Да удариш джакпота: тайната история на Pussy Riot

Светът ги обикна. Pussy Riot (или за краткост PR) получиха реклама като за суперзвезди. Но какво са те? Да са рок или пънк група – не са. Един британски журналист наскоро се удиви: те не произвеждат музика, не произвеждат песни, нито картини – нищо, nada, rien, nothing. Как тогава ги описват като „артисти“? Това беше суров тест за техните подръжници, но те го преминаха блестящо – американският Държавен департамент, този известен ценител на изкуството, плати¹ за първия им и единствен сингъл, продуциран от The Guardian и състоящ се от някакви образи и звуци.

По принцип можем да преглътнем обидното държание и богохулството; например, аз много харесвам „Богородица на цветята“² на Жан Жане – книга, в която намирам и едното, и другото. Но PR никога не са написали, композирали или нарисували нещо стойностно. Крис Рандолф ги защитаваше в The Counterpunch³, като ги сравняваше със „скандалния Игор Летов“⁴. Какво подвеждащо сравнение! Летов пише поезия, пълна с грубости, но все пак поезия, докато PR нямат нищо освен… PR, връзки с обществеността.

Вманиачени на тема „публичност“, но артистично непълноценни, три млади рускини решили… Да, звучи като начало на виц. Те откраднаха замразено пиле от супермаркет и го използваха като изкуствен пенис върху себе си; филмираха действията си, нарекоха ги „изкуство“ и ги пуснаха в мрежата (видеото още си е там). Другите им артистични постижения бяха оргия в музей⁵ и грубо изображение на еректирал пенис⁶.

Дори и в тези съмнителни произведения на изкуството ролята им беше на технически персонал, а цялата слава отиде при руския евреин и художник Плуцер-Сарно от Мевасерет-Цион⁷, автор на идеите, дизайна и авторските права, който дори спечели за изкуството си голяма награда в Русия. Бъдещите членки на PR не получиха нищо, а самият Плуцер ги описа като „нахъсани провинциалистки“, че и по-лошо.

Напоследък те се опитваха да яхнат каруцата на политическата борба. И там претърпяха провал. Изляха потоци от словесна помия по адрес на Путин – на Червения площад, по станциите на метрото – с нулев ефект. Не бяха арестувани, не бяха глобени, просто ги прогонваха като досадни мухи. И така не успяха да привлекат хорското внимание. Тук е важно да отбележим, че Путин е заклет враг на руските олигарси, собственици на основните руски медии и осигуряващи препитанието на московския образован елит. По тази причина в пресата ежедневно се печатат такива количества обиди по адрес на Путин, че въпросните обиди вече са загубили свойството да шокират. Просто не можеш да измислиш нова дитирамба по негов адрес – всичко е вече казано и публикувано. А Путин на практика не се меси в свободата на пресата.

Приятелите ми журналисти от чужбина обикновено се удивяват от единодушието и ожесточението на анти-Путинската кампания на руските медии. Тя може да бъде сравнена с атаките срещу Джордж Буш в либералната преса в САЩ, но в Щатите имаше много консервативни издания, които подкрепяха Буш. Путин на практика няма никаква подкрепа в мейнстрийм-медиите, защото всички те са собственост на медийни босове. Телевизията е някакво изключение, но тя е подчертано аполитична и излъчва предимно нискокачествени забавни предавания, които между другото се водят също от анти-Путински настроени активисти като Ксения Скобчак. И така, Pussy Riot фундаментално се провалиха в опитите си да събудят звяра.

Ето как в един момент младите амазонки бяха мобилизирани да атакуват Църквата. По това време те вече бяха готови на всичко заради своите пет минути слава. Антицърковната кампания започна преди няколко месеца – доста внезапно и като че ли по команда. Руската църква от 20 години живееше в мир, възстановявайки се от комунистическия период – и беше изненадана от ожесточената атака.

Макар че темата заслужава по-дълги обяснения, ще бъда кратък. След разпада на СССР, църквата остана единствената значима духовна сила с послание за социална солидарност в живота на руснаците. Администрациите на Елцин и Путин бяха точно такива материалисти, каквито бяха и комунистите. Те проповядваха и практикуваха социален дарвинизъм в нео-либералната му форма. Църквата предлагаше нещо отвъд временните земни богатства. Руснаците, изгубили спойката на социалната солидарност, дотогава осигурявана от комунистите, вдъхновено се обърнаха към алтернативата на Църквата.

Правителството и олигарсите се отнасяха с Църквата добре, защото в нея имаше силна анти-комунистическа тенденция, а богатите все още се страхуваха червените да не поведат отново бедните. Църквата процъфтяваше; бяха построени много нови и красиви храмове; много манастири бяха възстановени след десетилетия на разруха. Новата силна Църква се превръщаше в обединителна сила в Русия.

С нарастването на влиянието й, Църквата започна да защитава бедните и онеправданите, а реформираните комунисти в лицето на черкуващия се Генадий Зюганов намериха начин да заговорят на вярващите. Известният икономист и мислител Михаил Хазин дори предрече, че бъдещето принадлежи на една нова парадигма на „Червеното християнство“ – нещо в контекста на ранните произведения на Роже Гароди⁸. Такъв проект би бил заплаха за елитите и надежда за света, написа той. Междувременно, Църквата заемаше подчертано про-руска и анти-глобалистка позиция.

Атаката беше преизвестена; беше само въпрос на време световните анти-християнски сили да настъпят и да нападнат Руската църква – както преди бяха нападнали Западната. След като Русия влезе в Световната търговска организация и възприе западните ценности, трябваше да възприеме и секуларизацията. И наистина, Руската църква беше атакувана от сили, които не желаят Русия да бъде единна – олигарсите, едрия бизнес, медийните босове, про-западната московска интелигенция и западните интереси, които естествено предпочитат Русия да остане разделена срещу себе си.

Офанзивата срещу Църквата започна с нещо дребно – медиите се вторачиха в скъпия часовник на Патриарха, подарен от тогавашния президент Медведев. Антирелигиозната жлъч се лееше в изобилие сред либералната опозиция, която тогава организираше предизборни протести срещу Путин и трескаво се нуждаеше от още „коне за биене“. Водещият анти-Путински активист Виктор Шендерович тогава заяви, че би проявил разбиране, ако руските православни свещеници бъдат изклани както през 1920 г. Друга знакова фигура на либералния протест, Игор Ейдман, възкликна: „Избийте заразата!“ (Руската църква) – в най-груб биологичен смисъл.

Предполагаемият организатор на Pussy Riot, Марат Гелман, руски евреин и колекционер на произведения на изкуството, е свързан с други анти-християнски арт-изяви, включващи разбиване на икони и използване на модели на храмове като инструмент за клизма. Неговият – и на PR – проблем беше, че се оказа трудно да се провокира реакция от страна на Църквата. Pussy Riot направиха два опита да предизвикат публичен скандал във втората по големина московска катедрала; и двата пъти бяха изгонени, но не бяха арестувани. Третият път се постараха повече – влязоха в храма „Христос Спасител“ (разрушен от Лазар Каганович през 1930 и възстановен през 1990 г.), добавиха към изпълнението си още богохулства от най-обидния вид – но отново бяха оставени да си отидат с миром. Полицията направи всичко възможно да не се стигне до арест на амазонките, но накрая нямаха избор, след като PR качиха видеото с представлението си в катедралите заедно с обидния саундтрак.

По време на процеса защитата и обвиняемите направиха всичко възможно да устроят скандал и пред съдията, като я заплашваха с гнева на Съединените щати (sic!) и непрекъснато се впускаха в груби и обидни анти-християнски речи, наситени с омраза. Съдията нямаше друг избор, освен да признае обвиняемите за виновни за престъпление, свързано с омраза (хулиганство с религиозна омраза като мотив). Прокуратурата не повдигна по-сериозни обвинения по този параграф (например „намерение да се предизвика религиозно напрежение“), макар че най-вероятно можеше да аргументира и такова искане. По този член можеше да се поискат и по-сериозни наказания – рисувачите на свастики по стените например, обвинени по този член, могат да получат и 5 години затвор.

Двугодишната присъда е изцяло в съзвучие с преобладаващата европейска практика в тази област. За много по-меки анти-еврейски изказвания в европейските държави обикновено се присъждат от две до пет години затвор при първо нарушение. Руснаците приложиха законите срещу престъпление, свързано с омраза срещу християнската вяра – и това може би е тяхното „нововъведение“. Руснаците доказаха, че им пука за Христос не по-малко, отколкото на французите им пука за Аушвиц – и това шокира европейците, които навярно смятаха дотогава, че законите за защита от омраза са приложими само за обиди спрямо евреите и хомосексуалистите. Западните правителства призоваха за повече свобода за руските анти-християни, в същото време отричайки подобна свобода на отричащите Холокоста в собствените си страни.

Анти-Путинската опозиция бързо се мобилизира, за да подкрепи Pussy Riot. Радикалният харизматичен опозиционен лидер, поетът Едуард Лимонов обаче писа, че опозията е сгрешила, като е подкрепила PR, защото тези момичета антагонизират масите – и така пропастта между „масите“ и опозицията ще се задълбочи. Гласът му обаче беше плач в пустиня, докато останалата част от опозицията радостно прегърна PR-каузата, опитвайки се да я превърне в оръдие срещу Путин. Статия на Guardian призова Путин да подаде оставка. Путин пък от своя страна призова за милост към Pussy Riot; правителството е дълбоко смутено от цялата работа. Но не им оставиха избор – невидимите организатори, стоящи зад Pussy Riot искаха момичетата в затвора – и успяха.

В търговски план удариха джакпота. С подкрепата на Мадона и на Държавния департамент на САЩ, момичетата са готови да тръгнат направо от затвора на околосветско турне и фотосесия в Белия дом. Регистрираха името си като търговска марка и започнаха да продават лицензи за употребата й. Конкуренцията им от групата Фемен (чието изкуство се състои в това да показват гърдите си на необичайни места) се опита да надмине Pussy Riot, като отсякоха огромен дървен кръст, издигнат в памет на жертвите на Сталин. Вече само небето е границата.

През август, в отпускарския сезон, когато няма кой знае какви важни новини и читателите на вестници са по курорти и планини, процесът срещу Pussy Riot осигури така необходимото забавление за мало и голямо. Може би темата ще отпадне от само себе си с края на този глуповат сезон. Но не разчитайте твърде много на това. | www.counterpunch.org

¹ http://articles.latimes.com/2012/aug/17/entertainment/la-et-ms-pussy-riot-new-single-state-department-20120817

² Notre Dame des Fleurs е дебютният роман на френския писател Жан Жене, публикуван през 1943 г.