Владишката съвест – разкрачена между съветските летци и жертвите на т.нар. „Народен” съд

Защото, ако съобщението "Трисагий пред паметника на загиналите „руски” летци (гр. Шабла)" не беше обявено от самата Варненска и Великопреслaвска митрополия и не беше публикувано на официалния сайт на БПЦ-БП, може би нямаше да бъде толкова гротескно и да създаде впечатление за подобна безцеремонна духовна извратеност, демонстративно геополитическо безсрамие и възмутителна историческа манипулация. 

 

За какво всъщност става дума?

 

На 3 февруари 2010 г. в град Шабла Варненският и Великопреславски митрополит отслужил трисагий пред паметника на загиналите в бой съветски летци на 7 май 1944 г. В заупокойната молитва взели участие игумен Никифор, диригент на хоровете на Московската академия и семинария, протодякон Игор, сътрудник на Верейския архиепископ Евгений, ректор на Московската духовна семинария, свещ. Василий Селемет от гр. Каварна и свещ. Павел Максимов. Сред присъстващите били и делегации от Руската и Украинската православни църкви, както и представители на Военноморския флот. Съобщава се, че по време на войната са загинали близо 50 млн. души, а най-много жертви е дал Съветският съюз – 27 млн. души. Още е казано: Вечна слава и памет на загиналите във войната и нека Всевишният Бог упокои техните души. Има и видеоматериал.

 

В съобщението от официалния сайт на БПЦ-БП всъщност е събрано цялото близко минало и дай Боже не на същото приличащо далечно бъдеще на нашата "законна" и традиционна православна църква – имаща "историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния и живот", „крепител на българския народ” и тем подобни гръмки изявления, нямащи нищо общо със съвременната действителност, не само около Шабла.

 

Как да се разкрачва владишката съвест ли?

 

Ами трети февруари е просто два дни по-късно от първи февруари, на който нито се е отслужил трисагий, нито е отбелязано събитие, на което БПЦ-БП би трябвало да отдава значение. Не случайно първи февруари 1945 остава една от най-зловещите дати в най-новата българска история. Тогава, сформираният от правителството на Отечествения фронт, т.нар „Народен съд“ осъжда на смърт тримата регенти на Царство България – единият от които е чичо на бивш министър-председател, чиято политическа намеса „реши” всички проблеми в БПЦ – още 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата, управлявали страната от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. – т.е. тогавашния правителсвующий синклит, за който БПЦ, както добре знаем се е молила пред Бога, 67 депутати от ХХV Обикновено народно събрание и 47 генерали и висши офицери от Българската Армия, в която БПЦ е обгрижвала духовни чада. Присъдите са изпълнени още същата вечер. Нямало е нито последно причастие, нито присъствие на свещеник, въпреки, че в най-голяма степен осъдените от т.нар. Народен съд са били верни на БПЦ. Един по един, с изстрел в тила са екзекутирани представителите на политическия и военен елит на нацията. Посечена е сърцевината на българската държавност, за чийто крепител се заявява БПЦ. До завършването на процесите на Народния съд до април 1945 г. на смърт са осъдени 2730 души. За по-малко от година българските комунисти – под съветски „освободителен” диктат  избиват повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си насам!

 

В немалка степен на всички съвременници вече е болезнено ясно, че жертвите от първи февруари са осъдени в несправедливо водени процеси. Затова първата присъда на Народния съд е отменена на 30 юни 1993 г. Присъдата над регентите, също е отменена през 1996 г. Тези факти явно нямат никакво значение за БПЦ-БП.

 

Днес на мястото на престъплението има паметник. Паметник, макар и по-скромен от този на съветските летци от Шабла. На който паметник никой от БПЦ-БП не отслужва трисагий. Въпреки че (пак ще повторим) осъдените от т.нар. Народен съд са верни на БПЦ. За разлика от т.нар. „руски” летци, които освен, че са съветски граждани и повече от вероятно войнстващи атеисти, най-малкото сталинизирани окултници към личността на „Бащата на народите” със сигурност са действали „освободително” по силата на заповед на антихриста Сталин и са сипали снаряди върху българска територия – по-точно върху каноничната територия на тогавашната Варненска митрополия, без оглед, че са поставяли в опасност живота на нейните епархиоти. 

 

Освен моралната страна на въпроса за владишката съвест, тук остава горчивият привкус от наглия опит да се манипулира история, като например да се приравняват съветски летци с „руски освободители”, да не говорим за подправената „националната душеспасителна роля” на БПЦ-БП.

 

Малцина все още помнят, че Варна е носила името Сталин от 1949 г. до 1956 г. Може би за някого няма да е проблем и днес да назовава митрополията „Сталинска”, особено след като демонстративно се извършват служби по паметници, напомнящи за сталиновата армия, докато се пренебрегват българските жертви, дадени именно поради нарежданията на същия съветски сатрап.

 

След всичко до тук, трудно би могло да се постави под въпрос, дори и от най-непредубедените, че написаното от свещ. Янко Димов, Не си прави кумир – част втора, С. 1996 г., с. 141-147 не отговаря на истината. 

 

От нулевите реакции на „будната” православна общност в България обаче, едвам ли ще има много изненадани, ако висши свещенослужители на БПЦ-БП отслужат трисагий върху паметника на другите „руски освободители” намиращ се на пловдивския Бунарджик¹ няколко дни след 16 април² например. Всъщност какво може да им попречи, ако са със свободна съвест, макар и разкрачена, както и след като Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен така или иначе не се спазва от никого? Същото положение е и с решение 24 на IV ЦНС от 1997 г.

 

¹ Става дума за паметника на съветския войник (т.нар. Альоша).
² Това е денят на най-големият до тогава терористичен акт в световната история – взривяването на катедралата Св. Неделя.