Християнство и култура

Най-новата книга „Църквата в съвременния свят“ на издателство „Омофор“ е в памет на големия сръбски богослов прот. д-р Радован Бигович.

„Отец Радован Бигович (1959-2012) остави дълбока следа в историята на съвременната богословска мисъл и църковния живот. Той е една от онези достойни личности, които се отличават с богословска харизма и с визия за това, как Църквата трябва да съществува в съвременното общество. Цялото му богословско творчество, преподавателската дейност и пастирското му служение са живо свидетелство за чудесното съчетание на еклисиологичното мислене и социалната чувствителност, което е залог за критичния и творчески диалог на Църквата с обществото, на богословието с науката и културата“, пише преводачът на книгата доц. д-р Свилен Тутеков.

Представяме ви откъс от новата книга  „Църквата в съвременния свят“, посветен на християнството и културата…

Латинската дума cultura, която означава отглеждане, формиране, образование, възпитание, развитие, произтича от думата cultus, която означава богопочитание, богослужение, култ. Следователно културата има несъмнено религиозни корени. Бог създава човека като битие на културата. Бог заповядва на човека да пази и оформя света, който го заобикаля. Затова много учители и отци на Църквата посочват божествения произход на културата (Климент Александрийски, св. Григорий Богослов и др.). През историята Църквата усвоява много от това, което човекът е сътворил в плана на изкуството. Тя често използва културата като средство да изрази духовния и екзистенциалния си опит; насочва човешката култура към надкултурните цели и ценности. Вярата се приема най-добре посредством различните форми на културата – иконопис, поезия, музика, архитектура и т. н.

Човешката култура означава културното усилие, но и съвкупността от начинания или от резултатите от тези начинания. Тя е многопосочна и се осъществява като духовна и материална, като лична и обществена, като общочовешка и национална. Обхваща съвкупността от материални блага и духовни ценности, които човекът е постигнал по своя исторически път на очовечаване и обожение. Културата е специфично човешки феномен, дело и продукт на човека като разумно и нравствено същество. В смисъла на латинския термин cultura означава усъвършенстване, култивиране, формиране, духовно организиране и облагородяване на природата, в съгласие с човешките цели и потребности. Като творение на човешкия дух, което се обективира в културните блага и ценности, тя е непрестанна задача и идеал, към който непрекъснато се стреми homo sapiens и homo moralis. Доколкото принадлежи към сферата на ценностите и към царството на целите, културата е неразделно свързана с човека като битие с развит смисъл за ценности, което именно чрез това свръханимално измерение прави възможен и твори живота.

Културата се осъществява в последователността на поколенията с пренасянето на културните придобивки от човек на човек, от поколение на поколение. Така тя свързва хората и народите. На национално равнище културата обхваща историческата традиция, морала, обичаите, науката, изкуството и цялото творчество на даден народ. Езикът е важен знак на всяка национална култура. Както културата е специфично човешки феномен, така и за човека е свойствено да бъде културно битие. Той също е част от природата и също трябва да бъде култивиран, да се очовечава, да се насочва към общите културни и духовни цели, да стане способен за създаването на културни блага. Културата в това си значение е усъвършенстване и оформяне не само на природата, но и на човека, развиване на всички негови човешки възможности. Така тя се свързва с процеса на възпитание и образование – с процеса на развитие и формиране на човека като очовечено битие.

Днес всички говорят за „криза на културата“. Във връзка с това се поставят много въпроси. Какво е културата? Какво е отношението между традиционната и модерната култура? Какво е популярна и какво – висока култура? Има ли културата ценност сама по себе си и за себе си? Дали културата не е лукс, игра, суета, гордост, разкош, капан за душата?

Дали съвременната масова и потребителска култура е станала роб? Дали „културният“ и „цивилизован“ човек е по-добър и по-благороден от некултурния? Каква е позицията на християните спрямо културата? Каква е ценността на традиционната християнска култура за съвременния човек: екзистенциална или музейна и археологична? Каква е природата на християнското културно творчество днес? Как християните виждат съвременния идеал на мултикултуралността? Как да се различават кичът и културата? Съществува ли отношение на своеобразна идололатризация и митологизация на културата, която е опиум за метафизично потопените маси?

Това са само някои въпроси, които изискват отговор. Вместо отговори ще се задоволя да предложа някои принципни позиции, отнасящи се до поставените въпроси. Човекът е творческо битие, в някакъв смисъл вицетворец на универсума. Човекът е битие на култа и културата. Чрез културата той се реализира като личност. Чрез нея обединява миналото, настоящето и бъдещето. Като богообразно битие човекът принадлежи на два свята – на тварния (сътворения, материалния) и на нетварния (несътворения, божествения). Със своите творчески потенциали и енергии той преодолява тварния свят, освобождава се от оковите на природните стихии. Чрез културата човекът жадува за нов свят, за нов живот, за „нова земя и ново небе“. Чрез творчеството той изгражда свой собствен свят. Чрез културата материята се одухотворява и преобразява, а духът се опредметява и материализира. Културните твор-ци са били сравнявани със свещениците. Културата е средство за общение между хората; тя е дар, богатство.

Християнската култура по своята същност е рамка, в която икона е Христос, въпреки факта, че тя не е монолитна, че съществуват много типове християнска култура: романска (латинска), германска (готска) и византийска (православна). Православната култура е теоретична, това е култура на есхатологичния реализъм, своеобразна просопография. Във всички свои форми тя оприсъствява и опредметява бъдещото Божие Царство тук и сега, във времето и пространството, в историята. Тази култура е иконична, защото иконизира Архетипа, Личността на Богочовека Христос, на истинския Бог и истинския Човек. Християнската култура извира от култа. Тя няма причина за своето съществуване в себе си и заради себе си. Причината и целта на културата са извън самата нея. Културата е в служба на Литургията. Архитектурата, иконописта, фреските, музиката, приложното изкуство, всичко е в служба на Литургията. Храмът е „образ на небето“. Иконата е „прозорец към небето“, т. е. „поклонение“, което води към Първообраза. Християнската култура е онази външна атмосфера, която трябва да подтиква и насочва човека към екзистенциалната среща с Бога. Културата е средство на общение с другия, начин да се облагороди характерът и да се опитоми грехът на подивялата човешка природа. Смисълът на културата е преди всичко преодоляване на себелюбието, на гордостта и на най-големия неприятел на човека – смъртта. Когато културата се отдели от култа, от аскезата, тогава, вместо да освобождава човека от робуването на вещите, самата тя им се подчинява. Тогава тя става мит и фетиш. Отчуждеността от Бога има за последица създаването на идолопоклонническо отношение към културата. Тогава културните блага се сакрализират и стават нови божества. Срещу обожествяващо и идолопоклонническо отношение към културата през историята не са били имунизирани дори и християните.

Съвременното християнско културно творчество (включително и православното) е застрашено отвън и отвътре. Оправдано е да се постави въпросът, дали наистина съвременните християни създават нови културни блага, или става дума за копиране, репродукции, реставрация, фотографиране и консервиране на миналото. Преди всичко второто, но при условието за вярност към „вярата на отците“. Днес всички християнски народи страдат от романтични представи за миналото, когато всичко е било идеално и съвършено, а сега е изопачено и дефектно. Една икона или храм са православни, ако са по-добро копие на някои по-стари. Това е тенденцията за превръщането на Църквата в обикновен музей за художествени и културни старини и обичаи, несъмнено прекрасни, но трагично безжизнени. Силата на този културен ултраконсерватизъм не е малка и незначителна. Тя не се намалява и от факта, че съществуват и културни творци, които черпят вдъхновението си от есхатона. Днес нямаме нужда от някаква „екзотична“ християнска (православна) култура, а от култура, която е в състояние да сключи брак със съвременната епоха и да я вдъхнови; имаме нужда от култура, която е в състояние да изрази онова радикално ново, което Христос е дарувал на света и което в своята цялост ще се осъществи в бъдещето. Свободата е необходима предпоставка на всяка истинска и автентична християнска култура.

Православната църква никога не се е стремяла към културната унификация на света. Тя е била и вчера, и днес е, и утре ще бъде за съ-съществуването и взаимопроникването на различните народни култури. Всеки народ, всеки индивид има право да изразява вярата си в категориите на своята култура. Евангелието трябва да се инкултурира във всяка местна култура. Затова Църквата днес вижда Европа като мозайка в лего-то от парченцата на различните култури. Живеем в ерата на глобализацията на културата, на невероятната интеграция на света. Създава се универсална, масова и интегрална култура. Благодарение на информационното и технологично-техническото развитие човек може да участва във всички култури на света и това е новата реалност, пред която сме изправени. Днес културната глобализация на света поражда усещането, че всяка национална култура (по-малка или по-голяма) се чувства застрашена. И все пак, днешният свят не принадлежи специално към нито една нация, към нито една култура. Той принадлежи на всички култури, ако те са способни да намерят своето място в него. Християнството има подчертано персоналистична и отворена антропология и онтология, отворена и комунитарна култура. Затова то никога не може да приеме културното гето и културната изолация.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на прот. Радован Бигович „Църквата в съвременния свят“, ИК „Омофор“ 2013