Да обичаш Бога както си е: размисли на един изнервен православен

Студентите от Богословския факултет в София казват, че след епохата на грубия атеизъм на комунистите идва епохата на финия сатанизъм на капиталистите. Тази констатация показва, че ние като народ от християни сме попаднали в духовно отношение от трън, та на глог и нашата задача като старинна нация, пазител на исконните евангелски истини се усложнява. Основният въпрос на нашето време е погазването на любовта и затлачването на истината.

Когато се отнеме на един човек способността да обича и когато се размие единната божествена правда с учението за много истини, способността за искрена религиозност намалява. Ако няма образци на искрена и безкористна любов и съзнание за истината като за вечно вселенско явление, на което се крепи закона на битието, личността много лесно деградира.

Тук не става дума, че днес се служи на Мамона, а не на Бога. Това е преодолимо, ако измеренията на съзнанието на човека останат запазени в християнски културен смисъл. Тук става дума, че съвестта, най-важната човешка черта на съзнанието, е насилвана да приеме неправдата и разврата като нещо естествено. И за това “модерено” явление, уви, в православните храмове няма проповед. А без изграждането на съвест и на хуманно съзнание у модерния човек всички усилия в социалната, икономическата и клерикалната сфера отиват напразно.

Човек достига до Бога по три основни пътища. Единият път е чрез разума си, другият път е чрез сърцето си, а третият път е когато Сам Бог се открие на личността посредством знамение или чудо. Третият път носи апокалиптични измерения и по него се върви само когато на вярващите и на Църквата е отнета възможността да се проповядва и да се действа според Евангелието. През годините на комунизма има запазени свидетелства за чудодейно явление на светци и на св. Богородица, които се пазят като свидетелство единствено в архивите на МВР. За съжаление днес Църквата не разказва за тези чудеса, нито е съставила свод за канонизирането на мъчениците от тоталитарния режим. А това е повече от необходимо, защото Бог иска да му се покланяме с дух и истина, а не със свещници и кандилници в ръце, които са инвентар за обред, не и средство за разкриване на божествената истина. Предпоставката за развитие на религиозността в България е да се създадат условия за изричане на истината и да се подпомага духът, който води към правда, милост и справедливост. Това значи да се подпомага идеализмът като модел на житейско поведение у хората.

В това отношение особено важно място заема създаването на представа за личностно и обществено милосърдие, което да дава пример за евангелска филантропия. Законът в Библията не се крепи само на десетте Божи заповеди, но на вселенския факт, че любовта към ближния е равна на любовта към Бога. Ако не обичаме ближния, който всеки ден е пред нас, как можем да обичаме Бога, Който не сме видели? Ако не видим възвишеното и божественото в словата и делата на нашия сънародник, как ще можем да достигнем до висините и истините на Небесното Царство? В това се състои задачата на БПЦ и на българския народ като културно-философско явление в света на цивилизациите. Но най-вече Църквата следва да демонстрира такива образци на човеколюбие и справедливост, които да накарат невярващия да поеме по пътя към истината. Защото пътят, истината и животът е Христос, а не законът на пазарната икономика или глобалното светско политическо образувание.

Днес много лесно може да накараш някого да се изповяда, да се кръсти или да запали свещ в храма. По-трудно е обаче да изречеш истината пред силния на деня и да защитиш слабия пред лицето на богатия съдник с власт. Днес е лесно да назидаваш послушника си и да водиш абстрактна проповед за добродетелност пред битовия грешник, но е много трудно да кажеш на обществения елит, че не е нищо друго освен сбирщина от ветхозаветни развратници. Днес е лесно да упрекваш искрено вярващия, че не слуша литургията, но е много трудно да кажеш, че рок и попмузиката са антицивилизационни явления и покваряват чувствителността и интелектуалността на хората, а някои музикални произведения открито са сатанински. Но ако БПЦ днес заяви, че философията на модерната западна музика е антихристиянска и антибългарска по същината си, може да навреди на пазара на музикални произведения и с това да си навлече гнева на елита. А това е опасно за благоденствието на църковника.

Днес е лесно да се издава Библията в неограничен тираж, но е трудно да откриеш за коментар Синода, когато просветният министър иска да забрани носенето на кръстчета в училищата. Днес е лесно да се печелят пари от религиозен туризъм, защото туризмът е политика на управляващите, но е по-трудно да зявиш публично, че философията на пазарната икономика е антихуманна и като такава е заплашителна за християнските устои на цивилизацията. Днес е лесно да настояваш за делегатско място в представителните органи на Европа, но е трудно да кажеш, че работодателите и бизнес средите ограбват народа с мизерни заплати и много жени и мъже се продават, за да се издържат. Днес е лесно да искаш правата за собственост върху манастира, но е трудно да кажеш, че с парите, които се изразходват за суетни цели от страна на елита могат да се увеличат пенсиите на старите хора. Днес е лесно да кажеш публично, че храмът е свещено място, но е трудно да попиташ парламента, който гласува декларация против оскверняването на джамиите, защо досега не е гласувал декларация срещу ограбването на християнски ценности от България. Днес лесно се печелят пари от треби, но е трудно да кажеш на политиците в България, че те не са автентични изразители на националния ни характер, нито са философи, а са просто едни битови техници със силно влечение към материалните блага и към плътските удоволствия. Днес е лесно да се биеш в гърдите, че православието е запазило българската народност през мюсюлманското робство, но е трудно да кажеш, че пътят, по който ни води глобализацията ще доведе до размиване на народността. Днес е лесно да тръбиш, че св.св.Кирил и Методий са превели Библията на старобългарски език, но е опасно да кажеш, че нашата самоличност е славянска в един свят, където славянството е подложено на научно-философски репресии и латинската наука превзема българската интелигенция. Днес е лесно да приемаш пари от кмета на София, за да осветява храмовете, но е трудно да се опълчиш на мутрите, когато затварят храма за погребението на техен колега. Днес е лесно да претендираш за възстановка на имоти, когато всевластността на частната собственост и благоразположението на властимащите ти позволяват това, но е трудно да говориш, че точно тези властимащи избиваха свещеници и вярващи в името на диалектическия материализъм. Днес е лесно да искаш от искрено вярващия да пости и да се причастява, но е трудно да откажеш пари от мутрите, когато ги предлагат на Църквата за индулгенция на греховете си.

Основен закон на християнската вяра е, че независимо от духа на времето, предизвикателствата пред християнина остават едни и същи до последните времена и основна задача на Църквата е да дефинира тези предизвикателства въз основа на евангелската философия и да търси адекватни пътища за тяхното преодоляване. Затова на вярващите днес е нужен подготвен и жертвоготовен водач на Църквата, който да знае Евангелието наизуст и да живее като св.Иван Рилски, да проповядва като св.апостол Павел и да служи като св. Василий Велики. Ето това е образът който ни трябва – истинският образ, който с всяко свое дихание да свидетелства за вечната истина. На истинското православие не са му необходими политикономически въжеиграчи, които да се возят в мерцедес и да искат да им целуваме бездейната десница със свещ в едната ръка и с двайсетолевка в другата. Днес Църквата трябва повече от всякога да проповядва срещу неправедното богатство, защото жаждата да имаш у съвременника ни е по-голяма от желанието да бъдеш.

Основният проблем на социалистическото общество беше несправедливостта, насилието и подменяне на християнската представа за истина и обществено служение. Днес ние като организация на обществото и философия на живота заменихме тази несправедливост с несправедливостта на хедонистичния капитализъм, като по този начин се създадоха отново предпоставки за извършването на неправди и за изкривяване на съзнанието на българския народ. Аз не знам доколко глобализацията и взаимното проникване на култури ще улесни или затрудни християнството. Със сигруност обаче виждам, че трансцеденталността и идеализмът в наше време са поставени в ъгъла на обществения и на личностния интерес и по този начин се обезсмислят предпоставките за вяра у хората. Днес не се говори против християнството. Днес се обезсмисля идеалът на християнина и се променят цивилизационните понятия за истина, милост и справедливост. Затова православието не трябва да се ограничава в ирационалните си молитви и монашески послушания, а следва да излезе смело от стените на манастира и от олтарните ниши и да води борба за запазване на смисъла на Евангелието в обществото.

Ако църковникът не служи с дух и истина според християнските разбирания за същността на тези понятия, то неговото служение отива напразно, защото Бог не слуша страхливци и требничари, които правят йерархични и политически комбинации с вярата. Каква е файдата от молитвата и тайнството, ако е извършвано от безпросветен алчен користолюбец, лицемер и обществен страхливец? Очевидно е, че Бог не слуша такива хора и парите, дадени за требничарство без дух и истина, са грешни пари.Тайнствата на Св.Дух се преподават най-добре не чрез литургията, а чрез създаването на предпоставки в човешката душа, щото Св. Дух да слезне в човека и да ръководи неговия живот. Да се мисли, че само чрез служби и остарели проповеди от средата на ХХ век може да се преподаде Св. Дух е мистико-обредно мислене, което без евангелските истини лесно води към езически ритуал, където окултното преклонение пред тамяна и кръста измества почитта към Живия Бог, Който е Дух. Св. Йоан Богослов казва, че там, където има страх, няма истина. А страхът очевидно е обсебил голяма част от църковниците. Те се страхуват, че ще мизерстват, макар, че в Евангелието пише, че когато човек има храна и дрехи, с това трябва да е доволен. Никъде в Евангелието не пише, че свещенослужителят ще благоденства, особено в лукави времена. Напротив. Богатството на Църквата при беден народ е подозрително с оглед традиционното за православните християни схващане, че свещеникът трябва да бъде наравно с народа си. Освен това личното богатство при обществена мизерия означава греховност и за това положение водачите на Църквата трябва да си дават ясна сметка. Защото недостойният свещеник в съдните времена ще бъде по-сурово осъден от баналния грешник, както учи православието.

Истина и комфорт в лукави дни са две противоположни неща, защото от Евагелието се знае, че нехаещият за страданията на бедния богаташ е бил запратен в пъкъла. Освен това от историята се знае, че когато народът е страдал под робство, Църквата е разпродавала имотите си, за да нахрани бедните и страдащите, защото основна ценност за християнина е хуманността, а не придобиването на йерархични постове и политикономическа сделка с властимащите.

За да не бъде от света, Църквата трябва да отиде при онези, които светът отхвърля. През комунизма на Църквата беше забранено да проповядва и да свидетелства за истината, но българските владици ползваха лукс и комфорт, което предизвикваше съмнения сред народа за нечестиво сътрудничество с властта. Дали е имало доносници на бившата Държавна Сигурност сред духовнеството аз не мога да кажа, защото не съм изцяло запознат с документите от архивите на МВР. Със сигурност обаче словесното и делово бездействие на църковника в лукави дни като нашите е по-осъдително от съгласието за сътрудничество с бившите тайни служби. Това е така, защото под репресията отстъплението е простимо, както се вижда от каноните и от историята на Църквата. Но да благоденстваш, когато братята-християни мизерстват е явно отстъпление от истината и духа на Евангелието. Как ще пребъде Божията любов в такива, които, когато виждат брата си в немотия, отвръщат поглед от него?

Във вероизповеданието има два основни мотива на религиозност. Единият е рационален, другият е ирационален. С оглед голямото развитие на науката и особено на хуманитаристиката днес пред православието в условията на посткомунизъм е необходимо да се направят главно две неща. Едното е да се преведе Евангелието на съвременен културно-философски език, като се създаде интелектуална предпоставка за разясняване на смисъла на казаното от Христос и апостолите. Другото, което стои като задача пред християнската интелигенция е да рационализира ирационалното, като разясни на разумен език смисъла на тайнствата, на обредите и на практиката на Църквата. Но най-вече православният трябва да служи на Бога с дух и истина, да проявява милост и справедливост, жертвоготовност и всеотдайност – без да се страхува от силните на деня. Още повече, че философските измерения на модерността са детайлизиран дериват на античната гръкоримска нехристиянска мисъл, с която православието отдавна се е преборило. Християнинът, според определението на екзарх Стефан І, е „мистически идеалист” и в разясняването на примерите на поведение на мистическия идеализъм и неговото рационално основание да бъде е голямата философска задача на съвременната Църква. Църквата трябва да има предвид културния език и интелектуалните и емоционални представи на комунизма, за да може да тръгне от тях в проповедта за Бога. Това значи в църковното образование да се направи семантичен превод на посланията на св. отци и на житията на светиите, които да водят към пряко следване на техния пример в света. Сиреч, принципите на монашеската аскеза като дух и мотивация, а не като поведение и послушание трябва да бъдат изведени като логическа мотивация на вярващия в съвремеността.

Протестантите са силни с пряката проповед на Евангелието. Римокатолиците са силни с интелектуалността си и с могъщата си адниминистрация, която владее съзнанието на вярващия. Православният е силен с историческия си пример и със способността едновременно да проповядва Евангелието и да изгражда църковни структури. Акцентът само върху църковната мрежа и субординацията в йрерахията обаче води до административен клерикализъм, който лесно попада в логическата обосновка на модерния атеизъм. Затова прекият прочит на Евангелието в наши дни, придружено с модерни философски разкодиращи експликации на неговите притчи е основна задача на иконата на Христос, каквато би трябвало да бъде свещеникът. Това означава да се направи християнска философска обносновка не само на популярната мисъл в научен и публицистичен план, но най-вече да се разясни духа на времето. Защото за посветения и интелигентен вярващ е факт, че философията на пазарната икономика издига като обществен пример за подражание философията на поведение на езичника и на ветхозаветния вярващ. Именно спрямо тази реновация на философията и духа на ветхозаветните времена православният трябва да възрази активно, като се отдаде изцяло на божествената любов, завещана от Христос.

Културната и поведенческа разкодировка на Евангелието е повече от наложителна и като интелектуално, и като емоционално усилие от страна на православната общност. Бог иска милост, а не жертва, а законът се крепи на милостта и справедливостта. Те обаче остават напразни, ако нямаме понятие за истина – и то за истина не такава, каквато се вижда, а такава, каквато е според измеренията на вечността. Без истина няма свобода, както казва Христос – и тук либералното философско учение за свободата, което шества из света трябва да бъде разработено с православни културни категории, взети както от книжния свод на образованието, така и от живия пример на свещеника.

Ако човек не иска да бъде варосана гробница, той трябва да съумее да разпознава истина от лъжа и да бъде посветен на един идеал, за който жертва станаха мнозина в историята. Свободата, казва православието, е освободеност от греха. За да се предпази от греха обаче на съвремения човек му е необходима положителна философска нагласа, която да му помогне да разпознава духовете в нашето време. В този смисъл сектантът може да е конкуренция на политикономическото влияние на църковния клир, но не е заплаха за чистото евангелско начало в обществото. Заплахата идва както от реставрирането на ветхозаветността като дух на човешката цивилизация, така и от размитото учение за много истини и от убеждението, че науката и технологиите могат всичко. Ето това православният вярващ трябва да преодолее, живеейки по евангелски и според примерите от ранната история на Църквата – без да се страхува за себе си и за близките си, защото и космите на главата му са преброени.

Впрочем, провалът на националсоциализма през ХХ век от философска гледна точка може да се окачестви точно като победа на руския мистически идеализъм над достиженията на рационалната наука и технологиите. Крахът на социализма също доказа преходността на всякакви рационални научни и политически теории, каквото е и учението на либералната демокрация. Всички тези учения в основата си са лишени от изповядването на мистически идеализъм. Вярващите в България през комунизма победиха, защото обичаха Бога както си е – прост, несложен и безхитростен. Именно в тази простота, но не простащина, в тази несложност, но не елементарност и в тази безхитростност, но не и безумие, се видяха предимствата на православието пред другите религии в България. И бъдещето на откровените културни проучвания върху православието ще покажат, че то има послание към света и човечеството. Тези послания могат да се открият и в истинската история на българския народ, която, с оглед мистиката и идеализма на българската народопсихология, все още не е написана. Но фактът, че Бог ни е запазил в течение поне на 1300 години означава, че и ние като народ можем да обичаме по евангелски и в раздаването на тази вселенска любов чрез слово и дело се крие историческата мисия на българите.