Юбилеят

На 7 ноември тази година се навършва една своебразна годишнина – 90 години от комунистическата революция в Русия. Вече почти цял век е изминал от това събитие, приемано с проклятия от едни и с прехласване от други. Както и да се отнасяме към него, ясно е, че от историята на ХХ век вече не може да се изтрие червената вълна, заляла някога половината свят, а с него – и нашата малка страна.

Сигурно ще измине още доста време преди ние, бившите поданици на комунистическите страни, да се научим да говорим спокойно, без омраза или носталгия, за времето на комунизма. Тук публикуваме есето на писателя Владимир Набоков, написано от него като млад емигрант в Берлин през 1927 г., и предаващо настроенията на мнозина "немили-недраги" като него, прясно прокудени от родината си през онези вече толкова далечни за нас години.

През тези дни, когато оттам вее гнилата миризма на юбилея – защо пък и ние да не отпразнуваме нашия юбилей? Десет години презрение, десет години вярност, десет години свобода – нима всичко това не е достойно поне за една юбилейна реч?

Не всеки умее да презира. Ние овладяхме до съвършенство науката на презрението. Толкова се пропити от него, че понякога ни мързи дори да се подиграваме на неговия обект. Леко потръпване на ноздрите, присвити за секунда очи – и мълчание. Но днес нека да поговорим. Десет години презрение… Аз презирам не човека, не работника Сидоров, честен член на някой Ком-пом-пом, а онази грозна, тъпа идейка, която превръща руските наивници в комунистически дръвници, която прави от хората мравки, нова разновидност, formica marxi var. lenini. И за мен е непоносим онзи блудкав привкус на еснафщина, който усещам във всичко болшевишко. Еснафска скука вее от сивите страници на "Правда", еснафска злоба звучи в политическия крясък на болшевика, еснафска гламавщина изпълва бедната му глава…

Аз презирам комунистическата вяра като идеология на сивото равенство, като скучна страница в празничната история на човечеството, като отрицание на земни и неземни красоти, като нещо, което посяга тъпо върху моето свободно "аз", като насърчение на невежеството, тъпотията и самодоволството. Силата на моето презрение е в това, че презирайки, аз не си позволявам да мисля за пролятата кръв. И в това, че не се вайкам, изпълнен с буржоазно отчаяние, за загубата на имението, дома, златото, недостатъчно ловко укрито в недрата на клозета. Истинският убиец е идеята, а човекът е друго нещо: дали ще му простя или не – това е отделен въпрос. Жаждата за мъст не трябва да пречи на чистотата на презрението. Негодуванието винаги е безпомощно.

И не само десет години презрение… Десет години вярност празнуваме ние. Верни сме на Русия не само тъй, както биваш верен на спомените, обичаме я не само както обичаш избягалото детство, отлетялата младост – не, верни сме на онази Русия, с която можехме да се гордеем, Русия, изграждала се бавно и полека като велика държава сред другите велики държави. А какво е тя сега, за къде е в качеството си на съветска вдовица, бедна роднина на Европа?.. Верни сме на нейното минало и чудесно чувство ни обхваща, когато в някоя далечна страна чуваме как възхитената мълва повторя любимите от детинство имена. Ние сме вълна на Русия, излязла от бреговете, ние сме се разляли по целия свят – но нашите скитания не винаги са унили, и мъжествената тъга за родината не винаги ни пречи да се насладим на чуждата страна, на сладката самотност в някоя чужда електрическа нощ върху моста, на площада, на гарата. И макар да разбираме колко сме различни, макар понякога да ни изглежда, че по света блуждаят не една, а хиляди Русии, понякога убоги и злобни, понякога враждуващи помежду си – има все пак нещо, което ни свързва, някакъв общ стремеж, дух, който ще бъде разбран и оценен от бъдещия историк.

И десет години свобода празнуваме заедно с това. Свободата, която познаваме, не е познавал може би нито един народ. В онази особена Русия, която невидимо ни заобикаля, която ни животвори и поддържа, просмуква душата ни, оцветява сънищата ни – в нея няма друг закон освен закона на любовта към нея, и друга власт освен собствената ни съвест. За нея можем да кажем всичко, да напишем всичко, няма какво да крием, и никаква цензура не ни се меси, ние сме свободни граждани на нашата мечта. Нашата пръсната по света държава, нашата номадска република е силна със свободата си, и някой ден ще сме благодарни на сляпата Клио за това, че ни е дала възможността да вкусим тази свобода и в изгнанието пронизително да разберем и да усетим родната си страна.

През тези дни, когато се празнува сивият, есесер-ивият юбилей, ние празнуваме десет години презрение, вярност и свобода. Да не се сърдим, прочее, на изгнанието. Да повторим през тези думите на онзи древен воин, за когото пише Плутарх: "Нощем, в пустинните поля, далеч от Рим, аз разпънах шатрата си, и моята шатра беше за мене Рим".