Векът на свободата

Д. Б. Харт

Причината, поради която презиращите религията днес употребяват толкова слаби аргументи в подкрепа на своите предубеждения, дори без да съзнават колко слаби са тези аргументи, е, че те са водени от предкритични и ирационални импулси от възможно най-изчистения фидеистки тип. На най-дълбокото равнище на своите мисли и желания те се покоряват на принципи и подтици, които не почиват на каквито и да било други основания, освен на самите себе си. Денет вярва, че цялата действителност се състои от материя в движение, но не защото е способен да обоснове пътя си до подобно заключение, нито защото това е неговият опит от действителността, а просто защото и неговата обосновка, и неговият опит са приковани към една картина на света, която за него притежава абсолютно първичен авторитет. И действително, би било абсолютно безсмислено да допуснем, че е възможно той да хукне към Света гора, за да проучи (чрез практика) източнохристиянската исихастка традиция, или че би преосмислил своето убеждение, че свидетелствата на толкова много дисциплинирани умове през вековете за срещи със свръхестествената реалност са prima facie¹ лишени от стойност само защото не могат да бъдат изследвани по начина, по който бихме изследвали животинската зигота, или би се потопил по-дълбоко в разрешаването на класическите философски аргументи относно религиозните традиции (по отношение на които аргументи „Развалянето на магията” ни показва, че на практика той няма каквото и да било познание въпреки философската си подготовка). По всяка вероятност всичко това би било невъзможно за човек с неговия темперамент и фундаментална визия за нещата; той не би могъл да направи нито едно от тези неща с добра воля и с непомрачен ум, а затова и те не биха имали силата да нарушат неговото спокойствие. А в по-широк смисъл всички проявления на модните днес форми на принципно неверие са разбираеми единствено в контекста на един далеч по-голям „проект“: на до голяма степен подсъзнателната (или най-малкото поне подразумна) воля на западното човечество в полза на ценностите на Модерността, и още по-точно, на модерното разбиране за човешката свобода. За да разберем онова, което подтиква някои от нас не само към неверието, но и към страстната и често пъти неприкрита омраза към вярата в Бога, както и към евангелизаторското им посвещаване на нейното изкореняване, ние трябва да разберем какво представлява онова, в което подобни хора – а в един по-широк смисъл вероятно и всички ние вярваме, и защо то изисква от нас да детронираме вярата, която иска да измести.

Всички тези твърдения вероятно изглеждат предубедени, а моето единствено извинение, че ги изтъквам е, защото ги смятам за верни. И това ми позволява да поема риска и да изложа едно още по-предубедено и умишлено провокативно твърдение: да бъдеш изцяло модерен (нещо, което малцина от нас са), означава да не вярваш в нищо. Това не означава, че нямаш никакви вярвания: истински модерният човек може да вярва почти в каквото и да било, и вероятно дори във всичко, тъй като всички тези вярвания се основават трайно върху по-фундаменталната и по-радикална вяра в нищото или, още по-добре казано: в небитието като такова. Най-висшият идеал на Модерността, а именно нейното особено разбиране за личната автономия, изисква от нас да се доверим на едно първоначално отсъствие, лежащо в основата на цялата действителност: една плодовита празнота, в която всички неща са възможни, от която няма да произлизат никакви препятствия пред нашата воля и по силата на която ние можем следователно да избираме да правим със самите себе си онова, което пожелаем. Или, което е същото, разчитаме, че не съществува никакъв главен критерий, с чиято помощ да отсъждаме по отношение на нашите избори, който да би стоял по-високо от несъмненото добро на свободния избор сам по себе си, и че следователно всяко отсъждане, което е божествено повече от човешкото отсъждане, е в някакъв смисъл посегателство над нашата свобода. Ето това е нашата основна идеология. Казано с възможно най-неукрасени думи, етосът на Модерността е, за да сме съвършено прецизни, нихилизмът.

Тук веднага държа да подчертая, че тази дума не е оскърбителна и аз не я използвам презрително или надменно. Днес съществуват немалко твърде добросъвестни в морално отношение философи (особено в континентална Европа), които с истинско убеждение се идентифицират като нихилисти, тъй като те схващат нихилизма като ни повече, ни по-малко отхвърляне на всяка идея за последен източник на истина, трансцендентен по отношение на човека или на света: отхвърляне, казано с други думи, не на различните обективни истини, които могат да бъдат разпознати вътре в света, а на самата представа за съществуването на каквато и да било тотална или вечна Истина, която е отвъд света и която управлява реалността и определя кое е добро, истинно или красиво за всички нас тук, долу. Като такъв, биха доказали някои, нихилизмът е потенциално най-мирното и плуралистично от мисловните състояния тъкмо защото не предполага никаква система от вярвания, които е задължително да бъдат налагани на другите, нито един-единствен път към истината, който останалите трябва да бъдат заставяни да следват. Да бъдеш наистина нихилист, в този смисъл на думата, означава просто да си се освободил от всяко робуване на каквото и да било верую, на всякакви религиозни фантазии или на каквато и да било форма на културен абсолютизъм и по този начин да си изоставил абсолютно всяко желание да контролираш останалите.

Почти никой обаче не е изцяло модерен в точно този смисъл, а малцина от нас са осъзнати или последователни нихилисти: дори от този крайно благообразен вид, който току-що описах. Мнозинството от нас, ако трябва да се доверяваме на социологическите проучвания, дори вярват в Бога. А дори и повечето от невярващите в Него са наясно, че човешката природа и човешкото общество поставят не просто необходими, но и желани граници на свободното упражняване на волята. И все пак живеем в епоха, основната ценност на която беше решено със съкрушителен консенсус да бъде неприкосновената свобода на проявленията на човешката воля като правото сами да решаваме в какво да вярваме, какво да искаме, от какво да се нуждаем, какво да притежаваме или на какво да служим. Волята, обичайно допускаме, е независима до степен, че тя не е подчинена на нищо друго и е свободна дотам, че да бъде наистина спонтанна и да не е принуждавана от нищо по-велико от самата себе си. Това за мнозина от нас е най-висшето благо, което ние можем да си представим. А едно общество, водено от подобни вярвания, трябва – поне мълчаливо – да прегърне и изкусно да налага една много специфична „морална метафизика“, а именно: отсъствието на какъвто и да било трансцендентен стандарт за добро, който да има силата (или пък правото) да предопределя желанията ни към една по-висша цел. Преди всичко ние сме героични и ненаситни консуматори и не трябва да позволяваме на призраците на трансцендентния закон или на личната вина да ни правят нерешителни. Първото и най-висше благо за нас не е това, което избираме, а самият избор, и това се отнася не само до въпроси като това какво ще придобием или как ще живеем. Дори в най-важните наши политически и етически дебати – дебати с възможно най-тежки последици като тези за икономическата политика, за абортите, евтаназията, асистираното самоубийство, цензурата, генното инженерство и т.н. – „изборът“ е онзи принцип, към който не само често се обръщат едната или и двете страни, но и който често като че ли упражнява някаква почти мистична върховна власт над всички останали съображения.

Несъмнено всичко това е последица от един изключително могъщ и убедителен модел за свобода, който не би постигнал такова господство в нашата култура, ако не ни предоставяше чувството за свобода от една произволна власт, за някакви неограничени вътрешни възможности, както и за дълбоко личностно достойнство. И в това няма нищо осъдително. Срещу него не може да бъде издигнат никакъв прост или очевиден морален упрек. И все пак, както вече казах, това е такъв модел на свобода, чийто последен хоризонт е в най-буквален смисъл нищото. Още повече че ако волята принципно определя сама себе си във и чрез изборите, които тя самата прави, тогава тя също – на едно много дълбинно равнище – би трябвало да е нищо: защото е само спонтанно движение, мотив, който е лишен от мотив, абсолютна възможност, която сама поражда себе си. Съществуването на Бог отвъд нас или на човешка природа, която решава вътре в нас, биха ограничили нашите решения в определени рамки, от които не ще може да се избяга, така че на някакво, обикновено несъзнателно равнище, в каквото и да вярваме, ние се уповаваме на липсата и на едното, и на другото. Онези от нас, които сега, в последните дни на съвремието, са най-верни на мъдростта и на етоса на нашата епоха, се оставят на разположение не на Бога, на боговете или на Благото, а се изправят пред една бездна, над която владее празната сила на нашата изолирана воля, чиито решения са също така и нейният морален индекс. Ето какво означава да се превърнеш в съвършен консуматор: първичното небитие на волята приема форма, възползвайки се от небитието на света. И така – ние сме свободни.

Както казах, това е една предумишлено крайна формулировка на въпроса, а рядко животът бива живян в крайности. За повечето от нас силите на конформизма, които ни обкръжават и съблазняват – политически, религиозни, патриотични и обществени, – са необходими прибежища срещу урагана на безпределните възможности. Съвършено последователната етика на избора в края на краищата ще заличи всяка разлика между добро и зло, милост и жестокост, любов и омраза, благоговение и прегрешение, а малцина от нас биха понесли да живеят в създадения при тези условия свят. Повече или по-малко лекомислено ние можем да вярваме, че колкото по-свободна става волята, толкова тя се освобождава от каквито и да било ограничения, от които страда. Това може да означава, че с времето дори грижливо пазените морални традиции може да започнат да ни се струват обременяващи или досадни неудобства, които нарушават нашите права. Малцина от нас обаче са толкова умопобъркани, толкова демонични или непоправимо недорасли, че да изберат да живеят без всякакви видими ограничения. Дори когато сме отхвърлили моралните и религиозните разбирания на предците ни, повечето от нас се опитват да бъдат етични и дори в много случаи „духовни“. Рядко обаче успяваме да наложим нещо подобно на последователен образец върху донякъде случайния сбор от принципи и практики, чрез които правим това. И по-конкретно нашата етика клони към това да бъде нещо като постоянна импровизация или бриколаж: ние си сглобяваме части от традиции, които помним наполовина, събираме етически максими едва ли не напосоки от обкръжаващата ни култура, опитваме се да открием някакво вътрешно равновесие между толерантността и убежденията си и т.н. – докато не споим заедно нещо като кодекс, пригоден към нашите нужди, темпераменти, умствени способности и въображение. Избираме стандартите или ценностите, които намираме за привлекателни на широкия пазар на моралните възможности, и след това се опитваме да ги подредим в някакъв тип благоприлична хармония. Колкото до нашата религия, и за нея може да бъде казано до голяма степен същото: малцина от нас действително чувстват, че вероизповедите, които ние възприемаме, са по-важни при формирането на нашите етически предразположения от собствените ни преценки. И със сигурност ние не се доближаваме към „тайнството на Бога“дори и с мъничко от страха и трепета на нашите праотци, а когато се уморим от нашето посвещение и се отдръпнем, не очакваме да бъдем преследвани – нито от фуриите, нито от хрътките на съвестта.

Това е особено видимо в модерните пастелно-обагрени религиозни простори на Запад – в онези селения на „Новата епоха“, където бутиковите богове притежават власт, която не може да бъде оспорена по абсолютно никакъв начин. Тук човек може да си уреди атмосфера на частна „духовност“ – толкова удобна и терапевтично успокояваща, колкото си поиска, просто като си закупи „ловец на сънища“², няколко привлекателни кристалчета, няколко книги за богинята, тибетско молитвено колело, томче от Джоузеф Кембъл, Карл Г. Юнг или Робърт Грейвс, статуетка на Натараджа³, кесийка с плочки, гравирани с руни, отпечатъци от картини на прерафаелити⁴, потопени в келтски сумрак, флейта от Андите и т.н. – докато тази обрамчена с връв сбирщина от нищо неструващ кварц, евтини китайски пръчици, изпечена глина, безвкусица, крадена иконография и измамна начетеност не достигне онази мистериозна точка на насищане, при която религията става неразличима от вътрешната декорация. Тогава човек може или да изостави боговете си в името на нещо ново, или да остане с тях за определено време, само че и в двата случая – без каквато и да било действителна почит, любов или боязън. Едва ли съществува по-завършена модерна форма на религия от тази. Несъмнено тя няма нищо общо с автентичното и почтено идолопоклонство на древните хора, нито с ненаситния религиозен еклектизъм, характерен за късната Римска империя. Народите от Ранната и от Късната античност наистина са вярвали във, почитали са и са се страхували от своите богове. В боговете на Новата епоха на практика не вярва никой – те са божества не от една небесна йерархия, която е над нас, а от орнаментираната етажерка в ъгъла на стаята ни, и единствената тяхна божествена служба е да придават някакъв символичен израз на мечтаните аспекти от личността на един или друг свой почитател. Те са купени богове, богове като аксесоари, а затова са и просто маски, чрез които единственият истински бог – волята – едновременно и се прикрива, и се открива.

Не трябва да се забравя, че концепцията за свобода, която повечето от нас приемат за даденост и която може да бъде определена като централната „идея“ на Модерността, има своя история. В по-скоро класическото разбиране, било то езическо или пък християнско, истинската свобода бива схващана като нещо неотделимо от съответната природа, към която се отнася: да бъдеш действително свободен, това означава да имаш свободата да осъществиш свойствената на себе си същност и така да достигнеш върха на онова, което си. За Платон и за Аристотел, както и за християнски мислители като св. Григорий Нисийски, бл. Августин, преп. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин или Тома от Аквино, истинската човешка свобода представлява освобождаване от всичко онова, което ни ограничава от живота в благоразумна добродетел или от цялостното осъществяване на нашата природа. Сред нещата пък, които ни ограничават, са нашите собствени неопитомени страсти, нашето своенравно капитулиране пред моментните импулси, нашите собствени неразумни или порочни избори. В този поглед към нещата ние сме свободни тогава, когато сме достигнали до онази цел, към която нашата най-съкровена природа е ориентирана още от най-първия момент на съществуването ни, и каквото и да ни отклонява от тази цел, дори и то да идва от собствената ни воля, е форма на робство. Казано с други думи, ние ставаме свободни по начин, сходен с този, по който скулпторът (в образа на Микеланджело) „освобождава“ формата от мрамора. Това означава, че ние сме свободни не просто защото можем да избираме, а само когато сме направили верния избор. Защото да направиш погрешен избор – с безразсъдство или злонамереност – по начин, който разстройва природата ни и изопачава същинската ни форма, означава да поробиш себе си пред преходното, пред неразумното, пред безцелното, пред (за да сме съвсем точни) животинското. Правейки верните избори, ние все по-ясно ще виждаме „слънцето на Благото“ (ако използваме тази очарователна метафора на Платон), а когато виждаме все по-ясно, тогава ще продължаваме да правим верните избори. И колкото повече биваме освобождавани от илюзиите и от прищевките си, толкова по-съвършено ще става нашето зрение и толкова по-малко ще бъде онова, което ще има да избираме. Виждаме и действаме в едно обединено движение на нашата природа към Бога или към Благото и с напредъка си откриваме, че отвръщането от тази светлина е все по-очевиден недостатък на нашия ум и сърце, както и нещо, което е все по-трудно да сторим. Оттук и Августин дефинира върховното състояние на човешката свобода не като „да можем и да не грешим“ (posse non peccare), а като „да не можем да грешим“ (non posse peccare): условие, отразяващо безпределната благост на Бога, Който, – тъй като в съвършеното осъществяване на Своята собствена природа не може да бъде възпрян от нищо, – е и „неспособен“ на зло, а по този начин е и безпределно свободен.

Това обаче е било толкова отдавна и оттогава до днес сме изминали дълъг път. Дори много от богословите, след като Средновековието е дало път на периода на Ранната модерност (а дори и след това), са престанали да мислят за Бога съвсем по този начин. Историята, която модерният свят разказва за себе си сега, е историята за това как ние, западните хора, най-накрая, за пръв път въобще, сме се научили да бъдем свободни. И така, по необходимост това се е превърнало в история за някакво робство, от което сме се били освободили. Та нали в края на краищата свободата, която притежаваме сега, в резултат от християнството, ни е удостоила с толкова много и така изумителни чудеса (та нима не е така?): свободата за изследване – поставила началото на всички удивителни достижения на модерната наука, на технологиите и на медицината, и която (казват ни) някога Църквата насилствено е възпрепятствала; свободата от сектантското насилие и от „религиозните войни“, която само един строго секуларен режим може да спазва и която (с очевидност) християнското общество не е било в състояние да подсигури; необятните богатства, произвеждани от модерната пазарна икономика, които биват поддържани от неизмеримото разнообразие на потребителските желания и нужди, и които (нали всеки ще се съгласи с това) никога не трябва да бъдат ограничавани с налагането на „частните“ религиозни интереси над цялото общество. Модерността е своеобразно ободряващо и въодушевяващо обещание не просто за определен тип лична автономия, който е бил немислим в по-ранните векове, но още и за мир, прогрес и просперитет. Като резултат от това по-старото разбиране за свободата днес трябва да бъде помнено – ако въобще е нужно нещо от него да се помни, – единствено като форма на робство.

Тогава обаче въпросът е следният: дали изобщо помним това по-старо разбиране? Дали наистина знаем какво точно са представлявали тези християнски векове? И дали свободата и разумността са ценности, характерни само за Модерността, или ние просто сме били индоктринирани да вярваме, че единствено Модерността е действително свободна и разумна? И колко точно свободни сме сега? От какво точно сме били освободени? В края на краищата Модерността е била една културна революция – не просто резултат от природна еволюция от една фаза на икономическо и на социално развитие към друга, а недвусмислен идеологически проект, активно създаване на цяла една „секуларна“ сфера, която никога преди това не е съществувала и която (понеже все още не е била измислена) не е и искала да се „освобождава“ от робството на вярата. А всяка революция трябва да оправдае себе си, като отново и отново разказва как е станала и защо е била нужна, докато не превърне своята история в единствено вярната. Което означава, че в последна сметка всяка революция зависи от възможностите, безочието и убедителността на своята пропаганда.

Откъс от Атеистичните делюзии на Дейвид Бентли Харт,

Омофор, 2020,

превод: Борис Маринов

Бележки