Българската православна църква и Освобождението на България

Когато отбелязваме годишнините от Освобождението на България и отдаваме заслужена почит на загиналите руски войници, паднали на бойното поле за Свободата на българския народ, обикновено на преден план излизат политическите, военните и дипломатическите усилия и фактори за създаването на Третата българска държава.

Безспорно е, че Руско-турската освободителна война от 1877-1879 година е финалното събитие, което допринася за политическото освобождение на България и за международното признаване на българската държава. Но всички тези събития са, от своя страна, резултат на едно грандиозно и вековно усилие на българите за национално освобождение и политическа независимост, които имат своите дълбоки духовни и национални основания и мотиви. По-малко внимание в историческите анализи и оценки се отделя на ролята на духовните фактори и на заслугите на Българската църква за формирането на националната традиция и самосъзнанието на българите като модерна европейска нация, която израства и достига сама до достойнството на свободна нация чрез вековна и упорита борба за отстояване на своята културна идентичност и за възраждане на своите духовни и политически традиции.

Решението на Светия Синод на Българската православна църква през тази година да се пристъпи към официална канонизация на новомъчениците, загинали за своята християнска вяра по времето на Априлското въстание, е една важна стъпка по посока именно на утвърждаване на подвига и ролята на саможертвата на тези християнски мъченици и българи, които чрез своя подвиг в името на Бога и своя народ издигат духовно нацията до свободата и достойното човешко съществуване. Без християнската вяра и духовния подвиг на Църквата едва ли българите биха достигнали до величието и духовната зрялост да се заемат сами с борбата за своето освобождение, която води и до политическите процеси на държавната независимост.

Историята на българския народ и неговата култура са дълбоко свързани с християнството и духовната традиция на Българската православна църква. Без тези важни духовни фактори ние не можем да резберем в пълнота смисъла на българската история и логиката на историческите събития през ХІХ и ХХ век.

Християнството и българската култура

Както е добре известно християнството и най-вече неговата източно-православна традиция до голяма степен оформят културния облик на българите като народност и спомагат за формирането на нашата идентичност като съвременна европейска нация. Чрез просветата и богослужението на разбираем славянобългарски език, чрез книжовността и молитвеното присъствие в живота на българите, Църквата упражнява широко и всеобхватно културно въздействие върху духовността и вярата на народа и оформя в решаваща степен народните традиции. Независимо дали изследваме приноса на Църквата за формиране на славяно-българската книжовност и култура през Средновековието или нейната роля за съхраняването на духовната идентичност на нашия народ през по-късните векове, ние неизбежно се срещаме със специфични религиозно-нравствени и социо-културни процеси и феномени на обновление на християнската духовност и обществен морал.

Християнството и християнската духовна култура в България са вкоренени дълбоко в сърцевината на религиозно-нравствения живот на Църквата и произтичат от нейното благодатно лоно, но също така те се отразяват върху културния и обществения живот на вярващите и оказват въздействие върху политическите традиции на държавата. За да вникнем в духовните пространства на българската култура през вековете, която черпи живителни сили от християнската вяра и духовност, е необходимо да разберем дълбочината и ценностните измерения на християнството като универсална религия и общочовешки морал.

Християнството прониква във всички форми на духовния живот на народа и затова ние неизбежно се изправяме пред определящото духовно значение и присъствие на Църквата. Като религиозна институция или духовна общност тя сплотява народа чрез своята вяра, благодатно освещаване на живота, вековна традиция, духовно-просветна мисия и народополезно служение.

В лоното на Църквата се претворява духовния и нравствен облик на народа, създават се старобългарската книжовност и култура като плод и достояние на вярата и духовното просвещение. Така тези две духовни и културни реалности – вярата и духовното просвещение, остават неразривно свързани и продължават да вдъхновяват българските християнски духовници и книжовници през вековете, а този идеал на Църквата се възприема като непрестанно обновяваща се духовна мисия сред българите. Тази духовна и просветна мисия на Българската църква черпи своето основание и вдъхновение през вековете от Кирило-Методиевото дело като се импулсира и инспирира от богатото наследство и непреходните образци на първоучителите.

Според възприетите духовни образци за просвещение на вярващите и нравствено възпитание на подрастващите всеобщата грамотност и образование за децата е изведена в първостепенен и върховен приоритет. Делото на св. Климент Охридски и книжовниците от Преславската книжовна школа реализират практически и осъществяват на дело заветите на светите братя в България. Още първите азбукарчета, за които говори Черноризец Храбър и новопросветените българи, за които говори епископ Константин Преславски, с духовна жажда за знание и свещен трепет усвояват знанието и се стремят към истината, култивират у себе си стремеж към просвета и широта на кръгозора и културата.

Дълбоките духовни образци и специфичните културни прояви на християнската вяра и на християнския културен и цивилизационнен модел са възприети творчески в България и приложени умело от Българската църква. При съществуващото културно многообразие в тогавашна средновековна Европа те се прилагат на българска почва по своеобразен начин и дават ценни духовни плодове, основани върху принципите на всеобщата грамотност и просвета, както през епохата на Средновековието, така и в по-ново време. Християнството формира културния облик на българите още през Средновековието, но продължава да въздейства върху неговото преобразяване и претворяване през епохата на Българското възраждане и в по-ново време.

Духовното възраждане и новобългарската просвета

През периода на Възраждането на българската култура и формирането на българската нация тези принципи и ценности са водещи, а така също и при прехода към модерното време в политическото развитие на България след Освобождението. Модернизацията и европеизацията на българското общество се основават върху принципите на християнското просвещение и всеобща просвета на народа, а християнската духовна традиция отново показва своята жизненост. Църквата осъществява своята духовно-просветна мисия достойно през епохата на Възраждането и затова заема своето традиционно и важно място в съдбата на народа и държавата и след Освобождението.

Ролята на християнската вяра за духовната памет и идентичност на българите е близка до значението на спомена за независимата държава за политическата култура на българския народ и за формирането на съзнанието за собствената културно-историческа значимост и достойнство.

По най-убедителен начин тази духовна връзка се разкрива в делото на преп. Паисий Хилендарски, който призовава българите към просвета и достойно бъдеще, което придава силен тласък на културното пробуждане на българите и отключва процесите на дълбоко обновление на съзнанието, довели до националното възраждане и формирането на модерна и независима България.

Българската църква и духовното пробуждане на нацията

Грижата на Българската църква за духовната просвета на своето паство и особено за нравственото възпитание на подрастващите е водеща в културата на Българското възраждане. В зората на Възраждането стоят духовните будители на българския народ – православните монаси и духовници св. Пимен Зографски, преп. Паисий Хилендарски, еп. Софроний Врачански, архим. Неофит Бозвели, йромонах Неофит Рилски и много други духовни просветители, учители и будители на българския народ. Всички духовници – таксидиоти и проповедници, дамаскинари и изповедници, които развиват книжовна и просветителска дейност, създават нравоучителни проповеди или стават основатели на първоначални училища за образование на децата, са имали като първостепенна грижа и свой основен дълг пред Бога и вярващия народ изграждането на просветни центрове и духовни школи в метосите и манастирите, а по-късно в читалищата и класните училища.

През този период Българската църква поема функциите на основна образователна институция и осъществявайки изконната си мисия да просвещава духовно вярващия народ се заема с изграждането на новата образователна система на българската нация.

Понякога сме свикнали да използваме израза „килийно училище” като синоним на нещо назадничаво и архаично, примитивно и недоразвито – в педагогическо и институционално отношение, от гледна точка на модерните образователни стандарти. Но много често забравяме, че методиката на обучение, педагогическите похвати и методи, правилниците и уставите на тогавашните училища, и особено учебното съдържание и основните учебни предмети в нашите църковни училища, са били напълно в съзвучие с водещите европейски тенденции и са имали за цел да дават адекватно, модерно образование и общо културно просвещение на децата, които се обучават в тях. Те са били изградени в духа на най-добрите и напредничави философски и педагогически тенденции на тогавашните развити европейски страни и водещи културни народи.

Един пример от съчинението на Феликс Каниц за училището, което той е видял в Троянския манастир може да ни покаже каква е била картината на образователната система в българските манастири и оценката за нея от страна на компетентен външен наблюдател. В своята знаменита книга „Дунавска България” Ф. Каниц описва съществуващото манастирско училище с възторг и преклонение пред подвига и предаността на духовниците-учители, които са изградили образователна система в условията на робство, която по нищо не отстъпва на съществуващите в свободните европейски страни по това време.

Чрез създаването на Българската екзархия и самоуправлението на тази де факто автокефална църковна институция българите постигат своето върхово национално постижение без при това да имат своя политическа и държавна организация. Екзархията дава самочувствие на българската нация и готовност за политическо и държавно самоорганизиране. Ето защо последващото действие на външните политически фактори за освобождението на българите играят ролята на завършващия стадий в националното самоорганизиране. Делото на йеродякон Игнатий (Васил Левски) – Апостолът на Свободата, убедително показва това самосъзнание, разбиране и готовност за собственото самоорганизиране и освобождение на България. Свободата на българите не е подарена наготово. Българите израстват и се подготвят трудно и мъчително за нея. Освобождението е заслужено и постигнато като достижение и достояние на българския дух на свободолюбие и национално достойнство.

Българската църква и новата българска държава

Българската църква в новоосвободеното княжество продължава своята духовна мисия и остава вярна на заветите на Българското възраждане. Тук следва да посочим като най-ярко делото на Търновския митрополит Климент (В.Друмев), който работи неуморно и на духовното поприще и в областта на науката, образованието, литературата и публицистиката. Духовната просвета на народа и нравственото възпитание на подрастващите са в центъра на неговото научно и богословско творчество. Създаването на духовни училища и на оригинална система за духовно-нравствено възпитание са сред духовните плодове на този наш православен църковник и просветител. В това отношение следва да се посочи и личността и делото на Варненския митрополит Симеон – високообразован духовник и неуморен изследовател, проповедник и просветител, който усърдно се труди за благото на духовното просвещение на българския народ в свободното княжество.

Българската екзархия в края на ХІХ и началото на ХХ век продължава да следва своите духовни идеали като в освободената Родина си сътрудничи с държавата в областта на народното просвещение, а в земите, които остават неприсъединени към свободното княжество, изгражда система на църковно училищно образование. В това отношение особено много грижи полага тогавашният български първойерарх екзарх Йосиф. Той е радетел за широка духовно-просветна дейност на Църквата, която да спомогне за единението, сплотяването и културното израстване и развитие на българския народ. Под негово ръководство Българската Екзархия изгражда стотици училища, десетки гимназии и духовни школи, свещенически училища и множество образователни институции. Част от тях са преместени в България след Балканските и Първата световна война, а други са унищожени и загубени за българите. Тези тревожни и смутни събития, и техните печални и трагични резултати за българския народ, оформят, според акад. Иван Снегаров, едно разбиране у екзарх Йосиф за първостепенното значение на духовната просвета и нравственото възпитание на децата и подрастващите, които са носители на бъдещето на българския народ. Ето защо след идването си в България и преместването на седалището на Екзархията от Цариград в София през 1915 год. Екзарх Йосиф изработва и завещава на Църквата своето дълбоко разбиране за първостепенното значение и неотложна необходимост на духовното просвещение и християнското нравствено възпитание на "българската учаща се младеж". Тези принципи той разкрива в редица свои проповеди и слова, които според акад. проф. Иван Снегаров оформят т.нар. „Завет на екзарх Йосиф към българския народ”.

През този период поради унищожаването на духовно-просветната и образователна система от български училища на Екзархията, която е била изградена извън пределите на България, и трагичното приемане на последиците от този крах, Българската православна църква започва по-системно и целенасочено да се ангажира с проблемите на духовно-нравственото образование и възпитание на децата и подрастващите в българското училище. Националната катастрофа и последвалите трудности на междувоенното време карат Църквата да обърне по-сериозно внимание на тези въпроси. Чрез създаването на редица духовно-просветни списания и нови инициативи за духовно образование – като създаването на висше богословско училище, обновлението на съществуващите духовни семинарии и свещенически училища, създаването на широка мрежа от прицърковни неделни училища, БПЦ се опитва да създаде широка и общонародна програма за духовно просвещение и християнско религиозно-нравствено възпитание на децата и подрастващите. Това духовно дело е израз на дълбоките традиции на Църквата и на заветите и идеалите на Българското възраждане и днес.