Съработници на Бога

В продължение на десет години бях ученик на архимандрит Софроний. При редовните ми посещения в манастира „Свети Йоан Кръстител” в Есекс, Англия, през годините след моето обръщане опознах все по-дълбоко и все по-добре, не само Православието като единствено и правилно учение, но най-вече дълбокия смисъл на това богооткровено учение.

Читателят си спомня, че отец Софроний не искаше току-така да ме приеме в Православието. След време разбрах, че той не искаше да се „обвинява”, че ме е подтикнал към това, когато по-късно наистина ще трябва да започна да следвам Христовия път, а се окаже, че нямам повече сила за това и поискам да се „откажа”. Тогава бих могъл евентуално да припиша на него „вината”. Отец Софроний знаеше от опит, а не от книгите, че православен означава „право-вярващ” и че истинската вяра е кръст. Противно на азиатските религии, които търсеха „релаксация” и облекчаване на живота и преди всичко искат да предотвратят и сложат край на всяко „страдание”. Противно също така и на Римокатолическата църква с нейния стремеж да властва. И в още по-голяма степен противно на църквите на Реформацията, които също търсят изцеление и облекчение, чиито привърженици разглеждат мъката и страданието като нещо „небожествено”, което при всички случаи трябва да бъде предотвратено и отстранено чрез молитвата. Там, въпреки пламенните молитви на пасторите,  отново и отново ми се налагаше да установявам, че няма достатъчно дълбочина, че много молитвена сила се хаби напразно и всеки пастор може да прави и да си позволява това, което сам предпочита. Във всичко това – като и в другите религии – намирах, така да се каже, „истини” и Божия любов, но не и ОНЗИ, Който казва за Себе Си: „Аз СЪМ истината.”

На Запад повечето от хората са формирали вярата си преди всичко под влияние на Ватикана или на Мартин Лутер. Много често при многобройните ми разговори и беседи се натъквам на хора, които или без оглед на традиция, или сами с Библията, анализират учението на Христос, разискват Го и се опитват да Го разберат сами със собствените си глави. Всичко, което има нещо общо с аскеза, себеотричане, истинска борба със „стария Адам” се отхвърля като средновековно, като твърде крайно за нашата епоха. Издателства и редактори постоянно отхвърлят православни книги с аргумента, че са твърде „екстремни” или дори „разрушителни” и не подхождат на нашето време. И въпреки това няма причина да се отчайваме. За чест и похвала на църквите на Реформацията, както и на много свободни църкви, мога от опит да потвърдя, че техните пастори и водачи често се молят на Христос с горещо усърдие и пламенна всеотдайност, по-усърдно и по-вълнуващо от мнозина православни, които са престанали да се развиват и дори са „заспали” в рутината си. При тях вярата се е превърнала почти в „суеверие”, в хладна рутина, без жива връзка с Иисус Христос. Те ходят на църква „по традиция”, защото това е част от тяхната „култура”, а не защото чувстват необходимост да изповядат греховете си.

Отците-подвижници на  Църквата през ІV век говорели за края на света. Веднъж един послушник попитал стареца: „Какво сме постигнали, авва?” А старецът отвърнал: „Свършили сме половината от това, което са постигнали нашите отци.” „Какво тогава ще извършат монасите, които идват след нас?”, продължил да пита той. „Те ще извършат половината на това, което ние ще извършим.” „А какво ще правят последните християни?”, попитал послушникът. „Те едва-едва ще бъдат в състояние да запазят вярата, но ще бъдат прославени на небето повече, отколкото нашите отци, които можеха да съживяват мъртвите.” Старецът казва, че ще има толкова много беди и неволи, че християните от последните времена само с огромни усилия ще могат да устоят във вярата си и, че те ще получат в небесното Царство по-голяма прослава, отколкото отците, които дори можели да съживяват мъртви. Следователно, това се отнася за теб и мен.

Ако човек, който е подведен от светското западно мислене, се опита да търси психологически подход към духовното, никога не ще успее. Повечето от западните мислители и теолози очевидно нямат никакво понятие за духовните процеси и събития, за търсенето на „дома” и изоставеността на духа. Те объркват харизматични и психологически сълзи с отчаяние. За тях изповед, прошка и покаяние са остарели „ритуали”, вместо които е по-добре да отидеш при психотерапевт. За тях манастирите са средновековни реликви, които, особено чрез холивудски филми, са омърсени (не съвсем без основание, като се знае, какво понякога се случва в някои католически манастири). За такива хора иконите не са нищо повече от идолопоклонство, а молитвите за починалите – окултен сатанизъм. Трагично е да наблюдавш, как хората в богатия Запад са заменили монотеизма с мамон-теизма. Да смяташ себе си за недостоен пред Господ за тях е глупост. Съкрушението на сърцето е признак за слабост. Вместо това много християни се хвалят със своите, така наречени, Божии дарове, със своите видения – Бог им говори  и то по няколко пъти на ден, както те вярват. Изпадат в безсъзнание, „докоснати от Духа” и се въргалят по пода, крещят и се смеят истерично. Дотук е довела християните и харизматиците психологията. Тази заблуда може да я забележи само човек, който има истински опит с Бога и е срещал Бога. Такъв човек е кротък, потънал в дълбоко страхопочитание и съзнава своята греховност. „Тежко ми, видях Господ” (виж Исая 6:15). Западният християнин вярва, че Бог ще му повери небето и вечността, без да го е изпитал. Това е голяма грешка, от която ме опази влизането в православния свят. Православието ме предпази също така от това, да стана автор на книга, която възвеличава моята собствена история, вместо да отдам дължимата почит на Бога – едно фатално невежество, което мога да наблюдавам при автори от протестантското вероизповедание. Издават се „разтърсващи” истории на обръщане към вярата и обърналият се, чрез своята популярност, незабелязано бива обхванат от гордост и по трагичен начин възхвалява само себе си. В тази връзка имах възможност да преживея едно малко чудо чрез отец Софроний. Той се помоли за мен и книгата ми, преди тя да бъде публикувана. Тогава се отложи договорът с най-голямото протестантско издателство в Англия и САЩ, въпреки че вече бях получил заплащане. Написах я много години по-късно, когато достигнах зрелостта, необходима за една такава книга. Слава и благодарение на преподобния Софроний.

Господ казал на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.” Моите западни братя и сестри полудяват като чуят нещо подобно и се позовават на  Библията, в която е написано, че ние всички сме спасени чрез кръвта на Иисус Христос. Следователно подобна сентенция в техните очи не е от Бога, а произхожда от сатаната. Съгласен съм, че подобно изказване не е за всеки, нито дори за всички православни монаси. А от психологическа гледна точка то е направо неприемливо. Но кой познава по-добро средство срещу гордостта от смирението и от следването на Христовия път „надолу”? Само така ще постигнем победа над врага. В писанията на свети Силуан, който, така да се каже, е мой духовен дядо, защото чрез неговия ученик отец Софроний намерих правата вяра, четем следното: „Който е смирил себе си, е победил враговете. Който в сърцето си счита себе си достоен за вечния огън, към него не може да пристъпи нито един враг; тогава в душата няма никакви светски помисли, но целият ум и цялото сърце са в Бога. А който е познал Светия Дух и се е научил от Него на смирение, той е станал подобен на своя Учител Иисус Христос, Сина Божи, и прилича на Него.”

А днес, много години след успението на моя обичан приятел и отец Софроний, неговият ученик архимандрит Захариас (Захару) е поел вместо него духовното ръководство над мен. Като усърден ученик превеждам книгите им на немски език и тук ще цитирам един обширен пасаж от отец Захариас, който се отнася към горната тема за смирението:

„В книгата си за свети Силуан отец Софроний представя теорията за „обърнатата пирамида”. Той казва, че космическото битие според опита ни е като една пирамида: на върха £ седят могъщите в този свят, които упражняват властта си над народите (виж Мат. 20:25), а в основата £ се намират масите. Но човешкият дух изисква по своята природата равенство, справедливост и духовна свобода и поради това не се задоволява с „пирамидата” на такова съществуване. Какво направил Господ тогава? Той преобърнал тази пирамида като Сам заел мястото в нейната основа и станал нейна глава. Той поел цялата тежест на греха върху Себе Си, тежестта на престъпленията на целия свят. Кой би се осмелил от този момент нататък да се изправи на съд пред Него? Неговата присъда е отвъд човешкия разум. Така Той ни е открил Своя път и ни е показал, че никой човек не може да се оправдае по друг начин. Следователно всички, които Му принадлежат, трябва да извървят този път надолу, за да се съединят с Него – с Главата на тази обърната пирамида. Там откриваме „благоуханието” на Светия Дух. Там е силата на божествения живот. Христос носи тази пирамида, но Неговите съработници – апостолите и светците – се присъединяват и споделят с Него тежестта на пирамидата. Дори и да нямаше никой друг, Той би могъл да носи пирамидата със Своята сила, защото е безкрайно силен. Въпреки това за Него е важно да сподели товара със Своите приятели. Следователно, според Неговия замисъл, за човека е съществено да намери пътя надолу – пътя на смирението, който е път на Бога и така да стане приятел на Христос, проправилия този път.”

С това отново се връщам към дълбокото и безбожно разделение, което се е получило между църквите на Изтока, Запада и Севера (лутераните). Изпитвам дълбока вътрешна болка заради нищетата, която цари на Запад и е резултат от книжното знание, научната теология и умозрителната вяра. Там светите отци на Църквата като Йоан Лествичник, Григорий Палама, Исаак Сириец, Максим Изповедник, Нил Сорски, Василий от Молдавия, чиито книги издавам на немски, и огромен брой други отци на Църквата са, така да се каже, непознати. Изобщо духовните отци са отхвърляни с позоваване на Библията, която казва, че никой не бива да бъде наричан „отец”, освен Господ, Авва. Светите отци от историята на Църквата ги сравняват със съвременния протестант, тъй като в Библията пише, че който вярва в Христос е оправдан и осветен. Изглежда вече никой не разбира какво означава да бъдеш светия и още  по-малко какво означава да се осветиш. Което не е чудно, защото тези хора никога не са срещали свят човек и дори никога не са чели книги за светци. Мощите на светиите за тях са нещо, което има място във влакчетата на ужасите по панаирите или във филмите на ужасите.

Лесно е да се разбере, че някой, пред когото се разкриват подобни тайни, страда от едно такова разводнено християнство. Веднъж отец Софроний каза, че Европа се намира не в пост-християнството, тъй като никога не е приела Христос в Неговата православна истинна действителност, а все още е в състояние на пред-християнство. Винаги, когато чуя, че православното аскетическо духовно наследство се отразявало разрушително на човека и на християнина, ми иде да заплача заради мрака, който цари в такива глави и сърца. Това показва, че отец Софроний най-вероятно е имал право. Болката е двойна: от една страна, днес се боря чрез изданията на моите преводи (например на стареца Софроний, Йосиф Исихаст, Калистос Уеър, отец Захариас, Нил Сорски, стареца Паисий Светогорец, Василий от Молдавия, Серафим Саровски…) и други публикации, да доближа Запада до истинната вяра (Православието), да отворя хората за него, да ги вдъхновя като същевременно съм подложен на техните нападки. От друга страна, като вървя по пътя към дълбините на моето собствено покварено сърце изпитвам болката на „стария Адам” при неговото ежедневно умиране, съпротивляване, падане и отново изправяне чрез Божията милост от всички бездни на собствената ми греховна природа.

Една млада кандидатка за самоубийство ми каза кратко:

– Искам да си отнема живота. Отговорих £: – Ами да, взем£ си живота – ела на Литургия, върви на изповед и причастие – тогава ще получиш живот.

Само този, който приема Православието сериозно, не като ритуал, не като култура, не като национализъм или чисто и просто традиция, както често се случва в традиционно православните страни – само той познава неговия кръстен път, който води през Голгота към свободата от страстите; той знае, че снизхождането трябва да предшества възхождането.

За съжаление при моите посещения в православни страни отново и отново се налага да установявам, че много вярващи бъркат иконата с талисман, а правенето на кръстния знак по време на Литургията прилича повече на отпъждане на муха, отколкото на достойния и осъзнат акт на богопочитание, че молитвите се мънкат с темпо, което не е за вярване, сякаш хората искат колкото се може по-скоро да отхвърлят ангажимента си, защото имат нещо по-важно за вършене. Колко дълго продължават политически мотивираните ревниви църковни разколи, стремежът към власт на отделни клирици? Това ми напомня сентенция на един от моите учители, който казваше: „По-лесно е да засадиш нова гора, отколкото да спасиш стара прогнила гора.” Къде е младежта? Къде е свежата кръв на Православието? (Вж. за това Исаия, 29:13 -14).

Радвам се, че мога да споделя знанието, което получих през първите години на моя път към Православието от свети Николай Велимирович чрез редовното четене на неговия „Пролог” и неговите така вдъхновяващи проповеди, или от Синаксара, житията на светиите, както и от всички книги на блажените старци Софроний, Порфирий, Йосиф Исихаст, Серафим Роуз и безкрайно много други съвременни светии на Православната църква. При това за мен не играе роля дали този светия вече е канонизиран или не: те са светии! Колкото по-богато е това познание, толкова по-болезнено е съприкосновението с незнанието на хората на Запад, които, вместо да черпят от този неизчерпаем извор, търсят спасение при психолози и философи или при други религии, прибягват до убежището на йога и будистки медитации, вместо до благодатните състояния, които ни дарява Иисусовата молитва.

Днес, повече от двадесет години след моето обръщане в катедралата в Лозана, познах от опит това, което Иисус Христос ми каза тогава: „Не се страхувай. В Моето Име ще бъдеш все по-силен.” Това е изречение, изписано върху моята лична икона, което ежедневно ми влива смелост при моето странстване в този объркващ и изгубил посоката си свят. Нека и с читателя да стане така. Нека неговото сърце, неговите мисли и цялото му същество да се обърнат в истинската православна традиция и чрез всички православни тайнства към Иисус Христос. Нека да вкуси Неговата благодат в Литургията и така да напредва по пътя от „стария” към „новия” човек. Тогава посещението на Литургията вече няма да е „задължение”, принуда – независимо колко дълго може да продължи божествената служба, а ще бъде привилегия да пребиваваш в присъствието на Този, Който ни е изкупил.

В божествения дар на Свещеното Предание ни е разкрито блаженството на разумните твари. Това блаженство е осъществяването на Плана на Бога преди всички векове (Срв. Тит 1:2) за Неговото подобие, човека. В мига, в който божествената и човешката природа са били съединени в Личността на нашия Господ Иисус Христос, на нас ни се дават всички дарове на Божията Сила – „всичко, потребно за живот и благочестие”. По този начин най-голямото и най-ценно обещание на Бога се е изпълнило: да станем причастници на Божествената природа и да преодолем тлението, родено от плътското желание (срв. 2 Петр. 1: 3-4).

С благодарност и почит към отец Софроний

Марли, март 2008 година

Превод: Евелина Варджийска

Архимандрит Софроний (Сахаров) е духовно чедо на  св. Силуан Атонски и е една от най-значимите личности в православния свят през ХХ в. На български език са издадени трите му основни книги: „Преп. Силуан Атонски”, „Ще видим Бога както си е”, „За молитвата”, както и „Духовни беседи” и „За основите на православното подвижничество”. (Б. пр.)

Вж. архимандрит Софроний (Сахаров), „Преп. Силуан Атонски”, ИК „Омофор”, С., 2008, стр. 432-33.

Пак там, стр. 268.

На немски изразът за самоубивам се буквално е „вземам си живота” (sich das Leben nehmen). Клаус Кенет се възползва от играта на думи. (Б. пр.)

Из книгата „2 милиона километра в търсене на любовта“, ИК Омофор