Бежанците от Ирак копнеят по дома, но се страхуват, че там ги очаква смърт

“Въпреки че бях заплашвана много пъти в Ирак, аз не исках да заминавам”, казва арменката Кайран Вартан Рупен, който е фризьорка. “Но после ателието ми беше изгорено, а колата на съпруга ми, който работеше като шофьор, беше открадната. Така оставихме всичко зад гърба си и избягахме.”

Когато църковни водачи от цял свят посетиха Сирия през април, иракчаните, които бяха напуснали домовете си и своята общност, за да поемат по тежкия път на изгнанието, казаха, че чувстват нужда да разкажат своите истории на онези, за които те се надяват, че имат властта да съдействат да се сложи край на тяхната трагедия.

На среща в Дамаск бежанците говориха пред членове на църкви от САЩ, Германия, Ливан, Пакистан и Швеция, както и пред генералния секретар на ССЦ Самуел Кобия и на Близкоизточния съвет на църквите Юргис Ибрахим Салех.

Представителите на църквите изслушаха разкази за страданието в Ирак и гостоприемството в Сирия. Те чуха за болката на живота в Ирак и евентуалното заминаване. Разбраха за тежестта, която притокът от 1.5 милиона бежанци от Ирак оказва върху икономиката на Сирия, създавайки нужда от работни места, безопасност и сигурност въпреки въпросите без отговор “какво следва” за иракчаните.

Цените на храната и квартирите се покачват главоломно и е трудно де се намери добре платена работа. “Дори и да нямаше бежанци, икономиката ще трябва да създава хиляди работни места годишно, за да интегрира нашите млади хора, които идват на трудовия пазар”, обяснява на посетителите от чужбина Самер Лахам, директор за икуменическите връзки към Православната патриаршия на Антиохия и целия Изток.

Иракчаните, които говориха на гостуващите екипи, споменаха за травмата, преживяна от техните деца и несигурността за тяхното бъдеще. Фризьорката Рупен каза, че нейният син не може да говори нормално след като едва е избегнал отвличане.

“Животните живеят по-добре от човешките същества в Ирак”, казва Самира, сироправославна бежанка. “Те поне имат свободата да се движат. Ние дори се страхувахме да отидем на църква, тъй като хората биваха отвличани от църквите.”

Самира разказва, че един ден, когато все още била в Ирак, тя отишла на пазар с дъщеря си. “Трима въоръжени мъже ни спряха. Те започнаха да блъскат дъщеря ми и я питаха защо е на улицата без фередже. Оттогава тя не искаше да излиза от къщи и отпадна от университета.”

Бежанците християни казват, че според това, което са преживели в Ирак, е опасно да принадлежиш към религиозно малцинство. “Християните и другите малцинства плащат цената на войната в Ирак”, казва Лахам от Православната патриаршия. “Те са подозирани, че са предатели и че помагат на съюзническите сили, сякаш не са най-ранната част от тъканта на обществото и не са споделяли хляба си със своите братя мюсюлмани в продължение на векове.”

Арам, който принадлежи към Арменската църква в Багдад, казва: “Съпругата ми и аз познаваме някои християни, които бяха убити. Тъй като нашите номера бяха в техните мобилни телефони, убийците ги използваха да ни звънят и да ни заплашват.”

Арам разказа също за недоверието, което трови общностите в Ирак: “Имахме някои приятели, които се оказа, че работят за Армията на Махди [въоръжените отряди на иракския шиитски духовник Муктада Садр]. Ние мислехме, че те са приятели, а те ни снимаха, за да бъдем убити.”

Допреди ръководената от САЩ военна операция през 2003 г. християните са възлизали грубо на 3 процента от 29-милионния иракски народ. Приблизително 70 процента от християните принадлежат към Халдейската църква, която следва древния халдейски обред, но е в уния с Католическата църква. Около 60 процента от иракчаните са мюсюлмани шиити, докато около 35 процента са мюсюлмани сунити.

Инциденти като публикуването на карикатурите на пророка Мохамед в Дания през 2005 г. благоприятстват екстремистите, които ги използват, за да оправдават скритата си цел да изхвърлят “неверниците” от страната, казва Мунир от калвинистката общност в Багдад.

“Семейството ми беше заплашено: “Или си тръгвате до 15 минути, или ще ви убием”, споделя Мунир собствения си опит. Той добавя, че те не са знаели колко сериозна е заплахата, затова отишли в съседния апартамент на сестра му и зачакали. Скоро пристигнала въоръжена банда. “Те изнасилиха нашите съпруги и дори моята осемдесетгодишна майка беше бита.” След като отвлеченият зет на Мунир бил освободен, семейството заминало незабавно, “без дори да вземем някакви дрехи с нас”, като продали апартамента си за една четвърт от стойността му.

Въпреки че са намерили убежище в Сирия, животът не е лесен, тъй като средствата, които бежанците са успели да вземат със себе си, скоро се изчерпват, а работа е трудно да се намери.

“Аз имам брат и сестра извън региона”, казва Мунир. “Ние зависим от тях и сме им в тежест. Но те не могат да си позволят непрекъснато да ни изпращат пари.”

Психологическо бреме за много семейства е съзнанието, че при всеки непредвиден случай или заболяване те ще се окажат без защита. Куарин, баща на четири деца, е напуснал своята работа в охранителна компания в Багдад, за да се събере със своето семейство в изгнание и да се грижи за децата си. “Моята съпруга се нуждае от спешна операция”, казва той, “но аз нямам пари, за да платя за нея”.

Въпреки че бежанците са благодарни на Сирия и на църквите там за оказаното им гостоприемство, мнозина се чувстват изоставени от международната общност. Чувството за безизходица нараства с всеки пореден отказ за издаване на виза от западните посолства.

Викове “Не!” и дори “Никога!” на английски и арабски изпълват залата, когато на бежанците е зададен въпросът, дали искат да се завърнат в Ирак. “Разбира се, аз искам да се върна в моята страна”, обяснява млада жена от Басра. “Но можете ли да ми гарантирате, че няма да бъда убита? Моите роднини се върнаха и бяха убити за една нощ.”

Патриархът на Сирийската православна [дохалкидонска] църква Мор Игнатий Зака, който самият е роден в Ирак, разказва на посетителите за един свещеник от неговата църква, който е бил убит едва седмица по-рано, след като отслужил литургия. “Не искаме Ирак да остава без християни, но ако те са в опасност там, как можем да им кажем да останат?”, казва той.

Някои от интервюираните лица са помолили да бъдат използвани само малките им имена.