Време е да помълчим

Добре, че папата си отиде. Не знам колко време още родните медии, църковни и псевдоцърковни експерти щяха да издържат да коментират цялата тази суматоха около римския първосвещеник и неговата визита. Не мога да си представя какво би се случило, ако папата беше останал седмица или две. Не знам и още колко време социалните мрежи ще бъдат арена да караници, защото както и да го погледнем, реален диспут в тях не се провежда. Сякаш този път всички се изсилиха да бъдат изобилни в мнения, оценки, исторически, догматически, социологически, че дори и маркетингови анализи. Печатни и електронни медии, социални мрежи, всички коментират една обикновена двудневна визита на един религиозен водач като някакво епохално събитие, а не като част от неговата регулярна мисия.

Дни наред всяко скролване в социалните мрежи буквално зарива читателя със снимки, коментари, колажи, карикатури… От най-малките детайли в личния живот на папа Франциск до най-големите скандали в Римокатолическата църква. Всеки се опитва да изкопчи нещо, неизказано от другите коментатори, нещо ново, различно, пикантно, скандално или похвално. Разбира се, не липсват и „специалисти“, които „компетентно“ анализират позицията на Православната църква, каноничната ѝ устроеност, социалната ѝ роля, в едно старателно претърсване за скандал и повтаряне на факти в несполучлив опит за сравнения.

Информационният поток се превърна за няколко дни в информационен потоп, а крайните оценки дадоха нови поводи за разгръщане на риторика, далеч извън границите на християнската допустимост, извън реалните цели на това посещение, извън всяка доза нормалност.

В медийното пространство виртуозите на словесната еквилибристика извършиха многобройни упражнения, като състезателен отбор в надпреварата за оригиналничене – от стрес тестовете за Българската църква, през средновековната кома, страх и паническо поведение, през удовлетворение и запазване на здравословния консерватизъм, до анализ за актуалността на догматите и каноните според съвременни PR анализатори.

Новите технологии ни дават възможността не просто да бъдем добре осведомени (а може би и добре манипулирани), но и възможността да бъдем преки участници, да изземем ролята на коментатори, да бъдем водачи на „силните“ дебати, подкрепени с лайкове, усмивки и сърдити човечета, измежду милионите реални и фалшиви профили. И тук, в социалните мрежи, в групите, можем да развиваме теории, да стъпваме на личната си подготвеност или на абсолютната си некомпетентност, да произнасяме присъди от скамейката на „компетентните“ органи по всеки въпрос, касаещ духовното, но най-вече в неговото виртуално проявление. Прочели сме една книга – може би, но сме шернали икони, лайкнали сме молитви, качили сме мъдри слова, споделили сме видеа, които дори не сме изгледали, линкове, които не сме прочели, обградили сме се с мъдрувания и инфантилни изображения и това, едва ли не, ни прави компетентни.

Постовете, коментарите, изображенията се редят един след друг, но не като зърната на молитвена броеница, а като скорострелни изстрели към различния по мнение. След всичко това замисляме ли се какво е впечатлението на някого, който току-що влиза в една „християнска“ дискусия в социалните мрежи?!

Със сигурност обаче повечето хора влизат, за да покажат личната си начетеност, завидната си духовна опитност, стоицизма си пред „духовно непросветените и заблудените“. В каква степен човек е способен да промени възгледите си и да приеме чуждата гледна точка в тази среда и в тези дискусии да намери истината? Ако това се случваше, нямаше повечето „християнски“ и „православни“ дискусии да се превръщат в махленски караници, замеряне с непроверени факти, с цитати без източник, с лични нападки и обиди, а при свършването на аргументите – с личностно определяне от типа модернист, зилот, разколник, еретик и препоръките: иди да се молиш с онези, да им се кланяш, да се целуваш с тях…

Нещо подобно се случи и случва все още в християнските групи за дискусия в социалните мрежи, покрай визитата на папата. Всъщност една много важна нишка се прекъсва и почти никой не си дава сметка за това, а именно – ние говорим за вярата си, за Бога, за църквата, но като варвари. Влизаме в едно съкровено и интимно пространство с калните си ботуши, с дебелите си грайфери. Апостол Павел в Посланието си към Тит отправя призив, да не се влиза в напразни спорове, а древната практика на църквата не препоръчва по въпросите на вярата да се говори на всяко място, по всяко време, от всеки и пред всекиго, защото в тези въпроси се крие дълбока сакралност, но и необходимост от дълбока подготвеност.

Въпросите на вярата днес, които се поставят в обществото, са твърде далечни от Бога, от християнския начин на живот и служението в Църквата. Те са въпроси от битов характер, от това какво се готви и какво се яде, на кой празник къде се ходи, как се палят свещи, кой светец какво лекува, къде се случват чудеса… Обществото ни не е запознато с дълбочината на духовния живот и от неговата същност, затова лесно припознава чуждите, макар и непознати, примери и лесно осъжда лични недостатъци. В църковните среди и църковното общество, вместо да се говори за вярата и за това как тя да бъде разбрана от обикновените нецърковни хора, но хора, които имат някаква вяра и уважение към Църквата, вместо да се акцентира на този проблем, християните предпочитат да се надпреварват в изясняване на позиции, в определяне на другите, в непрестанно съревнование за начетеност или духовна опитност. Вече не се говори за сламки и греди, вече се замерваме с камъни…

От друга страна, виждаме как някои журналисти и обществени фигури коментират некомпетентно всеки църковен въпрос, които нямат идея за това какво всъщност анализират. То не извиква понятие в тяхното съзнание, а просто реферира някаква обществена събитийност. Колкото повече се дразним на тяхната некомпетентност, толкова повече и сами се явяваме безпомощни в личното си изразяване и в резултатите на нашата лична проповед, която се превръща в празнословие и спорене. Много често се употребяват клишета – според светите отци, според каноните, според Писанието и Църковното предание, но когато трябва да се конкретизира, се бяга от разговора, от отговорността коментиращият да бъде подготвен*.

Липсва ни светоотеческият дух, който е неразривна сплав между духовен опит и богословско познание. Примерът на ранната Църква в борбата с ересите, разколите, с антицърковните учения и духовните отклонения е ясен. Той е примерът на велики духовници, които преди да приемат пътя на духовното служение, за били търсещи, високообразовани и отлично подготвени хора, които не се отказват от едното за сметка на другото, давайки ни ясния пример, че първо трябва да се придобият солидни знания, които да бъдат подкрепени с духовната опитност, за да не бъде нашата ревност по Бога нездрава. И такъв пример имаме в богословите кападокийци – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски, както и в много други, които са познавали задълбочено не само богословското, но и светското знание, и всичко са пречупвали през своята богата духовна опитност.

Днес безспорно всеки има своите очаквания, своето желание да бъде полезен, да вижда, че нещата в църковен план се случват, че се движат в правилната посока, да изразява отношение, дори гняв спрямо определени неприемливи явления и практики в духовен план, но според мен най-големият ни проблем е неосмислянето на личната роля на всеки вярващ, който по смисъла на своето кръщение е член на Църквата, нейна съставна част. Лесно се поддаваме да критикуваме, но не се замисляме, че смисълът да бъдат изговорени проблемите е те да бъдат чути и разбрани от хората, от които зависи тяхното решаване. Всяко друго нещо сякаш остава в сферата на празнословието, на вайкането и търсенето на лична изява.

През последните месеци напуснах много от църковните форуми и фейсбук групи, защото не исках да участвам в провокации, в безкрайни спорове и да подхранвам нечие търсене на внимание. Замислих се, че времето, което човек прекарва в спорове, писане на коментари, изчитане и отговаряне на постове, е твърде ценно за всеки, които има реална цел и кауза. Може би ще е добре, ако се съсредоточим повече върху нещата, с които бихме били много по-полезни извън виртуалната реалност на социалните мрежи, а в реалния живот, в истинските духовни реалности.

Папата си отиде, но ние оставаме. И трябва да можем да се гледаме в очите. Може би е полезно известно време да помълчим, да помислим кое е полезно. Защото апостолът ни казва, че всичко ни е позволено, но не всичко е полезно. Нека наистина малко да помълчим, да премислим и по възможност да изпълним всичко с онзи смисъл, от който се нуждаем, за да бъдем полезни на нашата вяра, на нашите ближни, на себе си. Тогава и делата, и думите ни няма да бъдат безплодни.

* Много силно това пролича в разговорите за посещението на папата, за каноните, които щели да се нарушат при обща молитва, за католическата вероизповед, за нещата, които ни различават и не ни позволяват да имаме общение, както молитвено, така и евхаристийно. Висшият клир запази определена дипломатичност, за да не се налага да дава определения, които ще внесат смут в обществото. Но православните християни по църковните форуми и в някои медии не последваха този пример и изговориха всевъзможни небивалици, показвайки не просто неподготвеност, но крайна отдалеченост от дискутираната проблематика.

Църковният диалог с Римокатолическата църква след Втория ватикански събор никога не е бил осъществяван от Българската православна църква. Тя е просто наблюдател в тези богословски дебати. Може би и това проличава в начина, по който се коментират насъщни проблеми като догмата за „примата на папата“ и за „незаблудимостта му екс катедра“ от някои духовници и миряни. Много често той е разглеждан по следния начин: папата е определен като глава на Църквата и непогрешим като човек, което е тотално погрешно, но масово наложено. Това се повтори многократно последните дни в дискусиите в социалните мрежи и от национален ефир.

Самите католици не твърдят, че папата е глава на църквата по смисъла, по който Христос е Глава, но те го определят като първи между епископите и като викарий на Христос, поставен по-горе от всички, което превръща проблема в много по-сериозен и нарушава принципа на равнопоставеност, завещан още от апостолите. Принизявайки проблема с папската непогрешимост единствено до неговите лични качества и възможност да допуска грешки, се подменя сериозният дебат за необходимостта от съборност в църквата и за погазеното съборно начало с този неправославен догмат. Така свободното коментиране от неподготвени хора тотално може да подмени проблематиката, да въведе в заблуждение и в задънена улица всеки опит за адекватен диалог.