„Във вътрешния живот на Църквата текат важни процеси“

 

1. Предвид растящата обществена тежест на РПЦ и високото ниво на народното доверие към нея (а всички социологически проучвания показват, че сред избирателите Църквата се радва на по-високо доверие, отколкото всяка друга обществена или държавна институция), практически всички политически лидери се опитват да завържат добри отношения с Московската патриаршия. 

 

2. От друга страна, преодоляването на критичната ситуация, в която се е оказала страната ни, изисква извънредни усилия. И тук обикновената лоялност е съвършено недостатъчна – необходимо е Църквата да мобилизира целия си авторитет, целия си нравствен и политически потенциал, за да съдейства на държавата в усилията й за преодоляване на последиците на кризата. 

 

3. Опасявайки се от загуба на авторитет, в случай че заложи на някой "неправилен" политик, църковното ръководство най-вероятно ще се стреми да минимализира своята въвлеченост в тези процеси. Самият патриарх Алексий се е ръководел винаги от старото съветско номенклатурно правило, което гласи: "Никога не прави това, което можеш да не правиш". 

 

4. Поради това най-важната задача днес е да създадем такива условия – и външни, и вътрешноцърковни – които просто да принудят иерархията на Московската патриаршия (МП) да вземе активно участие в обществената дейност и да подкрепи по един недвусмислен начин инициативите, насочени към извеждане на страната от кризата. 

 

5. Ръководството на МП много добре разбира в какво сложно положение се е оказало днес. 

 

От една страна, Патриархът и неколцина влиятелни иерарси на практика са "приватизирали" сферата на църковната политика. Днес тяхната политическа тежест и общественото им влияние са пряка последица от факта, че в очите на държавната власт и националните елити те ръководят огромната структура на Московската патриаршия (повече от 19000 енории в настоящия момент – декември 1998 г.) и изразяват интересите на милионите вярващи ("строго църковните" хора в Русия са не повече от 5%, но затова пък повече от 50% са "просто вярващите", които се  смятат за православни или съчувстват на Църквата). 

 

6. От друга страна, във вътрешния живот на Църквата през последните години текат важни и твърде бурни процеси, оставащи извън погледа на външния наблюдател. Църковната общественост е арена на безкомпромисна и яростна борба между т.н. "ревнители на православното благочестие", които стоят на консервативни, традиционалистки позиции (Техен символ днес е митрополит Йоан Сничов, починал през 1995 г.), и църковните либерали-икуменисти, последователи на митрополит Никодим Ротов (1929-1978). 

 

Днес тази борба вече е обхванала в различна степен всички нива на църковната иерархия – от редовите миряни до членовете на Светия Синод. 

 

7. Вследствие на тази напрегната вътрешна борба патриарх Алексий, формулирайки курса на църковната политика, е принуден постоянно да се съобразява с променящия се баланс на вътрешноцърковните сили, да отчита взаимните отношения на различните групировки в епископата и позицията на най-активните и популярни представители на "православната общественост". 

 

8. В тези условия иерархията е жизнено заинтересувана от запазването на монополното си положение като изразителка на интересите на руското Православие в очите на държавата и политическите елити. Но на практика този монопол вече не съществува. Различните групировки на "православната общественост", чиито интереси се игнорират по едни или други причини от църковното ръководство, търсят отдавна възможност за самостоятелна политическа изява. 

 

 

1. За успешното изграждане на конструктивни държавно-църковни отношения трябва да е налице ясно разбиране на обстановката и възможност за получаване на навременна и достоверна информация. Тъкмо тук се препъват всички политици, които желаят да засилят своето влияние в църковната среда. От опита на последните години можем смело да кажем: на практика нито един от политическите лидери днес няма достоверна представа за това как всъщност се развива вътрешноцърковната ситуация, от какво зависи тя, какви са главните действащи сили и перспективи – най-малкото поне в рамките на най-близките години. 

 

2. Във връзка с това смятаме за редно да дадем кратки характеристики на основните действащи лица в тази област. 

 

Патриарх Алексий II е несъмнено един от най-старите и опитни политици в Русия. Той е предпазлив, търпелив, склонен да прави компромиси. 

 

Но заедно с това, за десетте години, през които управляваше, той не успя да избегне някои грешки. Скандалната му реч пред равините през 1990 г., подписът му заедно с католиците под т.нар. "Баламандски документ" от 1993 г.,  твърде явната близост с президента Елцин, му отнеха доверието на значителна част от паството. Формално "главен църковен началник", той не е едновременно и неформален духовен лидер, не притежава онзи духовен авторитет, на който навремето се радваха  митрополитите Никодим и Йоан. 

 

По своите лични убеждения патриархът е по-скоро либерал, отколкото консерватор. Впрочем цялата му дълга кариера – а епископ Алексий Ридигер стана постоянен член на Светия Синод преди 30 години – показва, че патриархът е политик-прагматик, политик-реалист и ще прави само онова, което текущата политическа обстановка изисква от него, без да проявява някакви лични пристрастия. 

 

По стар "съветски" навик всички решения в Синода се вземат единодушно. Ако няма сигурност, че това ще бъде така, въпросът просто няма да бъде внесен в дневния ред. Въпреки това, постоянните членове на Синода не са единни. Между тях често възникват сериозни вътрешни противоречия. Пред лицето на външния свят обаче членовете на Синода винаги държат да изглеждат като едно цяло. Най-често това им се удава, въпреки че се случват и изключения: достатъчно е да си спомним за "несанкционираната" благословия на митрополит Йоан за опозиционната политическа коалиция "Съгласие в името на Русия" през 1994 г. 

 

Целият епископат на МП може с известна степен на условност да бъде разделен на три основни групи. 

 

Първата група е на т.нар. "никодимовци", т.е. църковните либерали-западници, повечето от които са ръкоположени още от митрополит Никодим Ротов. Политическата обстановка от последните години кара представителите на тази групировка да мимикрират. В частност, през последните години митрополит Кирил Гундяев – един от най-видните "никодимовци" – усилено лансира някои умерено патриотични и консервативни лозунги. Но в сферата на вътрешната църковна политика "никодимовците" си остават привърженици на либералния, прозападен, прокатолически модел на църковното развитие. 

 

На брой архиереите от този род са около четвърт от сегашния епископат; с годините той неотклонно намалява. Тяхно най-слабо място е липсата на масова подкрепа "отдолу", от миряните и основната маса на свещенството. 

 

Втората, най-многобройна група епископи се състои от обикновени църковни чиновници, които послушно следват всички промени в  официалния курс. Днес те не са самостоятелна сила, но значението им може рязко да скочи, ако на архиерейските събори започне открита дискусия по най-важните "болни" проблеми на съвременното руско православие. Това наистина може да се случи – московската иерархия губи бавно, но очебийно способността си да контролира протичането на архиерейските събори, и в перспектива те могат да се превърнат от чисто формални мероприятия в арена на остра вътрешноцърковна борба. 

 

Третата група е представена от епископите-консерватори. В нея няма много архиереи, но малкият им брой се компенсира от активната подкрепа на църковните низини. След кончината на митрополит Йоан те нямат явен лидер, но в контекста на общополитическото развитие на Русия през последните години оказват все по-голямо влияние върху вътрешноцърковната ситуация. 

 

Най-консервативната и традиционалистки настроена църковна сила. Много от големите обители като Троицко-Сергиевата Лавра, Валаамският и Псковско-Печорският манастири, Оптината пустиня оказват мощно влияние върху съзнанието на вярващите. По същество тъкмо монашеството като цяло "контролира" духовното състояние на православните руснаци. Днес в Църквата е невъзможна никаква сериозна смяна на курса на църковната политика, която да е насочена срещу волята на иноците, макар влиянието им върху църковно-политическите процеси да е абсолютно неформално: съществуващите механизми не предвиждат никакво участие на обикновеното монашество в делата на църковното управление. 

 

Най-голямата част от енорийските отци са обикновени "работяги", простички "требничари", заети с всекидневните църковни служби и собствените си битови проблеми. Останалите са разделени на две по-очебийни групировки. 

 

Към първата спадат т. нар. "новоруски протоиереи"; най-често това са настоятелите на големи храмове в големите градове, успяли да се уредят добре в новите условия. На фона на материалната оскъдица, от която страда основната маса eнориаши, богатството на тези свещеници е толкова предизвикателно, че дори патриархът в речта си пред московското епархийско събрание (23.12.98) бе принуден рязко да ги смъмри, наричайки ги "лъжепастири" и признавайки, че заради тях обикновените хора стигат до убеждението, че те "реално не са нужни никому, за тях не се грижи нито държавата, нито обществото, а сега и Църквата показва, че богатите са й по-близки от бедните…" 

 

Втората група са младите "фундаменталисти". Тя се състои най-вече от  млади провинциални отци, ръкоположени след началото на "перестройката". В градовете тяхното влияние върху енорийския живот е относително слабо, но с напредването на естествения процес на "смяната на кадрите" то става все по-осезателно. 

 

Подобно на архиереите, миряните са разделени на три основни групировки. 

 

Първата от тях е либералната църковна интелигенция, политически твърде активна, имаща достъп към значителни политически и организационни ресурси, демократично настроени медии и широки задгранични връзки, но числено нищожна (най-много няколко процента) в сравнение с другите. 

 

Втората, най-голяма група миряни се състои от хора, които още не са се въцърковили изцяло и не са се ориентирали докрай в сложните вътрешноцърковни проблеми. Повечето от тях клонят към православен консерватизъм, но се усещат недостаточно компетентни и предпочитат да не се месят в църковно-политическите битки. 

 

И най-сетне третата група православни миряни представя т.нар. православно-патриотично движение. Те са голямото мнозинство сред политически активната "православна общественост", но ефективността на тяхната дейност съществено се отслабва от липсата на организационно-политическо единство. 

 

Нееднократните опити на иерархията да формира "питомно" обединение на православната общественост, за да създаде видимост за безропотно "всенародно одобрение" на всички инициативи на църковното началство, се провалиха. Създаденият за тази цел Съюз на православните братства излезе още в началото на 90-те извън контрол, зае крайна фундаменталистка, антилиберална, черносотническа позиция и се захвана активно с политическа дейност, за което бе фактически разтурен. 

 

 

1. Липсата на ясна стратегия за църковно-държавните взаимоотношения все повече затруднява хармоничното им развитие. Църковните водачи усещат това: на предстоящия събор те се канят да започнат обсъждането на официалната социална доктрина на Църквата*. Време е и държавата да определи своите приоритети в отношенията си с РПЦ. 

 

2. Господстваща тенденция във вътрешноцърковния живот през последните години е постепенното, но неотклонно засилване на консервативно-отбранителните, традиционалистки сили. Едновременно с това тези сили съдържат ясно изразен импулс на държавнически патриотизъм. Затова можем да се опрем тъкмо върху тях в изграждането на нова концепция за отношенията на държавата и Църквата. 

 

3. Днес РПЦ е на кръстопът. От една страна, наследството на съветското минало все още тегне върху нея. От друга, падението на комунизма и тоталитаризма събуди нови сили в нея, което позволява да се надяваме, че тя ще успее да отговори адекватно на предизвикателствата на двайсет и първия век. 

 

Източник: сп. Мирна, бр. 25 [поръчай]