Сблъсък с есхатологията

“Fin du siecle“. “Края на света”. Близка е, вижда се чертата под календара. Хиляда деветстотин деветдесет и девета… девет…девет. Скоро деветките се обръщат на нули – и тогава ? – тогава – толкова жадуваният Нов век, Нов Живот след сияйната Дата, цялата в мечти! Людмила Живкова не доживя, горката…Учение и труд, жизнерадост и дръзновение – тези ценности изгряват сега от другаде, иззад океана, светят в ръцете на Клинтън и Олбрайт, чудните Дядо Коледа и Снежанка на Двехилядната година. Ах, този бленуван, “само в здрачни сънища сънуван” Двайсет и първи век!.. Какви ли само благини не ни обещава той! Какво ли не носи в торбата си!..За деца и юноши – виртуалности и звездолети, Интернети и планети…За солидни люде – по-наясно – нов глобален порядък, НАТО, мир, демокрация, просперитет. Информационна глобализация! Постиндустриално общество! Ново екологично съзнание! Нови източници на енергия! Живот в океана! Ще се клонираме на воля, ще правим гении: човечеството ще се прероди! За България – американски стандарт…Пропуснал ли съм нещо?

Дали поради странно чувство на инатливост, но винаги намирам в себе си вътрешно недотам-съгласие и дори направо опозиция спрямо подобни великолепия. Подобно на някой натровен и тровещ всички герой на Достоевски, който, бягайки от светлината на официалното мироздание, гледа да се завре като бухал в някое от по-тъмните му ъгълчета, чувствам униние точно в тези мигове на народно или световно задоволство. Все ми се привиждат тъмни погреби и мазета зад колонадата. Освен това забелязвам, че и самият живот, как да кажа…тъмният му промисъл, подмолното му течение … не харесват блясъка на светлите дати и радостните годишнини. Усещам ги как отвръщат глава и се крият, измърморвайки нещо невнятно. Точно в най-светлия миг гледат да пробутат някое злосторно събитие, някоя горестна изненада. Ето и сега над торбата с подаръци прехвърчат бомби. Пък и изобщо, като се замисля: от тоя злокобен разкривен Двайсети какъв ли Двайсет и първи ще се роди, какво ли злобничко чудо? Но – дали ще се роди, дали тъй или инак ще се свърши или ще се започне – при всички случаи благоговейно и поучително би било да посегна в тази наистина Последна от отиващите си години, да разгърна страниците на великата Книга. Онази единствена Книга, разбира се, поучаваща синовете човешки. Кой идеолог ще ме отлъчи от нея? Дърдоренето на коя телевизия ще ми замени или отнеме тежкото злато на Словото? Нека си рекламират своя идеал и своя шоколад – ние ще разследваме горчивината и суровостта на истината.

Тук няма да ни учат на оптимизъм. Напротив! Трупането на историческото време тук се разглежда като трупане на гибелност и опасност, дупчещи мостове над апокалиптичния провал. И кой, ако не тъкмо този отминаващ XX век, с цялата му смъртоносна горчивина и печал, кой ако не той отговаря най-пълно и изразително на умонастроението на Книгата? И какво друго, ако не Откровението на Иоан изразява най-интимно вътрешната му – на века – стъпка; ако искате – вътрешната му метафизично-музикална структура, пронизала с тънките си невидими линии милионите видими съдби? То е като въвлеченост в замисъла на пиесата, предвиждащ милиони актьори за нея или като музикална тема, обуздала хаоса на безбройни звуци: животът на поколенията трябва да им се подчини. Не случайно дори Томас Ман, благият, яснодушен хуманист кара героя си, музиканта, гения от “Доктор Фаустус” да съчини като квинтесенция “на всичко” музика към Дюреровите гравюри по Апокалипсиса. Точно така! Конникът, Дяволът и Смъртта са тези, които си разиграват коня на полята на този век – под прикритието на каквито и да било “дневни”, “положителни” факти, истории и събития да става това.

Встъплението: твърде важно. Важно като настройване и настроение. Встъплението към ХХ век е тържествено и бавно. Две хилядолетия битие на християнското човечество, две хиляди години път – сподавян, изгубван, намиран, в грях и мрак, кръв и плач; път към Храма, към Иерусалим. През 1900 г. (странно е да си го представим!) огромното мнозинство от европейски народи е твърдо вярващо, дълбоко религиозно. Независимо от всичко поколенията европейци, руси, американци, канадци се раждат в Христа и умират с твърдо упование за бъдещия живот – не със съжаленията, страха и злобата на съвременния човек. През тази година нищо не предвещава ужаси и опасности. Светът стои спокоен върху основите си, водата е чиста, тревата зелена, в земята няма отрова и болест и все още наивното селско човечество доверчиво се притиска към нея. Народите – недочули още нито за революции и конституции, нито за национализми и самоопределения – народите са някак наивно и без излишно умуване спокойно поделени между двама-трима императори с дълги бради – руския, австроунгарския, германския… Сред тях руският цар – наследник на Константин, гледан благоговейно от милиони православни очи от Русия, Балканите, Изтока – царят, който се смята за “неформален”, както бихме казали днес, неписан, нехиротонисан от никого, но съвсем реален глава и защитник на световното Православие, този човек е наречен (чл. 40 от Основните Закони на Руската империя) “хранитель догматов и блюститель правоверия и всякого в Святой Церкви благочиния” (пазител на догматите на вярата и на правоверието и на всеки благ ред в Светата Църква). Впрочем мнозина от неговите пасоми остават през 1900 г. все още под властта на “Негово Величество” турския султан и са водени, дали с тяхно желание или не, за “отомани”. Впрочем това е епоха (да уточним), която не познава бодливата тел по границите, визовите режими и жестоките Шенгени; от една по-съвременна гледна точка и в своя чисто “хуманитарен”, тъй да се каже, човешки аспект, всички тия държави с техните граници са били нещо съвсем прозрачно и условно. (Свидетелство за това е и дейността на българските хъшове и революционери.)

И все пак нещо не е наред в тази идилична за нас, потомците, картина. Вече не е наред. Тази 1900 г., ала и предишните, сякаш носят белега на едно отдавна плъзнало тайно пропукване, потайна гнилост, заразеност, вирусност, някакво странно безпокойство, подмолна тревога. Вярно е, болшевики-нацисти и всякакви други още няма. Но болшевиките ще се оформят (поне като име) само след три години, в 1903 г. Ленин вече е нахвърлил някои мисли… Европа някак не се чувства спокойна, доволна, щастлива. Хората искат промени – без да знаят точно какви, ала да е нещо ново и неизживяно, отвъд границите на тежкия, суров полуприроден бит и труд, отвъд тъмната орисия на бащи и деди, отвъд онова библейско “с пот на челото ще вадиш хляба си и в земята ще се завърнеш”; отвъд това, което ти набиват в главата попът, учителят, полицейският началник… Образованите пък – да литнат от царството на строго принудителните Добро и Зло, тази задушаваща атмосфера на “Дълга”, буржоазния свят на забрани, условности, морал – към един нов, красив и волен живот, свободата и пиянството на “свръхчовека”! Изкуството отразява това. Колкото по се подобрява животът, толкова по са недоволни хората, повече бързат и настояват да се бърза! Расте глъчката, шумът от гласовете на радикали, анархисти, социалисти. Какво може да ги възпре? Интелигенцията от градовете отдавна се е надсмяла над Бога и простодушната вяра на милионите селски души; школуваните по университети фабрикантски и земевладелски синчета бързат да пръснат и там семената на революционните идеи. През 1900 г. хората все още са спокойни наистина, но дали не ни мами повърхността? Да е буря – не е буря, но под вълните не се ли усеща онова мъртво, подмолно, подводно вълнение?

Започващото брожение на волите има своята предистория в ума. Просвещението от 18-ти век отхвърля: първо “Трона”, после “суеверието”. “Тираните” са в съюз с Бога. Обещава ни се държава на “чистия Разум”; нея никой не я е видял, нито пипнал, но със сигурност ще е много хубава! Френската революция вече затваря църквите и гони свещениците (познати мотиви!). Кралят е екзекутиран набързо и всичко се успокоява (засега) за повече от век.

Ето какво става през този следващ век, Деветнайстия. Външно – добропорядъчен век, улегнал, честен, мирен – добър век като добър човек. Малко са хорските драми в него – поне големите – но много драми се разиграват в ума. Душата на този добър век е странно неспокойна, смущават я чудновати видения. (Това се случва и на добрите хора). Явяват се странни нови понятия и мисли, взети съвсем не от Евангелието. Някой си Малтус претендира, че е открил закона на живота, а именно пренаселеността и борбата за съществуване, “унизените и оскърбените” трябва да измрат. Млад натуралист на име Дарвин прехвърля с възторг това в света на Творението. Война между видовете и край на книга Битие! НЕ на онова “твърде добро”! Публиката е шокирана наистина от маймунския си произход, но не чак толкоз:… Маркс обръща “борбата за съществуване” в “класова борба”, Ницше – във “воля за власт”. Стига с тоя мир: да дойдат революции и войни, свръхчовеци и покровители на земята! (Ще дойдат.) Мислители като Гобино и Чембърлейн учат за “добри” и “лоши” раси, “висши” и “нисши”, като “лошите”, “нисшите” трябва, естествено, да ги… (Те отгоре на всичко са и много. “Размножават се като мухи”).

Тези мъже държат в ръцете си пера, а не пушки и автомати; воюват и пращат на бой духове, призраци, а не плът и кръв. Но какво от това, като знаем, досещаме се, че същинската борба и заплаха идва наистина съвсем не от “плът и кръв”, а от жестоката човекоотричаща сила на ”престолите, властите и господствата”, “светоуправниците на тъмнината на този век” (Ефес. 6:12). Злото се ражда духовно и в духа. Умът е този, който убива. Същественото засега е, че човечеството започва да вярва на пророците на злото, без изобщо да ги е изпитало и изправило на съд. Ако и да е здрав Деветнайстият век телесно, то душевно е съблазнен, прелъган, разбит… В нрава на злото е, че то рядко напада направо с нож; по-често действа с красиви обноски и сладки приказки. Неслучаен е богословският термин “прелест”. “И взех книжката от ръката на ангела и я изядох; и в устата ми беше сладка като мед, а в утробата ми стана горчива” (Откр. 10:10). Така започва 1870 г. – първата в света Комуна, Парижката (“Плачете за Париж столицата на разврата!” – Ботев). 1881 г., на паважа – тялото на Александър Втори, Благия Цар Освободител, взривен с адска машина пред погледа на ликуващи терористи. И – отключен порой!… Време на диво разпалване на революционната бесовщина: “Земя и воля”, “Черна преподялба”, “Народна воля”, “Социал-революционна партия”, “есери”, “есдеки”, “ендеки” – имената на плодящите се като гъби “пламенни революционери” – ще рече, убийци и атентатори – които държат под прицел всеки по-виден държавен мъж в Русия, устройвайки от време на време показни “хайки за вълци”. Уж мирен век, а човешките сърца клокочат от обида и омраза. Колко лесно и с какъв плам се подемат всички набързо внесени от Запад духовни контрабанди! Атеизъм, материализъм, нихилизъм… Достоевски е поразен: “В Европа Дарвиновото учение е хипотеза, при нас то отдавна е аксиома”. Да, всички тия университетски професори, доценти, интелигенти с всичките им знания са изпуснали кой знае как, забравили, изтървали само едно нещичко – Евангелието на Сина Божий, а без него всичко се обръща в мерзост на запустението: “Бащите ни познаваха своя народ, искаха му доброто – и му дадоха християнството, най-доброто, до което е стигнало човечеството след векове страдания. В момента ние ровим из гниещите отпадъци на Европа, в ямите й за боклук” – казва един съвременник (Глеб Успенски). Нацията от сега е тровена с духовността на бъдещия тоталитаризъм, въвличана в него, замразявана с него.

Ето с какъв товар пристигаме в 1900 година. Тежък товар, тежко начало. Тежко и горко не на бабите и дядовците, а на синовете и внуците им, които ще има да го носят; тежко и горко на нас. 1900 г.: ето кога вече е готова, узряла е “тайната на беззаконието” (2 Сол. 2:7), начертан е промисълът на човекоубиеца. Нивата е зряла за жътва (Откр. 14:15), у “мнозина”, сиреч множеството, е изстинала любовта (Мат. 24:12), макар Евангелието да се проповядва по цялата земя (Мат. 24:14) и Църквата пребъдва непоколебима срещу портите адови (Мат. 16:18), но “Син Човечески, кога дойде ще намери ли вяра на земята?” (Лук. 18:8)

Дадени са знамения. Кошмарът на “Титаник” – ако изчистим от него Холивудските станиоли – не е ли той знамение? “Титаник” – с безгрижното човечество на него. “Титаник” – същинският анти-Ноев ковчег. “Титаник” – човешката титаничност в напразното, проваленото. Колко сериозно без ирония е името на злощастния кораб – TITANIC, (Homo) titanicus, строителят на Вавилонската кула, потъващ, пропадащ в преизподнята, в потопа… Още по-ярко знамение е великата сибирска Звезда от 1908 г., Звездата, осветила с блясъка си небето над Евразия и целия свят. Хората в Петербург и Хелзинки са в паника – що за тътен беше това?… Лондон и Париж будуват за първи път в невиждани “бели нощи”, ясни като ден!… Въздушната вълна обикаля два пъти Земята… Това е прочутият “Тунгуски метеорит”, паднал в най-дивата пустош на планетата, в сибирските лесове, в сърцето им, ненакърнено от цяла вечност – помел всичко живо, изпепелил на хиляди километри зеленината на предвечната гора. Едва след много години човешки крак е успял да стъпи на мястото на катастрофата: там е станало нещо наистина вледеняващо… И до ден днешен гледката на срязаните като с нож хилядолетни стволове, които стърчат, черни и гниещи, към небето, остава като печат на едно чудовищно знамение! Вярва се, че това не е бил “метеорит” (разбира се – нито прашинка, нищо материално не е намерено), а паднала на земята комета – сиреч на библейски език “звезда” (Откр. 8:10). “Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесен с кръв, и паднаха на земята; третата част от дърветата изгоря” (Откр. 8:7) – знамение за войните и изтребленията на ХХ век, явено в Русия – земята на бъдещото върховно мъченичество.

Малко време след това (1914) започва Първата Световна война. Само няколко години, дадени на пламъците на Звездата, за да стигнат до зелените европейски поля! Няма да разказвам за сетен път това, което без друго е известно на всички; ще отбележа обаче, че тази първа половина от нашия век – трийсетината години от 1914 до 1945 г., малко повече от четвърт столетие, по един ужасяващ начин изплюват или избълват толкова “огън, смесен с кръв”, колкото не познават и петдесетте века известна човешка история, взети заедно. Един съвременен автор нахвърля нещата: “Изчисленията показват, че двете Световни войни са коствали живота на съответно 8 500 000 и 19 милиона войници… Другите войни през ХХ век прибавят още около 6 милиона жертви сред военните. Загиналите сред цивилното население… възлизат на около 13 милиона жени, деца и старци през Първата Световна война и на около 20 милиона през Втората, към които трябва да се прибавят приблизително още 15 милиона в Китай“ (Бжежински, ”Извън контрол”). Ще добавя, че от тези цифри 31 милиона се падат на Русия и то само от Втората Световна, разиграла се почти изцяло върху руските поля и гори. То е някаква световна касапница, кланица, планина от кости и меса, човешка хекатомба, немислима за ума, непредставима за въображението.

Но и това не е всичко. Защото главното в “тайната на беззаконието” и следователно в съдържанието на нашия изминаващ вече век съвсем не е откритото звънтене на мечове и борбата на въоръжени мъже помежду си. Истинската Война не се води между “плът и кръв”. Истината е в по-дълбоко измерение; не в страстите на журналистите и политиците трябва да се търси тя, а в плана на духовното зло и сатанинската воля. Ето: Първата Световна е разпалена – от кого, за какво? Исторически известните подбуди – Босна, Сърбия, германски амбиции за надмощие в Европа, колониален въпрос… – изглеждат направо нищожни в сравнение с последвалата вакханалия! Мисля си, сигурен съм, че същинската – провиденциална – причина за войната е в друго… Хаосът, обхванал цивилизована Европа и Русия, трябва да отвори път за една нова порода хора, и то в най-буквален смисъл група хора, физически представители на тази порода. Думата ми е за една много своеобразна формация, твърде странна сплав, сбор – как? откъде? – от петдесетина човека без определени занятия, полуинтелигенти, полулумпени, полукриминали, мъже с тъмен произход и без стотинка в джоба, събрали се от долните кръчми и гетата на големите европейски градове заради една случайна кауза. Има един човек, емигрант от Русия – той е бил член на тамошната социалдемократическа партия, дори някакъв шеф там, ала е бил изгонен (той казва, че се е отцепил) с още двама-трима като него заради крайните им възгледи и нетърпимост. И ето, той сега обикаля Европа, вдига шум, бута се по редакциите на социалистическите вестници, вре се на партийни събрания, говори в клубовете на работниците. С две думи, трябват му викачи и биячи, клакьори и креслива маса; той плаща добре. Обещава власт, обещава всичко – само да му бъдеш верен!… Така се събира тази уж “руска” група от швейцарци, германци, евреи, полски и кавказки емигранти – хора от улицата и измет на европейската социалдемокрация – обединени около една нова, непознато злобна и фанатична воля. (Името “болшевики” е случайно, взето от някаква вехта конференция).

Кои са тия мигове – часове или дни – в които историята се преобръща? Как става така, че гордите барони от Генералния щаб и Външното Министерство на германския Райх проявяват интерес към групичката крайни радикали – маргинали, към този господин Ulianoff или Lenin, дявол го знае, отколешен злобен враг на руския цар, писач на статии и брошурки с фантастични планове и блянове?… Какво ли ги е привлякло в него? Положението на Източния фронт. Трета година поред Германия се гърчи в клещите, които сама си е създала – Русия и западните сили от двете и страни. Армията и народът изнемогват. Могат ли да се разтворят клещите? Може ли да бъде взривена Русия отвътре? Сигурно може. Този е за нас – усмихват се студените древни аристократи. (Тия са за мен, нещастниците! – смее се и потрива ръце той).

Настъпва зловещата 1917 г., може би последна, може би решаваща – а хората в Германия гладуват, Западът подготвя голямо настъпление заедно с Русия. Време е, време е да се пусне в ход новото оръжие, изобретено от Генщаба – бактериологическото, “бацилът на болшевизма”!

Към “партията” потича златен поток, златен дъжд, впрегната е цялата военна и пропагандна мощ на Райха, дипломацията му, шпионските и агентурни канали – хиляди хора хора работят за нея – и в този момент тя наистина се ражда… Напомпани с германски пари и сила, болшевиките се издуват до свръхчовешки размери, надвесват се над Европа – и Ленин удря светкавично! През февруари в Петроград вече пламват безредици. Умело и бързо раздухани (не без щедра германска помощ, разбира се), те лумват до революционен пожар по цялата руска земя. Царят се отрича от престола – доброволно, за да бъде арестуван само след няколко дни. Властта в Русия или по-точно хаосът падат в ръцете на многобройните социалистически и народнически партии, групички, секти; говорилня, никой не знае какво да се прави… Сега вече може да пристигне и Ленин. Работата му е уредена отдавна от германците, всичко е в кърпа вързано! Някакво си “временно правителство”, при това ляво?! Няма такова нещо! Отпочинали и свежи след лятото, мъжете на комунистическия фюрер спретват светкавичен военен пуч. Край! Книгата на историята е прогорена, в тялото и се отваря черна дупка. Свърши добродушната християнска епоха – на само за Русия, но и за целия свят… Сатанинското предначертание е изпълнено: старият свят беше дотук.

С това и войната може да завърши. Западните народи, Англия, Франция и другите се радват като деца на “победата” (Германия не постига нищо, разбира се), без да подозират дори кой е истинският победител и за какво всъщност са воювали! Никой не се и досеща, че Злият дух е постигнал още много повече и по-жестоки кръвопролития, да не говорим за Хирошимите, ядрените бомби и Студените войни.

Междувременно, настъпва 1918 г., една наистина страшна апокалиптична година, която Западът пропуска, увлечен в ритмите на тангото и фокстрота. През това време Изтокът пропада в мрака на преизподнята. За руската Църква се връща времето на Диоклециан и лъвовете! Трябва да се изпълни видението: “Вторият Ангел затръби, и като че голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третата част от морето стана на кръв, и умря третата част от тварите морски, които имаха душа, и третата част от корабите загина” (Откр.8:8-9). Морето от кръв – от тези думи се определя властта на новите господари на земята. Да започнем с това, че цели категории от населението – градските жители, служащи, търговци, интелигенция – са поставени от Ленин извън закона, извън “новия икономически ред”, сиреч стопанството на страната и трябва да измрат от глад. Търговията е забранена, работниците получават дажба от държавата с квитанция; за останалите – плъхове вместо хляб. За по-сигурно и банките са закрити (превзети с отряди от лумпени и матроси), влоговете и имуществото на гражданите – конфискувани. Ленин обявява всички неработещи за “насекоми”. “Трябва да изчистим Русия от насекомите” – приканва той. (Десет години по-късно Хитлер изисква “обезвъшляване”). Градското население е хвърлено в ръцете на многобройни банди, болшевики и обикновени, които върлуват по улиците – и няма смисъл да се протестира, никой “буржоазен” гражданин не е вече защитен от волята на първия случаен убиец, грабител, мародер; животът му няма юридическа стойност в Лениновите очи. Градовете престават да дишат, прокълнати от Ленин, както по-късно и от Пол Пот, смазани от глада и кървавия хаос, стъпкани с ботушите на Лениновите отряди. Населението бяга от тях, неизбягалите трябва да делят едно пространство с кучетата и плъховете… Властта също не си губи времето. Подземията на болшевишкото СС – ЧК – кънтят от писъците на унищожаваните “насекоми”. Поради липса на техника за газови камери нещастниците се изгарят вкупом в бараки или удавят в продупчени гемии… Милиони вълни от бежанци преливат през границите на Лениновия “рай”.

Но най-първата и жадувана жертва са християните: един “християнски въпрос”, подобно на “еврейския въпрос” на нацизма! Лениновата душа е зачената в мрака на апокалиптична омраза; не “поповете” като институция се явяват пред неговия взор, а ликът на самия Бог. Той отприщва бесовската ярост: навсякъде по руската земя руските храмове са взривявани, кръстовете – чупени, тъпчени с крака, олтарите – запращани в свинарници и обори, чекисти разстрелват иконите от упор. С подигравателна тържественост вадят мощите на светиите – руските светии – глумят се с тях, плюят ги и ги горят. На 5 февруари 1918 г. излиза “декрет” на болшевишкото правителство, с който имуществото на Църквата е конфискувано, а самата тя е поставена извън закона. 7 февруари: чекистите изкарват Киевския митрополит извън града, гаврят се с него, мушкат го с ножове. Той е обесен с избодени очи. Следват убийства без съд на архиереи из цялата страна: Вениамин, митрополит Петроградски, Андроник – Пермски, Талински – Платон, Казански – Вениамин, Тоболски – Гермоген и хиляди свещеници, монаси, миряни. Множество монастири като Соловецкия са превърнати направо в концентрационни лагери!… Март: Патриарх Тихон предава на анатема Каиновата власт, проляла кръвта на своя народ и тази на новите мъченици и изповедници Христови. Църквата се готви за подвиг – ала в този миг нещата започват да се променят…

Събитията удрят шамар на Ленин: започва Гражданската война. Обстановката се променя инфарктно, скоро Москва, с окопалите се там интернационални, сбрани от всички краища на Европа негови поддръжници – скоро тя ще се види в ужас! “Поповете” – да!, но сега нека спешно да изколим всички некомунистически партии с всичките им членове, и особено – обществените дейци, лидерите, способни да поведат населението, и най-вече царския род – до корен, до дъно!
Едно от най-злодейските деяния на режима. Беззащитното царско семейство е държано в лапите на комисарите от Уралския болшевишки Съвет. Месеци наред цар Николай, съпругата му и децата му търпят мъките на всекидневно гаврене и издевателства. Те се досещат за съдбата си. В страната – хаос; навсякъде се стреля, белите войски наближават, болшевиките ще бягат. Съветът праща отчаяни вопли и телеграми до Москва. Какво да правим!?… В този момент хладният сатанински ум решава екзекуцията. Ноктите му се протягат от Кремъл не само към гърлото на омразния император, но и към невинните, невръстни дечица. Нека да е за урок на всички! Нощта на 18 юли: демонски ликове вдигат спящите от сън, водят ги към мазето. През писък и плач – кого с куршуми, кого с щикове – мъничкия Алексей е заклан с щик!… Бързат. Телата са съблечени голи, изливат туби с бензин, палят – нищо да не остане.

Малко преди последните си дни царят успява да предаде по доверен човек молба до белите – всички бели в страната – да не мъстят за него. Той е простил на убийците си! В последния си месец смъртниците се молят за тях – да им се смили Бог, изцери, спаси сърцата, вкаменени за злоба и човекоубийство. Още много омраза има да дойде и много кръв ще се пролее, но накрая любовта ще победи всичко – последните запазени царски думи. Свято и дивно пророчество!…

Ето имената на светите Христови мъченици: цар Николай, царица Александра, дъщерите им Олга, Татяна, Мария, Анастасия и деветгодишният син Алексей. Те изпраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца (Откр. 7:14). Бяха верни до смърт и се сдобиха с венеца на живота от техния Бог (Откр. 2:10).

…Така започва всичко през далечната 1918 г. – дали е толкова далечна? – годината на Звяра, първата от “голямата скръб” (Откр. 7:14). Сега вече никой на Земята не може да спи спокоен; основите и са разлюлени, звездите изпадат от небесния свод. 1918-та отключва епохата, в която човешката съдба слиза по-долу от тази на мухите; в която поколенията се обръщат в кал. Кръвта на невинните мъже, жени и деца, разстрелвани, морени от глад, депортирани, изхвърляни в снеговете на Сибир, откарвани по робските лагери – кръвта им, ужасът им изпръскват небето, вопли продънват кората и твърдта – ала всичко е надеждно погребано и бетонирано… Хайде да видим сега с цифри, как може да стане такъв процес, как третата част от морето става на кръв!…

Гражданската война в Русия 1918 – 1921 г. е фон за насилственото умъртвяване или уморяване с глад (не в следствие на бойните действия) на население между седем и девет милиона души; със сигурност милион и половина от тях са казаци – заради твърдата им православна вяра и народностна традиция – известния Донски геноцид от 1919 г. Това е и първото масово човекоядско изригване на ХХ век. (Преди него ще отбележа обаче убийството на два милиона арменци, турско дело от времето на Първата Световна). Началото на двайсетте донася сякаш известно (измамно) успокоение, умиротворяване на страстите, сякаш Звярът спокойно си дояжда и допива, сит на човешка кръв, доволен от плячката… Това не продължава дълго. Както обещава още бесът Шигальов от “Бесове”, “на всеки десет години ще пускам да минава гърч”. “Свръхчовешките” ленинисти наистина мразят покоя и доволството, па макар и като комфорт на една стоманена власт; в един неизвестен за нас момент те решават отново “да пуснат гърча”. (Не че някой се осмелява след всичко да ги оспорва, но те вярват, че светът винаги отново трябва де бъде обръщан с главата надолу)… Този път е замислен поход срещу земята, селячеството, слабо (в преобладаващата си част) засегнато от Лениновия градски ориентиран терор. “Реалните” цели са демагогия, голямата “идеологическа” цел е унищожаването на цял един православен ландшафт от Украйна до Беринговия пролив, експлозия в битийните основи на живота, взрив в утробата на народната душа. Селското човечество, досега саморасло и диво като трева по земята, ще бъде залято с бетона на идеологическата воля, вкарано в системата на военнопринудителния труд, плановете и доставките. Годината е 1929, а деянието – вторият световен геноциден акт на нашето столетие, предварително надминаващ всичко, което ще успее да сътвори Хитлер върху цялата му подвластна през Втората Световно война територия… И тъй, Партията е спокойна; но ето че излиза внезапната като гръм повеля, удря жестоката светкавица на Централния Комитет – и хиляди наежени до кръв и въоръжени тръгват към селските дворове, потеглят с маузери да оправят кравешкото битие! Ето как става всичко: селото е окупирано, обградено с танкове и милиция. Пратените от града партийци и чекисти обхождат къщите; до края на деня машинописката е готова със списъка на “заможните” (с повече от 1 кон или 1 крава) селяни, предназначени за депортиране (унищожение). Нещастните “врагове” – многодетни семейства с бременни жени, старци, майки с деца – събрани, изкарани на мегдана, селото гледа, плач и викове, жените вият, палят къщите им, грабят имуществото, в тълпата вилнеят крадци и мародери… Вечерта войниците налагат ред, товарят ги на камионетки, откарват ги завинаги.

Милиони човешки същества потеглят през тази година за Сибир, натикани голи и без храна и вода в запечатани вагони за добитък, откъдето живи да не могат да излязат, а труповете да бъдат изхвърлени. Някъде из най-дивата пустиня на тайгата, на хиляди километра от най-близкото населено място влакът спира. Разпечатват вагоните и всички оцелели заедно с мъртъвците са стоварени в снега. Живейте!… Петнайсет-двайсет милиона руски селски души оставят костите си там, в снега, в предвечните гори. Там, където само десетилетия преди това беше пламнал скръбният огън на паднало великото пророчество на Звездата!…

На останалата по местата си селска Русия е наложен в буквален смисъл глад – любимата още от времето на Ленин човекоядска мярка на “идеолозите”. Така де, житото се изземва за върховноважни “военни и експортни нужди” и кой е виновен, че за производителите не остава нищо? Който оцелее, оцелее… Селата стават на морги. Пътищата и станционните гари са затрупани от трупове – хора опитали се да бягат от глада. Шест милиона гладни смърти само в Украйна – където са преброени – другаде никой не е броил… Всичко се върши пред очите на равнодушния свят, зает с икономическата си криза: това е в началото на трийсетте.

Тогава се бетонират основите и на великата робска империя ГУЛАГ. Египетските роби са строили пирамиди; тия ще създават индустрията на ХХ век. За да имаме ние телевизори, хладилници… Мекият хилядолетен пейзаж се променя за броени железни дни: вместо борове и ели ражда бараки и кули за автоматчици, вместо зелена трева никне бодлива тел. Православната земя е опасана с огън и метал. Начинът на живот в империята е такъв, че е по-добре да не остават свидетели със спомени и очевидци; пък и защо да се хаби прекалено храна и топлина за една изсмукана вече, излишна екзистенция? Прочее, робите са смилани докрай: мускулната им маса и енергия – потенциална и кинетична – се превръща в шахти, заводи, строежи, остатъкът се изплюва. Един физически здрав мъж изгаря за 5 – 6 месеца. Труповете се изхвърлят. Колелото се завърта, всмуква се нова биологична маса – за целта: арести, арести, арести – и системата работи, действа с десетилетия, произвежда продукция, поддържа рентабилност! Ето така тихо измират, без да са формално разстреляни или промушени с хладно оръжие още десетки милиони обречени от историята и излишни за прогреса човеци. (На този фон дори поредният “гърч” от края на трийсетте – 1937 – 1938 г. – дори той не изглежда толкова ужасяващ. За по-бързо хората са били карани не по далечни затвори и лагери, а унищожавани на място, тъй да се каже, подръка. Масовите гробове около градовете остават като паметник и на тази фаза).

Каква ли е съдбата на руската Църква сред всичко това? Иска ли питане? ХХ-ти век избълва върху нея най-върховната си людоедска ярост. (Не върху католицизма, исляма, будизма…) Има едно известно писмо на Ленин от 1921 г., в което той крещи за ”бясна и безпощадна война” срещу невъоръжената беззащитна Църква – война, “която да не се спира пред смазване на каквато и да било съпротива”. 1924 г.: Патриарх Тихон умира при твърде загадъчни обстоятелства, с голяма вероятност – чекистко убийство. Предвидил възможния си край, Патриархът назначава приживе трима (!) приемници – и тримата са хвърлени по лагери и затвори, където умират или са разстреляни. Настъпва хаос; а за християнския народ – Голгота. Звярът гори с огън селските църкви, монастири, пали къщите на ”поповете”, влачи беловласи свещеници за побелелите им коси, мъчи изселва, разстрелва – да не остане мъж, жена, дете, изповядващи името Христово! С по един замах биват екзекутирани десетки, стотици хиляди души – често след неописуеми мъчения – и нито един отпаднал от вярата, отрекъл се пред лъвовете! Цели епархии изчезват като издухани от лицето на земята, други се крият по катакомбите, където ги търсят пратеници на Звяра. Църквата! Това е червената нишка на Терора, яркото пламъче сред огньовете му, водещият писък сред воя. Всичко служи на една-едничка мисъл; и убийството на останалите милиони “обикновени” православни преследва същата цел – да се срине живият хилядолетен Храм, Светинята, събрала под покрива си народите; и то не само олтара и Святото място, но и онова, що брани от враговете и пази от зимния студ, що крепи със силата си свода и поддържа с мощта си покрива – основите и стените, плочите и тухлите, скелето и бетонът – целия строеж на милионите живи камъни върху Фундамента, който е Христос (Ефес.2:20).

Да, това е обяснението. Според изчисленията, правени от отделни руски статистици-емигранти (Иван Курганов, Иосиф Дядкин) и западни изследователи (Робърт Конкуест), точни данни няма. За определени периоди от ХХ век знаем по-малко, отколкото за древния Вавилон или Ур Халдейски. Но тези изследователи твърдят, че през времето от 1918 г. до края на четиридесетте само в Русия умират от насилствена “идеологическа” смърт между 40 и 60 милиона души. Ето кое е върховното събитие на ХХ век, главното – с абсолютна сигурност – в промисъла и намеренията на Звяра!

Поразително е (забележителен факт, който не мога да обясня), че всички поколения наши съвременници знаят, четат и помнят за Холокоста, “Всесъжжението” на европейското еврейство от 1941 – 1945 г., излято в бронза на паметници, в книги и поеми. И никой не забелязва многократно превишаващия го (десетки пъти!) Православен Холокост, Холокостът на десетки милиони православни човеци, “Всесъжжението” – макар и без газови камери – на цяло едно православно човечество. За него няма рецитали и монументи… ”И когато сне петият печат, видях под жертвеника душите на закланите за слово Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстиш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И каза им се да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те” (Откр. 6:9-11). “А един от старците заговори и ме попита: тия, облечените в бели одежди кои са и откъде са дошли? Отговорих му: Ти знаеш, господарю. А той ми рече: те са, които идат от голямата скръб; те изпраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца. Затова са пред престола на Бога, Комуто служат денем и нощем в неговия Храм; и Този, Който е на престола, ще се всели в тях, и няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят, тях няма да види слънце и никакъв пек. Защото Агнецът, Който е на престола, ще ги пасе и води на живи извори водни и Бог ще изтрие всяка сълза от очите им” (Откр.7:13-17).

…И с това би трябвало да завърша, ако не завършваше – за голяма горест – нито повестта на нашето време, нито Откровението на Иисуса Христа. Още много ангели има да тръбят. “Едното горко мина, ето след него идат още две горко (Откр. 9:12). “И третият Ангел затръби, и падна от небето голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третата част от реките и върху водните извори; името на тая звезда е Пелин и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили” (Откр. 8:11). “Затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, и от месечината… та третата част от деня да не свети” (8:12). “Затръби и петият Ангел, и видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната…и излезе дим от кладенеца като дим от голяма пещ…и от дима излязоха скакалци по земята, и даде им се власт, каквато власт имат земните скорпии” (9:1-3). Шестият и седмият възвестяват вече Страшния съд и второто пришествие на Господа (9:13-27; 10-11).

Как да разберем тези пророчества? Видението, дадено от Сина Божий не може да бъде “тълкувано” и “претълкувано”. То единствено и само има правото и властта да изтълкува себе си, когато дойде времето за това. Ще се изтълкува гръмко пред целият свят и с ясни като слънце събития! Тези три видения, мисля, и сега вече не са съвсем запечатани за нас. Във времето, в което живеем, ние сме на границата им – и дори повече от това. Някои неща са станали пред очите ни! Коя е тази гочива звезда, смъртногорчива навярно, за да отрови тъй изворите на живота? Имаме вече събитие, което тълкува този текст. Та ЧЕРНОБИЛ значи “ПЕЛИН”, “ГОРЧИЛКА”, “ЧЕРНО БИЛЕ” – (Звезда) Пелин!… Изразът от Откр. 8:12 е даден в украинската Библия като “звiзда чернобиль”, буквално – “звезда чернобил”. В знамението от 1986 г. – защото и това е знамение – “зелената трева” не е изгорена и “морето” не се е вкървавило, но ужасът и гибелността му са не по-малки. Припламналата със синкав пламък студена и смъртоносна Звезда, с лъчи, които не палят и не изгарят, а са невидими; с горчивина, която прониква в костите, жлъчката, слюнката… Вкусът на Чернобил е вкусът на преизподнята, горчивината му е тази на ада и смъртта. Далеч съм от мисълта да отъждествявам пророчеството само с Чернобил, сякаш той с мощта си е достатъчен, за да вгорчи космическия живот; но знам, че Чернобил е истинско апокалиптично Слово към човеците – знак или знамение, че Откровение 8:12 започва да се сбъдва. А нима дори още атомните бомби от далечната 1945 г. не са вгорчили – невидимо – “изворите”? Бистра ли е, сладка ли е живата вода, изворът на живота – както е било отвека, от началото на Божието творение? Синьото на небето, слънчевата светлина, земята, реката, камъкът, звездата – чисти ли са те, неосквернени, опазени напълно в битието? Свято ли е новороденото, бистри ли са клетките на заченатото? Дали злото не се е просмукало и там – неизразимо, неизповедимо? Ето за какво тръби Третият Ангел.

“Помръкването на деня” и “скакалците от бездната” – питам се и за тях. Тук булото само едвам се приоткрива. Скакалците – за какво ми напомнят те? Облаци, донасяни от вятъра, застилат слънцето – неизброими, неизчислими, сянка, чума над земята, тъмнина, вятър, облак – така е в Близкия Изток. Кое зло е толкова стихийно, космично, че се разнася с вятъра, раздухва с облаците? Тази злина е лека като дъха на хората, прозрачна като невидимите същества, мъничките, крилатите, които живеят в него. Милиони, трилиони скакалци от бездната, разнасяни като живи облаци, плъзнали като пушек над Земята – за какво ви напомня това? Нещо като страшни – невиждани досега, нечувани – зарази, планетарни епидемии, мор… ”Даде им се власт” да жилят като “скорпии” (Откр. 9:3) и им се каза “да не повреждат земната трева, нито какъв да е злак, нито дърво, а само ония човеци които нямат Божия печат на челата си (9:14)”. Според прогнози от деветдесетте човечеството е пред границата на природен бактериологически взрив, вълна от нови и смъртоносни планетарни щамове, непознати на медицината и науката, като африканския ЕБОЛА и други – чуми, удрящи от дълбините на Азия и Африка. И първата “лястовичка” на всичко това е, както се вижда, черното смъртоносно ято скакалци на СПИН, плъзнали победно над всички континенти.

СПИН! Коя част от греховното човечество жили тази скорпия? С много изключения, но в повечето случаи наистина НЕ хора и човешки групи, които могат да се сметнат за вярващи и Христови чеда – и най-малко не са привърженици на Десетте заповеди! Без да е приложима към всеки конкретен случай, характерната за вируса “избирателност” се проявява в масовото му действие върху значими социални слоеве. Случайни ли са ярко “социалните” предпочитания на СПИН, или отразяват едно наистина жестоко Предупреждение и вдигнат със заплаха над човечеството бич? За какво говори и вика в ушите на Ангелът на бездната (Откр. 9:11), в която отиват милиони души, ако не за това, че в тях е “изстинала любовта” (Мат.24:12), изстинала и заменена със смъртоносната любов на Холивуд и “Плейбой”, животворящото “агапе” на Новия Завет – подмамено с “ероса” на ада и нищото? Не казва ли с това Господарят на живота на онези, които се подиграват на Неговия дар: “Ето, ида скоро и отплатата Ми е с Мене” (Откр. 22:12)? И: “Неправедният нека върши още неправда и нечистият нека се още скверни; праведният нека още върши правда и светият още освещава” (Откр. 22:11)? “Блажени, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите. А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците, идолослужителите и всеки, който обича и върши лъжа” (Откр. 22:15).

Повтарям – на границата сме на тези и други велики знамения. Съдбовни времена са и никой не трябва да се залъгва с фалшива сигурност или с приказки за местен и световен просперитет. Везните се колебаят, огнен въпрос виси над Земята – ще бъдем ли оставени да живеем на нея? – в избор между космическото Добро и Зло, Христос и Антихриста, Божията сила и бесовската власт. Ние тук, в православните страни, носим белега на особено внимание от страна на метаисторическите духовни сили, подготвящи идването на “сина на погибелта” и развръзката на историята. По силата на някаква странна и многозначителна “случайност”, цялото зло на обезумелия свят, всичката разрушителна сила на ХХ и тъмните сили на предишните векове са се стоварили най-вече върху нас. Никоя друга цивилизация на Земята не е била обект на такава метафизична ярост! Няма основание да се надяваме, че занапред можем да бъдем лишени от вниманието на Звяра – бомбите върху Югославия доказват това. Оттук удря като светкавица и истината за истинната Христова Църква – тази на мъчениците и мъченичеството, на преследванията и верността “до смърт” (Откр. 2:10). С кръвта на изповедниците и светиите Православието доказва спасителната си сила. То купи от Христа “злото, в огън пречистено” (Откр. 3:18), скъпоценно, нетленно. Най-апокалиптичната страна на ХХ век – Русия – е и най-християнската и православната. “Тук е вярата и търпението на светиите” (Откр. 13:10). Земята на “голямата скръб”, на светостта в страданието – и на Светия Дух, просияващ и побеждаващ бодливата тел.

Колкото до края – неизбежен е. И е по-близо, отколкото си мислим. “Не всички ще умрем, но всички ще се преобразим (1 Кор. 15:51)”. Този свят е вече прекомерно състарен, овехтял. Вехтата твар, старческия космос, проядени от злото, разтрошаващи се в небитийността на времето им и смъртта – обречени са. Чакаме Божественото обновление, същинската, онтологичната Пролет на новия век. Какво са за нас всички “подобрения” на живота, ако Животът не е изтръгнат от пастта на гроба, от “страната на смъртната сянка”? Какво значат всички войни и революции, ако няма бран и победа над злото сърце, ако бунтът не е срещу властта на хаоса, тлението и случайността, погълнали всяка в този свят добра сила?

Вехтото си отива. И не са християните, които ще леят сълзи за него. “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз давам не тъй както светът дава” (Иоан. 14:17). “Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света” (16:33). Победеното не е страшно. И с това спокойно знание и надежда оставаме да чакаме Пролетта.