човека – този инструмент, който Йосиф отрича (“личното мнение е второ падение”). При това, трябва още да се има предвид, че разумът у Нил се изявява като едно от качествата на сърцето. Душата управлява сърцето чрез този могъщ инструмент, като чрез него постига своята свобода.
 
Имайки сходно християнско разбиране за истината, имайки съгласие по въпроса, че отделният човек лесно може да се отклони от истината (за Йосиф това е очевидно по духа на неговото учение, Нил, на свой ред, осъжда монасите, които живеят “по своите си лични воли”), тези свети отци се разминават в разбирането на това, какво може да застави човека да живее праведно – Църквата или неговата собствена душа, сърце. За рационалните, стопански мислещи йосифяни човекът в крайна сметка е фунция на обществения механизъм; за заволжките безсребърници човекът е цялостен и общественият механизъм в най-добрия случай е само начин за осъществяване на тази цялостност. Цялостната личност се постига само чрез свобода. Държавата е само фон на личното движение към спасението. За йосифяните е важен добрият закон, за заволжците законът в голяма степен е безразличен. От какво се бои Йосиф – от това, че свободата на личността, неограничена от закона, води държавата към гибел, а следователно към гибел и на самата свободна личност. Личността според Йосиф не е самодостатъчна, тя съдържа в себе си извора на собственото си разрушение. И този извор е свободата-волност, която може да бъде ограничена само отвън.
 
* * *
В цитираното изказване Белински утвърждава идеала за свободата-воля като абсолютен, съвършено в духа на пушкиновото “Затем что ветру и орлу, и сердцу девы нет закона” [“Затуй, че за вятъра и за орела, и за девичето сърце закон няма”]. Нещо повече – поетът е свободен, и това значи, че той стои над човешкия съд. За какво ли може да осъждаме Гогол, както това прави Белински? При това с такава страст? Противоречието тук е очевидно. То като че ли се обяснява с факта на разделението на обществото на “наши” и “не наши”, Белински прекрасно разбира, че поетът стои над всяко разделение, но както изглежда Белински много лесно би отправил обвинение в противоречивост, посочвайки, че и поетът е свободен, и критикът-гражданин също е свободен. В този случай обвиненията против Гогол не са съд над поета, а съд над гражданина. Но нима това не означава признаване на функционалното разчленяване на човека и възможност едновременно по различен начин да се отнасят към него? Или Гогол се приема като цялостно явление (и това изисква съответно отношение към неговите произведения), или го препарираме и отбираме само това, което на нас ни харесва. В резултат това ще означава, че човекът е само съвкупност от обществени отношения.
 
За Гогол обаче човекът е цялостно същество. Той сам свободно настройва себе си чрез дълбинно осъзнаване на своята греховност; изграждайки себе си, той ще върши на своето място в обществото това, което е длъжен в съответствие със своето разбиране за дълг/22/. И общество, чийто организъм ще бъде изграден от такива хора, ще стане по-добро, независимо от всякакви специални реформи. С хора, свободно подчинили себе си на обществения дълг. И така, в единия случай ние подхождаме към същността на човека и неговата обществена роля външно, а във втория случай – извътре. В единия случай се предполага, че преустройвайки обществото, може да се преустроят и хората, а във втория – че обществото е такова, каквито са хората, и само чрез промяна на себе си хората могат да преустроят и обществото. Струва си да се обърне внимание, че във възгледите на йосифяните и интелигентите има един своеобразен пласт от представи за духовна несъстоятелност на човека (и това – при абсолютната вяра на Йосиф в Божието милосърдие, и при най-искрената вяра в изначалната доброта на човешката душа – при интелигентите.) Тук се проявява една своеобразна диалектика. Гогол знае, че по природа човек е греховен, но той няма сили самостоятелно да победи в себе си злото, нужна му е подкрепата на Бога. Все пак той държи на това, че човек е длъжен да се бори със злото и никой вместо него няма да победи това зло. Белински пък е убеден, че човек по природа е добър, но престъпната организация на обществото пречи на доброто да се изяви. По такъв начин естествената доброта на душата се поставя в зависимост от социалните условия. 
 
Комунистическата (социалистическата) обществена система в крайна сметка е реализираната мечта за царството на свободата. Но тя се оказа диктатура изключително заради това, че методите за достигане на целта явно или не явно се основаваха на предпоставката за вторичността на човека в обществото. Авторите на “Вехи” тръгват от идеята, че съдържанието на обществените отношения се определя от човека и, съответно, ако хората са лоши, обществото не ще бъде добро, даже ако законите са идеални. Човекът не е цел, а средство на партийната работа. И отстоявайки (обратно на вредните “Вехи”) идеята за необходимостта от партийна борба за преустройване на обществото на нови начала, П. Н. Милюков тъкмо с това утвърждава правото да се отнасят към човека като към средство, което, както е известно, е посегателство върху самата ценност и цялостност на човешката личност.
 
И така, първият кръг от разсъждения е опит да се покаже принципното сходство между йосифяните, интелигенцията от средата на ХІХ век и партийната интелигенция от началото на ХХ век. Вторият кръг от размисли е опит да се проектира какво отношение към същността на човека се крие зад това сходство. За разлика от Нил Сорски, Гогол и авторите на “Вехи”, в основата на възгледите на посочените обществени групи прониква идеята за право на обществото върху част (поне) от човешката личност (разбира се, в името на самата личност).
 
Но ако това обуславя макар и до известна степен метафизичните основания за разминаването на страните, то ни най-малко не обяснява настървението, с което се премахват противниците, а именно това е главният въпрос на статията.
 
Нещо повече, може да се отбележи, че поборниците за цялостност на личността по своите възгледи много повече отговарят на националния идеал, отколкото техните съперници.
 
В руското съзнание, от езическите времена, та до формирането на Московския самодържавен строй, се е наложил идеалът на правдата-воля, истината-свобода/23/. Този идеал, по определение, се състои от две взаимно допълващи се понятия: правда – като висша справедливост и висша истина (истината на сърцето, за разлика от истината на ума) и воля – като абсолютна вътрешна свобода. При цялата си привлекателност, този идеал по парадоксален начин заставя обществото духовно да противостои на реалните закони на държавата (като конкретен израз на обществена справедливост) и тясно свързаната с тях обществено-политическа свобода (като израз на свободата – волност). Държавните закони и обезпечаваната от тях свобода на личността (подчинена на закона, а не на произвола на друга личност) в светлината на правдата-воля се оказват някак несъвършени.
 
Но ако действително откриваме по-голямо съответствие на националния идеал у Нил и др. /24/, то ситуацията става даже по-странна и ни кара да обърнем внимание на още една особеност от руската история: започвайки от Московска Рус, руският национален идеал влиза в най-жестоко противоречие с идеализацията на държавата. От една страна – стремеж към истина и свобода, които стоят над всичко, които са основа на дълбката вътрешна свобода (принуждаваща западняка Херцен да се отнася с презрение към еснафството и пошлостта, които характеризират западния живот), а от друга страна – преклонение пред най-жестоката тирания, отличаване и възпяване от народното съзнание в историческите песни на същия този Иван Грозни. Или с други думи: от една страна – волност на душата, от друга – чудовищна държава, потискаща всичко повече или по-малко самостоятелно. Може да се припомни преселването в Сибир по време на Столипиновата реакция, когато специално построените вагони са били толкова много, че после са стигнали за непрекъснатото обезпечаване на ГУЛАГ-овските строежи и горската сеч /25/. Ключевский е изразил това със следната ясна фраза: “Държавата охранена, народът хилав”. От една страна – бездънна обърнатост към Бога и вътрешна независимост, от друга – дълбока зависимост от духа на времето, и при това – утвърждаване на вечни ценности. Защото духът на времената, поне от Петър Велики, е довявал пушека на немската и френската интелектуална кухня – на немската диалектика и на френския социализъм.
 
Мисля, че ключ за разрешаването на трагичното несъответствие между проповедта за греховността на свободния човек и страшната обществена реакция на тази проповед може да бъде само въпросът за властта. Именно той изпъква на пръв план, когато говорим за цялостността на човека. Властовите отношения формират обществото. Законовият ред в обществото се гарантира само от властта, която спасява обществото от анархия. Властта е отношение, при което едно същество, властващо, по свой произвол се разпорежда с друго същество, като с това постига отчуждение на чуждото “аз”, т.е. като нарушава автономията на чуждата личност. Тази опасност на властта се осъзнава от всички, но противоотровите, които се предлагат, са различни. В един случай – във вид на закон, на правови норми, в друг – във вид на излизане от властовите отношения. Двете противоотрови се предлагат в името на спасението на личността, но спасяват по различен начин. Законът е разбиран като идеал на безвластна организация, където подчинението е безлично, а приемането на закона е безусловно /26/. Като ограничава произвола на властта, правото върши това за сметка на същото онова отчуждение на “аза”, както и властта. Разликата е в личността-безличността на това отчуждение. В действителност тази разлика е огромна, но посегателството върху свободната воля на личността се запазва.
 
Вторият начин за разрешаване на проблема е изходът, предлаган от Нил. Той не е противодействие на властта, а индиферентност към нея. Работата е в това, че индиферентността в действителност означава изключване на личността от властовите отношения. Защото истинската власт е властна само ако е абсолютна. А абсолютността изключва свободата на отношенията. Ако човек признае властта по своя воля, той запазва възможността си и за непризнаването й. Но в такъв случай е твърде очевидна опасността от анархия. Нито Нил, нито Гогол, нито веховци са привърженици на анархията, но и не могат да признаят властта на обществото като абсолютна, доколкото в такъв случай човек се лишава от свобода и съответно от цялостност. Остава едно: подвластният човек трябва да обикне властващия, а властващият да обикне подчинения. Тази идея на пръв поглед изглежда странна, но в действителност, ако искаме да съхраним свободата на личността, ние сме длъжни да признаем, че това е единствено възможното решение. Властта обезпечава цялосттта на обществото. Любовта също така обезпечава тази цялост, но властта при това се обляга на цялостната личност, докато любовта – не. Властта, както се знае, е йерархична, докато любовта предполага отношение на равенство. Властта сама по себе си не налага никакви задължения на властващия, любовта налага. Любовта изключва предопределеното от властта безусловно отчуждение на “аза”. Разбира се, единството, основано на любовта, по същността си не е онова единство, което възниква въз основа на властта, макар външно да изглежда еднакво. Когато подчинението се гради на основата на любовта, възникват псевдовластови отношения, доколкото подвластното “аз” и властващото “аз” не са субординирани, както става в истинските властови отношения. Нил Сорски например счита, че неговото единство с учениците, неговото учителство се гради върху основата на любовта. Той пише:”Защото духовната любов ме привързва…”/27/. Оттук и представената от Гогол идея, че монархът трябва да стане “една любов” в същото време, когато подчинените му отправят към него потока на народната любов. Оттук и славянофилският идеал за монархия. Не трябва да се обича принципа. Законът може да се уважава, но не и да се обича. Правото – това е принцип, монархът е лице. Правото се уважава, а монархът може да бъде обичан. Следователно, парадоксалната логика на това направление може да се представи така: за да не загуби себе си като цялостна личност, за да съхрани свободата на волята, човек трябва да обикне владетеля и да направи тази любов основа на псевдовластни отношения. Това е ключът и той разшифрова определението на Хомяков за самодържавието като държавност на бездържавния народ. 
 
И Йосиф, и партийните интелигенти разбират, че такъв идеал не може да служи за основа на държавно строителство. За Йосиф е неприемливо държавно строителство на основата на незадължителни отношения, а отношенията на любовта са именно такива.
 
При интелигенцията ситуацията е още по-интересна: идеята за любовта най-малко по две причини подронва приципа на самото нейно съществуване. Интелигенцията в Русия се е сформирала като социална група, твърдо обединена от идеята за негативно отношение към съществуващата държавна власт. Даже великите реформи от 60-те години се посрещат на нож. И съответно, да обикне съществуващата власт интелигенцията би могла само в някакъв страшен сън. Идеята за любовта е свързана с идеята за свободата, за волността. Белински разбира това великолепно. От това следва, че да положиш любовта в основата на обществените отношения значи да се откажеш от идеала за правото. Да приемеш идеала на Гогол – това значи да подрониш основата на своето съществуване като интелигент – на прогресивен човек с благородно сърце; да зачеркнеш своя живот. И тук ожесточението е напълно разбираемо. Само с академични разбори не можеш да се ограничиш. Същото е и с “Вехи”. От гледна точка на опонентите, авторите на “Вехи” обсъждат това, което не трябва да се обсъжда. В името на абсолютната личност авторите са посегнали на идеята за абсолютната власт. А признаването на свободата на личността заличава смисъла на съществуването на хора, които създават партии с цел промяна на държавния строй в името на свобода на личността. Партийната интелигенция начело с П. Н. Милюков отчаяно се бори за оцеляване.
 
Сега ще поставим въпроса: могла ли е да възтържествува втората страна? Съвършено невъзможно, макар и по причина на това, че изключвайки себе си от властовите отношения, Нил, Гогол и веховци именно с това се поставят извън организациите, извън екипната борба/28/.
 
И последното. Съдейки по думите на Белински, приведени по-горе, той много цени свободата, без която сърцето съхне и вехне. Искрен ли е в този случай? Несъмнено, да. Проявява ли се той тук като цялостна личност? Разбира се, не. Защото дели Гогол на две половинки, което той може да стори само по аналогия със самия себе си: искрено изисквайки свобода за себе си, съзнавайки, че без нея той е непълноценен като личност, личността Белински интелигентно, доброволно, абсолютно искрено и с цялата си присъща страст принася своята свобода в жертва на себе си – гражданина. Той се страхува, че личността ще откаже да бъде гражданка, затова й надява мундир. С уговорката, че ще го снеме в бъдещото царство на свободата. Но това царство малко по-късно започват да строят болшевиките с пълно уважение към великия критик, и щеше да му се наложи да снеме мундира, независимо че това би било против волята му, от която той сам се бе отказал.
 
 Мелбърн, Австралия  | Australian Slavonic and East European Studies
 
Бележки
  1. По този повод много точно се изказва А. В. Карташов, посочвайки необективността на оценките на историците, на първо място на светските, не в полза на Йосиф (виж: А. В. Карташев. Очерки по истории русской Церкви. М., 1993. Т. 1. С. 396), особено в интелигентската среда от втората половина на ХІХ в. А. В. Первушин рязко, несправедливо и анти-исторично критикува Карташов в статията си “Размисли за Нил Сорски” (Вестник Русского христианского движения, № 128, 1979. С. 1 – 11), но съвсем не опровергава тезата за каноничността на позициите както на Нил, така и на Йосиф.
  2. Г. П. Федотов, Трагедия древнерусской святости: Россия, Европа и мы. Париж, 1973. С. 103. Малко по-различно е представена картината от Карташов, който говори за това, че “идеологическата школа на “нестяжателското” малцинство е заспала”, а по-късно я защитавали хора случайни за руското монашество, като Вассиан и Максим Грък. Независимо от оценките за характера на противопоставянето на двете идеологии, едно остава несъмнено: ако в края на ХV – началото на ХVІ в. е имало две канонични и необходими за нормалното развитие на Църквата духовни течения, то към средата – края на ХVІ в. едното практически изчезва.
  3. Според Гогол монархът трябва “да се превърне целият в една любов“ и неговата “пълномощна власт” трябва да бъде над закона, трябва да смекчава закона. На свой ред, отдолу нагоре се устремява друг поток любов, която “трябва да бъде предавана по началство, и всеки началник, като забележи нейното устремяване към него, тутакси трябва да я насочи към стоящия над него висш началник, за да може по такъв начин тя да стигне до своя законен източник, та любимият цар пред очите на всички да я предаде тържествено на самия Бог” (Н. В. Гоголь. Полн. собр. соч. Изд-во АН СССР. Т. 8. С. 255, 366).
  4. М. О. Гершензон, Н. А. Бердяев, С. Н. Булгаков, А. С. Изгоев, Б. А. Кистяковский, П. Б. Струве, С. Л. Франк. 
  5. Като косвено потвърждение на правомерността на такава съпоставка може да служи изразът на С. Франк: “Руската интелигенция, която съставя всеруският духовен манастир” (“Этика нигилизма”. Соч. М., 1990. С. 105). Освен това е важно да се отбележи, че по обяснимо недоразумение интелигенцията е свързвала своите симпатии с Нил, а не с Йосиф, тъй като последният е представян в качеството на раболепен слуга на самодържавието и т. н.
  6. Думата “интелигенция” се употребява не в най-общия смисъл – “образованата част на обществото”, а в историко-социологически – за означаване на специфичната обществена група, сформирала се в средата на ХІХ в. и доминираща в духовния живот на Русия. В този смисъл нито Чаадаев, нито Достоевски, нито Вл. Соловьов, нито Лев Толстой са интелигенти, тъй като са твърде самостоятелни, за да играят по законите на групата. А виж, Белински, Писарев, Чернишевски – те са истински интелигенти.
  7. Отговаряйки на Пушкин на неговото “О, люди! Все похожи вы на прародительницу Еву…” [О, хора! Как всички сте прилични на прародителката Ева…], Белински му чете морал: “Ние по-добре мислим за достойнството на човешката натура и сме убедени, че човек се ражда не за зло, а за добро, не за престъпление, а за правомерно наслаждаване на житейските блага, че човешките стремления са справедливи, а инстинктите – благородни. Злото се крие не в човека, а в обществото” (Избр. статьи. М., 1978. С. 162). 
  8. Превод: “Къде са говорещите, че не трябва да се осъжда нито еретика, нито вероотстъпника. Нима не е очевидно, че следва не само да се осъждат, но и да се предават на жестоки наказания… ” (Цит. По: Слово об осуждении еретиков Иосифа Волоцкого. В: Памятники литературы Древней Руси. Конец ХV – первая половина ХVІ века. М., 1984. Подготовка текста “Слова” и коментарии Я. С. Лурье, перевод А. А. Алексеева. С. 334, пер. С. 358).
  9. Отговор на кириловските старци на посланието на Йосиф Волоцки за осъждането на еретиците. В: Памятники литературы Древней Руси. Конец ХV – первая половина ХVІ века. М., 1984. Подготовка текста и коментарии Н. А. Казаковой. С. 358.
  10. Заслужава да се припомни, че в една от ранните си статии Белински пише: “Ако съм казал, че г-н Гогол е поет, аз вече всичко съм казал, вече съм се лишил от правото да го съдя”. Но очевидно, според Белински, “поетът” е длъжен да бъде напредничав и прогресивен, в противен случай може и трябва да бъде съден.
  11. У Белински например това прозира в редове като следните: “Не съм в състояние да ви дам ни най-малка представа за негодуванието, което вашата книга предизвика във всички благородни сърца, нито за воплите на дива радост, които нададоха при появяването й всички ваши врагове, и не литературните – Чичиковци, Ноздрьовци, градоначалниците…, и литературните – чиито имена са ви добре известни”. (Цит. по: В. Белинский. Письма. СПб., 1914. Т. ІІІ. С. 230).
  12. В очерка на Горки за Ленин, написан за петдесетгодишнината на вожда и нямащ нищо общо с най-късния известен очерк “Ленин” се подчертава, че Ленин мисли чрез масите, партиите и държавите, а отделните хора за него просто не съществуват: “Ленин – това е гилотина, която мисли”. 
  13. Имам предвид, примерно, че на Азеф, ръководителя на есеровските бойци, който, както става ясно, е бил едновременно и сътрудник на отдела по охрана, заради неговата раболепност дълго време му се е прощавал известният факт на измяна, а му го припомнят когато става явно, че той е работил за “”чуждите, не-нашите”. (статия на Изгоев във “Вехи”).
  14. Разбира се, интелигенцията много спори и обсъжда, но в същото време има редица положения, които остават извън критиката и обсъждането, а те са духовната основа на груповото съзнание. На първо място, това разбира се е известното негативно отношение към съществуващата власт. На второ място – към Православието. На трето – добросъвестното следване на модните западни учения, започвайки с дарвинизма и свършвайки с марксизма.
  15. За това, че разгромът на заволжците е свързан с духовната и политическа диктатура, намеква Первушин в споменатата по-горе статия, без да разработва тази теза по-подробно. 
  16. Като ключ към това изказване на Ленин, само по себе си не твърде оригинално, служи известната идея, че социализмът е преход от царството на необходимостта в царството на свободата.
  17. Дейността на Йосиф има пряка аналогия в дейността на великия реформатор на католическата църква Григорий VІІ. В. С. Соловьов в рецензия на книгата на княз Евгений Трубецкой “Религиозно-общественный идеал западного христианства в ХІ веке. – Идея Божественного царства в творениях Григория VІІ и публицистов его современников” (Киев, 1897) пише: “С какво обаче да се обясни в такъв случай неуморната и необятна дейност на Григорий VІІ в полза на целия християнски свят? Сам той посочва обяснението в онези библейски слова, в които пред смъртта си изразява смисъла на своя живот: “Аз възлюбих истината и възненавидях беззаконието, заради което умирам в изгнание”. Той е действал не за осъществяване на някакъв идеал, а защото е възлюбил истината и е възненавидял беззаконието. Dilexi justitiam et odi iniquitatem – ето достатъчен мотив за дейността на такъв човек. Истината не загубва своята сила и в навечерието на Страшния съд, когато за никакъв земен идеал не може и дума да става”.
  18. Аз най-малко съм склонен да считам йосифянството за нещо изцяло отрицателно, независимо от свързаните с него негативни явления. То е изиграло огромна положителна роля за превръщането на Руската църква в мощна духовна опора на руското самодържавие и за утвърждаване на семейния начин на живот и бит. А. Кизеветтер убедително показва например, че такъв важен паметник като “Домострой” е израз на семейния идеал, както той се е разбирал от йосифянската партия (“Исторические очерки”. М., 1912).
  19. “Защото прочее светите отци… наставлявани от светия и животворящ Дух, установиха божествени правила и закони… и всички тях с – гражданските закони, като ги съчетаха…” (Слово об осуждении еретиков. С. 334). 
  20. По този повод Архангелски трогателно отбелязва: “Що се отнася до отношението на съчиненията на нашия писател [Нил Сорски] към окръжаващия земен свят, то това отношение е въобще твърде слабо” (А. С. Архангельский. НилСорский и Вассиан ПатрикеевСПб., 1882. С. 135). Иначе казано, то е непрактично и следователно за никакви закони, нито за държавното право, Нил не го е грижа. 
  21. Разумът само тогава е пълномощен и дава основание за свобода, когато е отправен към висшето. Осъждайки йосифяните, Вассиан Патрикеев пише: “Техните мъдрувания не са водени от Божия Дух, а в тинята на земните неща се валят” (Н. А. Казакова..Вассиан Патрикеев и его сочинения. М. – Л., 1960. С. 255).
  22. Това особено добре се вижда в примера от писмото “Какво е това губернаторша” от “Выбранные места”. 
  23. Подробен анализ на този идеал има в моята статия “Не в силата е Бог, а в истината: метафизически предпоставки на руското национално самосъзнание – истина-свобода” (“Не в силе Бог, а в правде: метафизические предпосылки русского национального самосознания – правда-воля”, Australian Slavonic and East European Studies, v. 10, № 2, 1996. P. 73 – 105).
  24. Макар и на думи, както това се вижда от приведения цитат на Белински, той абсолютно споделя идеала за свобода.
  25. Ни най-малко искам тук да критикувам столипинските реформи, важен е самият факт, че държавата е убедена в необходимостта да изсели на друго място селяните от най-богатите в света черноземи (впрочем, по-голямата част от преселниците се връщат в родните си места в течение на първите три години).
  26. Диалектиката на властта и правото великолепно е представил Б. П. Висшеславцев в главата “Смисъл и ценност на демокрацията” (Кризис индустриальной культуры, Chaildze Publications, New York, 1982).
  27. Цит. по: Архангельский. Посоч. съч. С. 134. 
  28. Като бивш политик Вассиан Патрикеев внася, разбира се, до известна степен дух на екипност, но и той преди всичко се опира единствено на положителното отношение на княза към него и щом това отношение се променя, Вассиан загива.

Превод: Венета Дякова

Източник: сп. Мирна, бр. 25

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

8 Отговори

  1. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Много добра статия, но в заглавието „Средновековният комплекс на прогресивната интелигенция“ трябва да се добави „руската“, защото става въпрос не за интелигенцията изобщо (на Запад няма „интелигенция“), а именно за тази в Русия.

    Трагедията на руската история наистина е, че не надделява исихазмът, търсенето на вътрешния гносис на Нил Сорски, а полусветската и лакейско продържавната тенденция на Йосиф Волоцки. Оттук идва и реакцията на старообрядците, и контрареакцията на Петър І и неговите наследници до болшевишкия преврат. Почти пълното ликвидиране на Руската църква през първата половина на ХХ в. беше логично и очаквано следствие. Спиралата се завъртя и след 1991 г. църквата отново се развива по имперската линия на Волоцки. Едва ли ще го доживеем, но бъдете сигурни, че ще има нов разгром.

  2. Свободата е функция на истината, схващана като обективирана реалност на видимото и невидимото. За съжаление точно отстъплението на руснаците от истината, взета в битиен смисъл, доведе до сътресенията в тази държава. Те поставиха идеята за Великая Русь над всичко и не разработиха подробно и задълбочено християнството сред народа, както са направили например българите, а са водени от амбициите за светско имперско господство. Една максима гласи, че в Русия можеш да срещнеш светец, но не и честен човек. Тук е интересна идеята за материално независимата организация, която може да постигне идеалът на свободата. Защото и Църквата и интелигенцията се нуждаят от издръжка, която може да им бъде дадена, ако тези две референтни групи вършат някаква работа и имат отношение към училището. Защото Църквата е атакувана не от еретици и от комунисти , а от схващането, че в неукия и прост народ има разбиране за истина и свобода, за честност и достойноство, което не е присъщо на властта, която е учена.

  3. ivan ivanov ivanov каза:

    Хубава статия . Базисният грях на Православието – да се търси властта на държавата , за да изправи човека и за добиване на облаги , подкопава собствените му духовни корени. При руснаците има и липса на граница между съзнание и посъзнание , при което подсъзнателното избликва на повърхността без никакви задръжки, както казва Вишеславцев. Затова и по думите на Аверинцев липсва византийската цивилизованост , а християнската духовност винаги се проявява в крайни форми – светецът е или гневен и страшен или пасивна жертва, която не оказва съпротива./Византия и Русь-два типа духовност/ Тази крайност на изживяването се проектира в духовен максимализъм, който понеже не може да се реализира в действителността и понеже не е свързан с някаква култура на последователността и овладяността , се превръща в нихилизъм- или висичко или нищо и понеже не може да има всичко , то руснакът често избира нищото /Трубецкой/ и в крайна сметка търси властта за да унищожи другия, който се изживява като враг.

  4. Руското православие винаги се е изживявало като последна и единствена инстанция, на която държавата трябва да сътрудничи в името на велика кауза, заради която се жертва човека. Срещата между Изтока и Запада , която се извършва в Русия през миналите столетия е една среща на изживян горчив опит от всевластието на Църквата и силата на Разума с идеята, че руснаците са богоизбран народ, комуто другите трябва да прислужват. Фактически разработването на християнството с изразни средства, личен пример и изживяна съпричастност със страдалеца не се е извършило в Русия, където властта на двореца дава привилегии на религията. Съвсем друг е българският път на изстрадана съпричастност, стремеж към еманципация на знанието и дар в страданието, каквъто е пътят на нашите робства. Затова специализацията на духовенството ни в Русия е нееадекватно за българската релгиозна нагласа, където духовникът е един от общата участ, а не е привилигеровано лице, комуто властта дава рамо за да подчинява масите.

  5. Georgi Stanchev Purlikov каза:

    Доволно хубава статия. Опит за изчерпателен анализ и вглеждане в себе си. Но, както може да се очаква всичко започва от Русия; преди това не е имало нищо – „Двете направления взаимно се допълват, и двете са дълбоко вкоренени в родната традиция – Нил Сорски предимно продължава традицията на северните пустинници (все едно, че пустиножителите не са съществували досега!), Йосиф се движи в руслото на московското домостроителство и вижда своя идеал в дейността на Теодосий Печорски (, а св. Василий Велики и сонм!!!).“ Не вярвам тези руски отци да не са знаели житията на светиите.
    А иначе, за жалост, тази велика държава, аз поне не си спомням, някога да е реализирала социални проекти в полза на народа си.

  6. Lucy Musi Busi каза:

    Хубаво се изказват горните критици. Но защо един поне не се охрабри да направи сьпоставка с убожеството на бьлгарската интелигенция, което е и пряка причина и за злополучния ни баи-ганьовски преход (в смисьл льжи и кради като всеобщо правило и ценност в обществото). Г-н Стефанов скицира проблемите на Цьрквата ни, но те както и в Русия са неразделни от проблемите на цялото ни болно общество и едва ли са по-малки. Да не забравяме, че горката ни интелигенция по истирически причини от краи време има слугинско сьзнание, поради което се е ориентирала да служи не на духа, а на корема.

  7. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Този Стефанов не е господин, а отец.

  8. Lucy Musi Busi каза:

    Прости ,отче и благослови!
    Тука средата е една такава интелектуална, купешка. Сама сьм си виновна, че се залавям да умувам по форумите. А бях се зарекла нито да чета, нито да пиша вьв форуми. Защото винаги настьпват различия и раздразнение. По-лесно е човек да умува, отколкото да се моли или да свьрши някоя работа.