Безсмислието на българските интелектуалци

Причината затова е цинично ясна: в България няма интелектуалци. А обяснението е още по-вулгарно: в България няма интелектуалци, защото хората, които живеят тук, не разполагат с достатъчно пари, за да удовлетворят първом неинтелектуалните си потребности. И тъй като тези потребности са обективни, което ще рече, че важат за всички без необходимостта им да може да бъде отречена или отменена, българските интелектуалци биват изтикани от живота само на единственото останало възможно място, т.е. в крайната субективност. А понеже радикално субективните неща нямат важимост и приложение за никого, те са безсмислени и – като следствие от това – неприложими.

Безсмислицата обаче не е нещо лошо и обидно, нито е грешка или неправилност. Тя следва да бъде тълкувана буквално: като липса на смисъл, т.е. на определеност. Тя е неопределеност на изказа, правеща изреченото да не е вярно (нито невярно) не защото авторът не е запознат със семантиката на термините, взети поотделно, или защото нарушава синтаксиса. Не, безсмислицата е такава, защото не са обяснени правилата, които така или иначе са в употреба.

Второ, дори правилата, които се употребяват, се нарушават в движение.

Трето, самото им нарушаване е лишено от закономерност.

Безсмислицата е просто и само израз, експресия, емоция в смисъла на Алфред Ейър от Език, Истина и Логика (1936 г.). Тя е изцяло субективна, липсват й както значение, така и контекст.

В нея няма комуникация, защото без единство на значение и контекст, не може да достигне статута на знак, а е само сигнал.

Ето един пример. В България е смислено при съгласие човек да поклаща главата си наляво и надясно, а при несъгласие да я поклаща нагоре и надолу. В Германия, да речем, не е така, а е точно обратното. Движенията и в двата случая са определени като противоречащи си, и разбирането им (и най-вече за действие според това тълкуване), неминуемо човек трябва да е ориентиран дали събеседникът му употребява българския или германския код за жестикулация. Първият елемент (посоката на движение на главата) значение, втория елемент (очевидностите на средата) е контекст-ът на значението.

Безсмислица има винаги, когато значението не съвпада с контекста си, т.е. когато е невъзможно на дадено действие да се отговори с друго действие.

Ако, да речем, събеседникът ми зададе въпрос, на който се отговаря с да или с не и зачака моята реакция (утвърждение или отрицание, съгласие или несъгласие), а аз, вместо да поклатя главата си било хоризонтално, било вертикално в съответствие с намерението си да бъда разбран или неразбран, за да изразя позицията си, взема че легна на пода и направя 50 лицеви опори, то интерпретацията на това действие ще е невъзможна. Аз (от моя гледна точка) съм се изразил, само че не съм направил нищо друго. Затова знакът, който съм подал към околния свят, е безсмислен, т.е. не е знак.

Разбира се, този случай (на поведенческа реакция) е само един от възможните и то от най-лесните за диагноза. Не по-малко безсмислен би бил също сигналът, който аз мога да подам като изсвиря с уста откъс от любимо музикално произведение, като цитирам част от стихотворение.

По-трудно се усеща безсмислицата, като мотив и стратегия на действие тя е изказване-по-повод, заемане на позиция.

В класическата си статия Преодоляване на метафизиката чрез логически анализ на езика, Рудолф Карнап (1928 г.), обръща внимание основно върху възможните употреби на езика, в които сякаш на изречените думи по дефиниция съответстват триизмерни и времеви елементи на възприятието.

Това, по същество, хипостазиране, е свидетелство за митологично отношение към езика, или казано без заобиколки – за вяра в магията и в собствените способности да си служим с нея.

Това е убедеността, че се случва това, което искаме, и нещата са думи (не толкова, че с думи се правят неща). Това е убедеността, че на различните думи отговарят различни неща. Това е надеждата, че като уча думи, познавам нови неща.

Досещате се, че текстовете на интелектуалците са всичко друго, но не и отговор на зададен въпрос (пък бил той и от самите тях), което ще рече, че не могат да бъдат интерпретирани дори и като въпрос, на който би могло да се даде отговор. Той е действие, което следва да бъде съдено или като силно, или като слабо, но не и като правилно или неправилно.

Откъде обаче произтича тази убеденост в собствените сили и какви са светогледните перспективи, които стоят пред подобни субекти?

Причината за налагането на такова писане е трояка. Това са недостигът на класическа образованост, отсъствието на усет за природата и страх от математиката и от формализма на разсъдъка въобще.

Първият аспект е недостигът на класическа образованост. Той си личи не толкова в невладеенето от нашите интелектуалци на старогръцки и латински език, колкото в невежеството им относно основни фази в окциденталната концептуална традиция. Това води до антиисторично отношение към тълкуваните текстове и до наивната нагласа, че разбирането на даден термин съвпада и се изчерпва с речниковото му значение.

Така неговият смисъл не се променя при пренасяне в друг контекст и езикът е нещо естествено, стихия, елемент, природа, свръх-човешка енергия и сила.

Вторият аспект е нямането на усет за природата. Той се дължи на срама пишещият да не бъде разпознат като провинциалист, защото който е роден и заселен в езиковата природа, по определение не може да се измъкне от нея, т.е. е неурбанизиран и некултурен.

Това ражда презрение към България и българското и травмата, че онтично-низките предмети на мисълта не отговарят на онтологично-висшите методи на мислещия.

По представителен начин такова себеунижение е очертано в една може би известна статия на А. Кьосев за самоколонизиращите се култури, в която единственото самоизмислено нещо е тезата на автора. За нея обаче – друг път. Засега отбелязваме само, че като обяснение на срама служи онова, от което интелектуалците най-много от всичко биха искали да избягат – национално-обусловената метафизика.

Тъй като всички те са филолози (мечтаещи да са психоаналитици, антрополози, културолози и пр. софт-социолози), формирани когато последното нещо, което се учеше, беше как да изпитаме удоволствие от текста, интелектуалците парадоксално са заразени с едновременно идеологическо-и-почвеническо отношение към литературата. В техните представи лесно се е състоял преходът от положението, че текстът е партийно-класов, към положението, че текстът е индивидуален израз на психо-физиката на изолирания от света автор.

Те обаче странно се отричат от този си организмичен волунтаризъм, от търсенето на екстаза, като считат, че именно поради тази своя естественост, са (поради неотменимостта на вече хипостазирания език) безнадеждно вкарани в клопката на Сепир-Уорф и дори ако пишеха на чужд език, никога нямаше да могат да изпълзят извън инстинктите на балканския народец, на всичкото отгоре неползващ латиница.

Двете противоположности се допират и преминават една в друга. Желанието да си индивид, който прави каквото си иска със собствените си начини за преживяване на всичко различно от него, води до празната рамка на единственото, което не може да се анихилира след отказа от съобразяване с икономика, право, общество и институции.

Това, което остава, е езикът (в широк смисъл), на който са изказани и закрепени всички правила. Той е правилото, което конституира тези правила.

Това хипостазиране на езика вследствие безкрайно-абстрактната антиисторичност, плюс антиколективистката идеология именно води до травма. Вина на национално ниво и бягство от природата вече не само като противоположна на историята, но и като противоположна на изкуството.

Третият аспект: отказът от формални техники и презрението към здравия разум е очакваното следствие от приемането на самия себе си като не-природен в смисъла на самосъздаващ се (оттук и жаргонът на самоизмислянето, преминаващо в самообожествяване).

Тъй като такова самосъздаване е непрозрачно дори за самото себе си в своя произход, то е принудено да постулира същността си като екстатично преживяване, като излизане извън ограниченията. Затова интелектуалците ни са принципни неоплатоници, но поради перверзния си произход, за разлика от Плотин се срамуват не от физическата си външност, а от психическата си вътрешност, т.е. от възприеманите като натрапени колективни норми.

Екстазът като първа причина и крайна цел мотивира всички методи, използвани от нашите хора по пътя към Висшето Благо, а именно да не си повече обективен и да не си вече българин.

Резултатът е движение в техниките на метафората, катахрезата, хипотезата, театралното (защото театърът е живот, умножен по самия живот, живот на степен), използвани в правените текстове.

Ето защо тези текстове имат няколко главни особености, най-важните от които са:

– омразата към дефинициите,
– невъзможността за аргументи,
– бягството от пропорциите,
– незачитането на тенденциите,
– играта като образец и хепънингът като идеал,
– предпочитането на устната пред писмената (в крайна сметка те задоволяват най-вече с доклади и в краен случай със статии, но не и с монографии) форма и най-вече
– фрагментарността.

Прогнозата е, че пред нашите интелектуалци стоят два еднакво жалки пътя. Стремежите към екстатичност постепенно ще ги доведат или до най-обскурантистко православие, или до окончателно разтваряне на субекта в субстанциалната боза, предлагана от New Age реставрациите на Озирис и култа към (разтерзаването на) Орфей.

Нагонът към артефакта пък ще се радикализира до най-долнопробно пропадане в лапите на теорията за световната конспирация, на която всички ние сме жертви; конспирация, която ни управлява дотолкова успешно, че даже най-върлите й противници всъщност без да искат й служат най-добре.

Като обобщение – нашите интелектуалци са нещо като синтезатори. Знаем, че синтезаторът много прилича на пиано, но не е. Той не може да работи без електрически ток, т.е. не е самодостатъчен, не е организъм, а е механизъм.

По същия начин интелектуалците ни не са движени от автентични потребности за себеизразяване, нямат проблеми, които да искат да решат, а по-скоро действат под натиска на външната среда като пишат за този, който поръчва музиката само и само той да им се възхити. Освен това синтезаторът основно имитира звуци, и дори когато имитира пианото, той пак не е пиано, а достига степента на крайната си изкуственост.

Накрая, синтезаторът смесва, обединява и възпроизвежда не само звуци, но и шумове, и по този начин прави най-силни ефекти там и тогава, когато и където вече и повече не виреят нито хармонията, нито мелодията.

Какъв е изводът: съвсем скоро ще настъпи моментът, в който влиянието на интелектуалците (колкото и смешно слабо да е то сега, ако речем да го съизмерим с интересите на обществото като цяло) не просто ще намалява, а ще изчезне съвсем. Най-вече поради тяхната не-институционалност. Спасителен път от тази ситуация за радост не съществува.